Окупацията на фалирали предприятия от страна на работниците преобразява един град и вдъхновява света
Мат Кенард, Гардиън
Превод със съкращения: Илиян Станчев
Хотел „Бауен” в центъра на Буенос Айрес изглежда така, сякаш най-добрите му години са отминали. Вътрешният му декор се разпада, три от асансьорите му не работят и целият плаче за боя. Не изглежда като място, което стои в центъра на вероятно най-успешното окупационно движение на работници в света.
Петзвездният „Бауен” отваря врати през 1978 г. – до голяма степен с финансовата помощ на военната хунта по онова време – за да посрещне чуждестранните гости за Световното първенство по футбол. 22-етажният хотел преживява и добри, и лоши периоди, преди да обяви фалит в края на 2001 г. Две години по-късно работниците окупират неработещото предприятие и се опитват да го съживят.
Движението на „емпресас рекуперадас” (възкресените бизнеси), започва в края на 90-те години, но набира скорост след катастрофалната финансова криза от 2001 г., довела страната до най-големия държавен фалит в историята на света. Промяната се състои в това, че, когато една компания рухне, работниците се връщат в празните заводи. Докато тя обявява фалит, работниците се борят в съда за правото да контролират собствеността и машините. Движението постига много успехи, които са отразени във филма от 2004 г. на Наоми Клайн и Ейви Люис „Завземането”.
2003 г. Дете седи под транспарант, който гласи „Безработни“
В началото мотото на движението е „Окупирай. Устоявай. Произвеждай”. През 2016 г. работниците в Буенос Айрес продължават окупациите. Вече над 10 години хотел „Бауен” е под работнически контрол, както е и с много други бизнеси тук. Разбира се, този успешен модел не е характерен само за аржентинската столица. Въпреки че движението „Окупирай” улови обществените настроения през 2011 г., то затихна малко след създаването си и днес изглежда само история. Докато градовете по целия свят отстъпват пред корпоративните интереси и разпродават общинска земя, Буенос Айрес е пример за обратната тенденция – гражданите контролират все повече публични пространства.
Най-важното е, че кооперативното движение цели да обхване различни сфери – не само хотелиерство, но и ресторантьорство, събиране на отпадъци, строителство, здравеопазване, образование, медии и транспорт. Не всички кооперативни бизнеси са успешни, но като цяло се справят добре. Днес обаче всички са разтревожени, че новият десен президент ще сложи край на тези модели.
Хотел „Бауен“ – пример
за голяма част от кооперативите в Буенос Айрес
Армандо Касадо, общителният 66-годишен келнер, който поднася храна и напитки на картоиграчите в ресторанта на хотела, работи в него от 25 години. Виждал го е както в частни ръце, така и под работнически контрол. „Преди беше работа като всяка друга”, казва с лека носталгия. „Имаше си собственик, шеф и структура, която се грижи за ефективността. Днес имаме свобода, но отново трябва да бъдем ефективни. Резултатите не са толкова високи, колкото преди, но пък свободата е повече.”
През 2014 г. в Аржентина има 311 окупирани бизнеса. Според проучване на програмата „Отворени факултети” на университета на Буенос Айрес, половината са в столицата. 50% от тях се появяват след 2004 г., когато страната започва икономическото си възстановяване. Според изследователите, това показва, че моделът е успешен не само във финансова криза. Днес на него гледат като на жизнеспособен и устойчив бизнес модел не само в лоши времена. Заключението им е, че на практика движението е работнически бунт „срещу фатализма на икономиката и идеологията на неолибералния капитализъм”.
Феноменът фабрикас томадас (окупирани фабрики) привлича вниманието на света, но всъщност Буенос Айрес днес е осеян с бизнеси под работнически контрол, които осигуряват всякакви продукти и услуги. Той става първия и най-устойчив окупиран град. В някой ресторант ще видите, че гризините са произведени от кооператив, или на улицата ще забележите, че събирачите на отпадъци са членове на друг кооператив. Окупациите в Аржентина са успешни вече над 10 години и стават все повече. Как успяват?
„Ако трябва да посоча главна причина за успеха на възкресените заводи в Аржентина, това е отчаянието”, казва Естебан Маняни, аржентински журналист, автор на „Тихата промяна: възкресените бизнеси в Аржентина”, единствената преведена на английски книга за този феномен. „През 90-те години нямаше алтернатива за работниците, уволнението от работа значеше край. Когато имаш множество отчаяни хора, започваш да изграждаш система, която да възкреси заводите.”
Движението е подпомогнато при управлението на левите президенти Нестор и Кристина Киршнер, които не са пречили на работниците. „Правителството на Киршнер отмени закона за фалита и добави клауза, която позволи на работниците да останат в заводите, като поемат дълговете на компанията и я структурират като кооператив”, казва Андрес Ружери, ръководител на програмата „Отворени факултети”. „Но като цяло подкрепата на Киршнер [за движението на окупираните бизнеси] бе противоречива. Правителството не използваше репресии, не беше враждебно, не искаше да ги конфискува, но и не беше много съгласно.”
Заплахите
Всичко това се променя. През декември 2015 г. Маурисио Макри, бизнесмен и бивш кмет на Буенос Айрес, става президент на Аржентина, слагайки край на над десетилетие „киршнеризъм”. Докато е кмет на града, отношението му към кооперативите е негативно и много работници се тревожат, че ще се опита да разруши модела веднъж завинаги. И това не са необосновани страхове.
„В един момент Макри наложи вето на закона, който щеше да направи кооператива собственик на хотела”, ни казва Патрисия Гусман, която работи в администрацията на „Бауман”. „Той бе един от политиците, наложили вето, когато работниците предложиха закона на градската управа през 2004 г. Със старите собственици имаха еднакви политически виждания, затова днес се страхуваме много, че той е президент; сега градската управа ще може да ни отнеме всичко.” Касадо добавя: „Докато беше кмет, Макри заяви, че иска да закрие кооператива, но не може заради популярността и подкрепата му – не само национална, но и международна. Тази популярност го плаши.”
Нормално е политиците като Макри да не харесват кооперативите: техните успехи са в открито противоречие с всичко, което ни казват за капитализма. Кажете, че работниците трябва сами да управляват фирмата, в която работят, да разпределят печалбата и демократично да организират производството и че в резултат на това тази фирма ще бъде успешна, и в повечето икономически факултети ще ви се изсмеят.
Естествено, не всичко е розово. Хотел „Бауен” си има много главоболия: от липсата на клиенти – едва 18 от над 200-те стаи бяха резервирани в деня на посещението ни – до продължаващата несигурност за юридическото му бъдеще, което Касадо нарича „вътрешни проблеми”. Той не е безкритичен привърженик на модела на работнически контрол. Според него, този начин на управление влияе на качеството на услугите и може би има твърде много демокрация и свобода.
„Хотелът има собствена динамика, той е град в града”, казва. „От политическа гледна точка кооперативният модел определено е по-добър, защото имаме повече свобода. Може да закъснеем с 20-на минути за работа и това няма да е проблем, докато на друго място шефът ви ще бъде недоволен. Тази свобода е хубаво нещо, но хората злоупотребяват с нея. Затова въведохме някои политики, които са също толкова стриктни като при частните компании. Това ме накара да се запитам: защо се налага да вземаме такива мерки? Ако сме родени да сме свободни, защо в крайна сметка въвеждаме същите практики?”
Освен всички вътрешни проблеми, новите институции водят непрестанни юридически битки, опитвайки се да узаконят своя модел, но законът често е враждебен. „Постоянно ни е страх да не ни изхвърлят”, казва Гусман. През 2014 г. Върховният съд постановява, че работниците трябва да напуснат помещенията до края на април. Те все още са там, но битката продължава.
35-годишната Гусман има финансови проблеми, когато се натъква на революцията в хотел „Бауен”. „Започнах работа като чистачка”, обяснява. „Дотогава не знаех какво е това кооператив. Работих в различни части на хотела, а сега съм част от администрацията. За мен бе наистина положително изживяване: когато започнах, всеки си вършеше работата и се прибираше след края на работното време. А сега участвам в кооперативен секретариат, който се грижи персоналът да участва повече в управлението.”
В „Бауен” работят около 130 души, които нямат шефове. Гусман печели 4000-4500 песо (240-270 евро) на месец. В град, в който цените не са много по-различни от лондонските, това далеч не е достатъчно. „Това е под минималната заплата за Аржентина, но толкова ни остава след удръжките по разходите за хотела”, обяснява. „На всеки три месеца на събрание решаваме дали да разпределим допълнителните приходи за заплати към основното възнаграждение от 3000 песо (180 евро), което зависи от това как се справя хотелът. Сега сме в труден период, затова всички се съгласихме да получаваме по-малко. Но за момента се чувствам добре тук и няма да търся работа другаде.”
Работниците-собственици на ресторант „Але Але“
Вдъхновение за света
15-минутно шофиране покрай оживената търговска улица „Авенида Кориентес” ни отвежда до „Але Але”, друг кооператив и един от многото ресторанти за пария. Серхио Кано, 42-годишният управител на кухнята, работи тук от 13 години и е виждал ресторанта както под частен, така и под работнически контрол. Помни много добре мига, в който им казват, че ще загубят работата си. „Един ден мениджърите ни съобщиха, че ресторантът ще фалира и че ще го затворят всеки момент”, казва. „Направихме събрание на работниците. Някои от нас бяха работили тук десетилетия, а единият от колегите предложи ние да поемем контрола и сами да го управляваме. Познаваше хора от хотел „Бауен”, които ни съветваха, докато окупирахме ресторанта.”
„Але але” сервира традиционна аржентинска кухня – от говеждо бон филе до паста и аламинути – и е подходящ за цели семейства. Деца тичат покрай масите, а по-малките си играят в специална детска зона, пълна с играчки и тапети с животни.
Всяка работническа организация получава съвети от други кооперативи – основно от хотел „Бауен”, който приема ролята на ментор – но скоро след това създава своя собствена структура. В „Але Але” 33-мата социос (основатели) са собственици на кооператива, в който има още съдружници и работници. „Сега се справяме добре, развиваме се”, казва Кано. „В момента персоналът наброява 44 души. Имахме приливи и отливи. Бяхме изгонени и трябваше да намерим ново място за ресторанта. Собственикът на тези помещения видял репортаж за нас по новините и ни предложи да ни ги даде под наем.”
Преместват се тук през 2014 г. „В началото беше трудно, защото не разбирахме добре какво трябва да правим и как”, спомня си Кано. Днес работниците плащат своите социални и здравни осигуровки; предишните собственици внасят осигуровки само за две от 12-те години, в които Кано работи в ресторанта. „Сега не се притеснявам, ако аз или детето ми се разболеем”, казва той.
Работят на две смени и заплатите на всички в кооператива са еднакви. Както е и при хотел „Бауен”, всеки член получава минимално заплащане на месец; всичко, което остане от печалбата, се разпределя или спестява за ремонт или непредвидени разходи.
Буенос Айрес е само началото на историята. Подобни модели се наблюдават и в други градове – от Чикаго до Сиудад Хуарес и Делхи. Във Венецуела пък правителството национализира компании и създава работнически кооперативи, а както изглежда – и търси съвети от аржентинското движение.
Касадо пуска усмивка, когато го питам, какво е да си вдъхновение за света. „Кооперативизмът е чудесна идея”, казва, повдигайки вежда. „Но попаднеш ли вътре, трябва да се запиташ: Как да го накарам да проработи?”
