На 27 октомври 2022 г. Народното събрание възложи на правителството да ускори процеса по приемането на еврото с целева дата 1 януари 2024 г. Преди да бъде прието решението, парламентът изслуша гуверньора на БНБ Димитър Радев относно готовността на Република България за членство в Еврозоната. След него призив към парламента за приемане на въпросното решение отправи Атанас Пеканов като ръководител на Координационния съвет за подготовка на България за членство в Еврозоната. Нито един от двамата не обясни какво представлява валутният съюз, каква е разликата с валутния борд и какви са рисковете от отказа на България от собствена национална валута.

Съществуването на Еврозоната бива критикувано още от самото ѝ създаване както от теоретична гледна точка, така и от практическа, като критичните гласове се множат и засилват след световната икономическа криза от 2007-2008 г. Сред най-забележителните критици се откроява Джоузеф Е. Стиглиц, Нобелов лауреат по икономика, професор в Колумбийския университет, бивш главен икономист на Световната банка и автор на книгата „Еврото: Как една обща валута застрашава бъдещето на Европа“ (2016)[1]. В книгата ясно се очертават противоречията между добрите намерения, от които се ръководят политиците, създатели на еврото, и икономическата теория. Според теорията, приемането на обща валута от толкова разнородни в икономическо отношение държави не би могла да функционира, твърди Стиглиц. Не е учудващо, че претърпя такъв колосален провал и в практиката, както демонстрират сериозните финансови кризи в Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, започнали през 2010 г. Друг забележителен икономист, критик на Еврозоната, е Янис Варуфакис, бивш финансов министър на Гърция – първата официална жертва на общата валута. Варуфакис дава за пример собствената си страна, когато през 2021 и 2022 г. съветва България да не се присъединява към Еврозоната[2]. Гърция приема еврото през 2001 г. и само 7 години по-късно, през октомври 2008 г., вече е изправена пред банкова криза. Последва навлизане в рецесия и скоро след това, през 2010 г., страната вече е изправена пред фалит. Сред критиците на Еврозоната се нарежда и Марк Блайт, професор по икономика и финанси в Университета Браун и автор на две книги по темата – „Остеритетът: Историята на една опасна идея“ (2013)[3] и „Бъдещето на еврото“ (2015).[4]

Към тези знаменити имена биха могли да се добавят още десетки, но въпреки това в медийното пространство на България нямахме възможност да чуем техните научни аргументи, представени от български икономически експерти. Поради липсата на дебат, в който да бъдат анализирани плюсовете и минусите на влизането ни в Еврозоната, се породи информационен вакуум по темата, който беше запълнен от всевъзможни конспиративни теории и лозунги, целящи по-скоро да донесат политически дивиденти на изразяващите ги партии, отколкото да аргументират подобаващо причините, превръщащи Еврозоната в заплаха за националните икономики.

Целта на този анализ е да запълни създалия се информационен вакуум и да представи позициите на гореизброените икономисти.

Законът за търсенето и предлагането в международната търговия

 Пред една затворена икономика, която не поддържа търговски отношения с останалия свят, а сама произвежда всичко, което ѝ е необходимо, и потребява единствено продуктите, която сама е произвела, изобщо не стои проблемът по какъв курс се обменя валутата ѝ с чуждите валути – обмен на валути не би имало. Но такава държава не съществува. Днес никоя държава не би могла да бъде „самодостатъчна“, най-малкото защото е невъзможно на територията й да са налични всички природни ресурси, използвани за потребление и производство. Тази необходимост от чужди ресурси се засилва през вековете, наравно с нарастването на нуждите на населението.

За да се сдобие една държава с ресурсите и продуктите на друга, те трябва да се заплатят от държавата-вносителка във валутата на държавата-износителка. Търговският баланс на една държава показва разликата между стойността на всички внесени и изнесени от нея стоки за определен период (обикновено една година). Когато вносът е по-голям от износа, говорим за търговски дефицит, наричан още „отрицателен търговски баланс“, а при по-голям износ – за търговски излишък.

Международните търговски отношения са винаги с нулев резултат: ако една държава е с търговски излишък, то нейният търговски партньор по необходимост е с търговски  дефицит. Една страна с търговски дефицит е принудена да  тегли заеми (частни или държавни), за да заплаща внесените стоки, и така общото задлъжняване на страната нараства. С нарастването на задлъжняването, обслужването на дълговете става все по-трудно, като рано или късно кредиторите спират да отпускат заеми и избухва финансова криза.

Важно е да се знае, че не само търговският дефицит, но и излишъкът се отразява негативно на благоденствието. В банките на държавата с търговски излишък се натрупват парични средства от износа на стоки. Ако тези средства впоследствие се използват за инвестиции в производството и съществува вътрешен или външен пазар за реализацията на  новосъздадените стоки, то това натрупване би имало само положителен ефект върху икономиката. Проблемът е, че на практика е невъзможно всички натрупани средства да се превърнат в инвестиции в производството, а вместо това голяма част от тях се отпускат като потребителски кредити. Когато потребителските кредити се отпускат вътре в държавата с излишъци, се повишава паричната маса и търсенето, което предизвиква инфлация. Другият вариант е кредитите да се отпускат на държавите с търговски дефицит (само те търсят кредити) с произлизащите от това рискове. В крайна сметка търговският излишък също се оказва проблем. Ето защо най-добрият вариант е всички страни да се стремят към постигането на търговски баланс.

Отстраняването на неравновесията в търговския баланс се подчинява на Закона за търсенето и предлагането. Той гласи, че ако цената на една стока е по-ниска в друга държава, отколкото в собствената, е по-изгодно стоката да се внася, вместо да се произвежда, и обратното. Всеки интуитивно разбира този закон, но не всеки познава механизма, който се задейства след вноса на въпросната стока. Именно в този механизъм главна роля играят видовете валутни курсове – дали са плаващи или фиксирани. Ако разберем защо, ще знаем и какви ползи и рискове се крият в приемането на еврото.

А) При плаващи валутни курсове

Да си представим две държави А и Б, които първоначално са в търговски баланс, като и в двете има пълна заетост и всяка има собствена национална валута. Да си представим също така, че двете валути са с плаващ обменен курс, тоест стойността на едната се променя спрямо другата въз основа на търсенето и предлагането на валутата на пазара. Ако една държава е с търговски излишък, то нейната валута ще се търси много от търговските ѝ партньори, за да могат те да заплащат стоките, които купуват от нея, а оттук цената на валутата ѝ ще се повишава. Обратното, при държави с търговски дефицит, валутата няма да се търси и цената ѝ ще пада.

Нека видим какво се случва, ако търговският баланс между А и Б се наруши заради изместване на търсенето на стоки от Б към А. От гледна точка на производството, то ще се засили в А и ще намалее в Б, което пък ще доведе до повишаване на безработицата в Б и повишаване на заплатите в А. От гледна точка на валутата, ще се търси повече валутата на А, за да купуват стоките, които тя ще изнася към Б, което ще доведе до поскъпване на валутата на А спрямо тази на Б. В А ще има приток на пари, което ще доведе до инфлация на цените, докато в Б намаляването на паричната маса и безработицата ще водят към намаляване на търсенето на стоки и дефлация. Резултатите от увеличения износ на А към Б могат да се обобщят в следната таблица:

При повишаване на търсенето на стоките на А                  таблица 1

Държава АДържава Б
Регистрира търговски излишъкРегистрира търговски дефицит
Натрупване на парични средстваИзтичане на парични средства
Увеличаване на производствотоНамаляване на производството
Увеличаване на заплатитеУвеличаване на безработицата
Оскъпяване на валутата (валоризация)Обезценяване на валутата (девалвация)
Резултати от повишаване на търсенето на стоките на А

Както можем да видим, в държавата с търговски излишък ще се повиши цената на валутата ѝ. На международните пазари цената на една стока е сбор от цената ѝ на вътрешния пазар и цената на валутата ѝ. Тъй като и двата елемента се повишават, съответно се повишава общата цена на стоката. В резултат стоките на държавата А стават по-скъпи за държавата Б, която ще се преориентира към своите национални стоки. Същевременно стоките на държавата Б ще станат по-евтини за държавата А от нейните собствени, поради което за А ще бъде по-изгодно да купува стоките на Б, отколкото да продължава да ги произвежда сама. Така автоматично се отключва обратния процес – увеличава се износът на Б, намалява износът на А, като в крайна сметка двете държави се връщат към търговски баланс.

По този начин пазарният механизъм води до автоматичното коригиране на търговските дисбаланси, благодарение на плаващите валутни курсове. Следва да отбележим, че автоматичното балансиране на търговията в реалния живот изисква време, води до прегряване на икономиката в държавата А (инфлация) и до икономическа криза в държавата Б (депресия или рецесия), което би могло да предизвика силно социално недоволство. Всяко едно от последствията при нарушен търговски баланс би могло самостоятелно да отключи неуправляеми обществени реакции. Поради това държавите и централните им банки използват различни инструменти, за да влияят на отделните елементи в горната таблица и да подпомагат постигането на търговски баланс. Държавите използват фискални инструменти, докато централните банки използват инструменти на паричната политика. Главен инструмент на паричната политика е обезценяването на валутата в страните с търговски дефицит (девалвация)[5] и до оскъпяването ѝ в страните с търговски излишък (валоризация).

Б) При фиксирани валутни курсове

Когато двете държави от нашия пример са фиксирали курса, по който обменят валутите си, е невъзможно те да бъдат обезценявани и оскъпявани по усмотрение на Централните банки. Следователно единственият начин, чрез който държавата с търговски дефицит би могла да засили износа си, е чрез намаляване на цените на произведените от нея стоки. Това може да се случи само по един начин – чрез намаляване на номиналните заплати. За целта пазарът на труда в страната трябва да бъде гъвкав – да няма изискване за минимална заплата и следователно да бъде възможно заплатите да падат свободно, и да няма закони за защита на работното място и за ограничаване на извънредния труд. Премахването на тези закони би позволило на фирмите да сведат персонала си до минимум, като същевременно работата, извършвана от уволнените работници се прехвърли върху останалите, но срещу по-ниско заплащане. Намалявайки разходите за труд, произведената продукция поевтинява и в случай, че цената ѝ падне под тази на държавата с търговски излишък, ще стане по-изгодна за износ. Невинаги обаче е възможно посоката на търговията да се обърне чрез намаляването на заплатите, тъй като държавата с търговски излишък също би могла да понижи заплатите.[6] Ако се случи това, то държавата с търговски дефицит е осъдена да остане с постоянен такъв и задлъжняването ѝ да нараства.  

Тук следва да се отбележи, че съществува коренна разлика между фиксиран курс чрез валутен борд и фиксиран курс чрез влизане във валутен съюз. Разликата е, че при валутен борд държавата си запазва възможността да извършва парични политики, докато при приемане на обща валута такива са невъзможни. Някои парични политики (например, определянето на задължителни минимални резерви на банките) са на разположение на Централната банка през целия период на валутен борд, докато други (например, девалвация на валутата) могат да се извършат само при определени условия. Нещо повече, валутният борд е временна мярка, служеща за стабилизация на националната валута при финансова криза, и след като извърши позитивната си роля, се премахва – кога, е въпрос на преценка на Централната банка и държавата. Когато обаче една страна влезе в общ валутен съюз, тя не може да го напусне.

Изводът е, че инструментите на паричната политика на разположение на Централната банка зависят от това дали валутата на съответната държава е в режим на плаващ валутен курс, на фиксиран валутен курс с Паричен съвет (т.нар. валутен борд) или на фиксиран валутен курс с обща валута (Еврозоната).

Търговски баланс на България

При преценката кой вид валутен режим е най-подходящ за България в настоящия момент, е необходимо на първо място да разгледаме търговския баланс на страната. Ако търговският ни баланс е положителен, то влизането в Еврозоната е изгодно, тъй като държавите с търговски дефицит спрямо нас няма да могат да водят собствена парична политика, с която да постигнат конкурентоспособност на стоките си. Но видно от фигура 1, през периода 2007-2022 г. търговският ни баланс е отрицателен за всяка една от годините.

Фиг. 1 Търговски баланс на България 2007-2022 г.,
данни на НСИ, обработка на автора

Очевидно България е с постоянен търговски дефицит и съществуването на валутния борд е една от причините да не можем да се справим с него. Страната ни не води активна парична политика, която да подпомага икономическия растеж и износа. Въпреки това, България все още успява да заплаща вносните стоки, без да задлъжнява прекомерно, благодарение на трансферите, извършвани от българите в чужбина, и на положителния баланс на услугите. Но изгледите за бъдещото състояние на търговския баланс не са обнадеждаващи, предвид предстоящото намаляване на производството на един от основните ни продукти за износ.

Затварянето на мините и търговският баланс

Един от продуктите с висока добавена стойност, който България изнася, е електроенергията. През 2022 г. износът на електроенергия е рекорден, като салдото на физическия обмен към 4 декември е 11,7 ТWh (фигура 2). Освен това цените на електроенергията на международните пазари скочиха поради външнополитическите обстоятелства. Въпреки високият износ на електроенергия – както по обем, така и по цени – търговският баланс на страната остава силно отрицателен (-5,05 млрд. евро за първите 9 месеца на 2022 г., фигура 1).

Фигура 2: Търговско салдо (износ-внос) на електроенергия в България;
данни на Електроенергиен системен оператор ЕАД, обработка на автора

В Националния план за възстановяване и устойчивост (НПВУ),[7] подписан между българското правителство и Европейската комисия, България е поела ангажимента до 2025 г. да намали въглеродните емисии от производството на електроенергия с 40% спрямо 2019 г. (стр.113).[8] През 2019 г. общото количество произведена електроенергия от кондензационните централи, които са изцяло на въглища, е 17,4 TWh, което значи, че сме поели ангажимент да свалим електроенергията от тях до 10,4 TWh. През 2022 г. се очаква производството от кондензационни централи да бъде 22,5 TWh (до 13 ноември са произведени 19,5 TWh) и ако се приложи НПВУ, то значи да ограничим произведената тази година електроенергия с 12,1 TWh – количество, надвишаващо целия годишен положителен баланс (износ-внос) на електроенергия. Това означава, че една от най-важните стоки от общия търговски баланс на страната на практика ще изчезне и търговският дефицит ще се увеличи допълнително – с каква сума, зависи от пазарните цени на електроенергията. За 2022 г. тази сума се равнява на около 3 млрд. евро  допълнителен търговски дефицит.

В дебатите относно затварянето на мините всички анализатори са съгласни, че то ще доведе до безработица, енергиен дефицит, покачване на цените на електроенергията, рязък спад на БВП и икономическа криза. Но в същите дебати рядко се споменава пагубният ефект върху търговския баланс, който неминуемо ще доведе до допълнително задлъжняване на страната с всички произтичащи от това последици. Не е изключено скоро след затварянето на мините необслужваните частни кредити и лихвите по държавните заеми да нараснат.

Безспорно е необходимо Европейският съюз да приеме мерки срещу глобалното затопляне. Но главният проблем на настоящите мерки е, че намаляването на емисиите според Европейския зелен пакт се отчита като намаляване на емисиите в производството, а не в потреблението. Това означава, че ако една държава измести производствените си мощности в чужбина, след което започне да внася продукцията на същите тези мощности, ще отчете спад на своите емисии, въпреки че емисиите, отделени при производството в чужбина ще бъдат същите (при една и съща техника на производство), а в допълнение ще се отделят и емисии за транспорт на въпросната продукция.

Чрез този начин на отчитане на „позеленяването“ на икономиките, държави като България са принудени да се лишат от своите производствени мощности, като същевременно потреблението на стоки в по-богатите страни от ЕС остава непроменено или се засилва. Така държавите, които най-много допринасят за глобалното затопляне чрез своето разхищаващо потребление, прехвърлят тежестта на мерките върху онези държави, които най-малко са допринесли за него, а световните емисии на въглерод продължават да се увеличават.[9] Борбата на ЕС срещу климатичните промени е напълно фиктивна, въпреки изискванията, които налага на България.

Фиксирани курсове и финансови кризи

Както видяхме, фиксираните валутни курсове утежняват положението на държавите с търговски дефицит. Но съществува още един проблем, произлизащ от фиксираните курсове – предизвикването на финансови кризи. Причината е, че приемането на фиксиран валутен курс освобождава търговските банки от двата основни риска, свързани с кредитирането – първият е рискът от девалвация на валутата, който описахме по-горе, а вторият е инфлационният риск при безконтролното печатане на пари. Освободени от притесненията си, банките възприемат рисково поведение при кредитирането, което води до сериозен ръст на рисковите и в последствие необслужвани кредити, а оттам до финансови кризи. Именно това се случи в Еврозоната след нейното създаване.

При наличие на фиксирани валутни курсове, в периодите на икономически растеж както държавите с излишък, така и онези с дефицит се радват на разпространяващо се благоденствие и оптимизъм. В тези периоди натрупваните финансови средства в страните с излишък се пренасочват към нуждаещите се от средства държави с дефицит. Парите се раздават чрез кредити на все по-задлъжняващите граждани, фирми и държави, като кредитите се използват за закупуване на внасяните от страните с излишък стоки. Този период на фалшив икономически растеж приключва в момента, в който се разпространи усещането сред банките, че няма да могат да си възстановят отпуснатите кредити. Усещането може да се дължи на различни причини: на прекаленото увеличение на дефицита по платежния баланс; на рязкото увеличение на необслужваните кредити; на избухнала финансова криза в друга част на света; на природни бедствия и войни; на случайни или не толкова случайни разкрития за рисковото поведение на някоя банка, които да предизвикат осъзнаване сред останалите, че те самите следват подобно поведение.

Независимо от причините за настъпването на финансовите кризи, последствията от тях са коренно различни за страните с търговски излишък и онези с търговски дефицит. Икономистът Марк Блайт, възмутен от нечестното прехвърляне на тежестта на финансовите кризи от банките, които са ги причинили, върху населението в страните с дефицит (население, което в огромната си част не  се е възползвало от фалшивия растеж), пише две книги, разкриващи механизмите, водещи до кризи –  „Остеритетът: Историята на една опасна идея“ (2013) и „Бъдещето на еврото“ (2015). Проследявайки историческите примери, Блайт доказва, че по време на фалшивия икономически растеж в страните с дефицит огромните печалби се извличат от банките и олигарсите. След настъпването на неминуемата криза, именно те обаче биват „спасени“ от работниците, пенсионерите и бедните, които заплащат „спасението“ чрез държавните политики на остеритет. Историята се повтаря, без дори да се превръща във фарс – една и съща, навсякъде и винаги. Илюзията, че България би могла да я избегне, отлично илюстрира позицията на привържениците на Еврозоната у нас.

Ситуацията в България днес

  1. Цели на икономическата политика

Предимствата и недостатъците на двата режима на валутни курсове – плаващ или фиксиран – зависят от историческата фаза и от различните политически приоритети на страните. Икономическата политика на една държава си поставя различни цели – икономически растеж, пълна заетост, ниска инфлация, стабилен валутен курс, стабилни лихвени проценти, стабилни финанси. Между някои от целите съществува противоречие и затова понякога се налага да се прави труден избор. Най-прочутото противоречие е между постигането на пълна заетост и ограничаването на инфлацията. Коя цел ще бъде избрана за приоритет, е от основно значение за благоденствието и до голяма степен е описателна за властващите в обществото ценности. От края на Втората световна война до края на 70-те години на ХХ век държавите в Европа се опитват да постигнат оптимален баланс между стабилността на цените и заетостта, използвайки всички фискални и парични политики на разположение. Но през 1992 г., още при раждането на плана за създаването на обща валута и Централна банка на Европейския съюз, целта за икономически растеж и заетост отпада, като остава единствено целта за ограничаване на инфлацията. Същата е и целта на Българската народна банка след приемането на валутния борд.

  • Текуща сметка и емиграция

Както вече отбелязахме, България е страна с търговски дефицит.  Това означава, че трябва да заплати по някакъв начин разликата между стойността на стоките, които внася, и онези, които изнася.  Чрез платежния баланс е възможно да се проследи как го прави.

Текущата сметка е най-важният компонент от платежния баланс и включва в себе си търговския баланс, баланса на услугите, доходите от труд и инвестиции, и едностранни трансфери на средства, които не изискват насрещно задължение, каквито са междуправителствени помощи и преводите на българските емигранти в чужбина.

В осем от последните 15 години текущата сметка на България е отрицателна. Средният дефицит за периода е 950 млн. евро годишно, а общият – 14,3 млрд. евро. Що се отнася до приходите, една основна част от тях са преводите на българските емигранти в чужбина. Общо за периода те се равняват на 13,672 милиарда евро, а средногодишно са 917,5 млн. евро. Това означава, че без тези безвъзмездни преводи, страната би била с дефицит по текущата сметка от 28 млрд. евро (фигура 3).

Фигура 3: Текуща сметка на България без и с преводите от българските емигранти,
данни на БНБ, обработка на автора

Ако извадим от текущата сметка преводите от емигрантите, то тя би била позитивна само в две от 15-те години, а средният годишен дефицит би бил 1,87 млрд. евро. Въпросът, който се нуждае от спешен отговор, е, какво ще се случи, когато следващото поколение емигранти в чужбина спре да изпраща на близките си средства за издръжка. Повечето деца, родени в чужбина, почти не говорят български и поддържат единствено виртуална връзка с бабите и дядовците си. Много от тях вече притежават гражданство в други държави. Възрастните хора, които днес получават помощ от чужбина, в крайна сметка ще напуснат този свят, а техните деца – първото поколение емигранти – най-вероятно ще останат да живеят извън страната, по-близо до собствените си деца. Докога може да се разчита на свежите приходи във валута от страна на емигрантите? Как ще се покрива дефицитът в текущата сметка след 10 или 15 години?

Важно последствие от постоянния търговски дефицит е емиграцията, дължаща се на безработицата. А предвид наличието на валутен борд у нас и съответно невъзможната девалвация на лева, единственият начин за поддържане на конкурентоспособността е поддържането на най-ниските заплати в ЕС. Тези два елемента – безработицата и ниските заплати – са главният двигател на емиграцията.

Както е видно от фигура 4, основните преводи на българските емигранти идват от Германия. Те са два пъти повече от следващата държава в ЕС с голям брой български емигранти.

Фигура 4: Географска структура на паричните преводи от българските емигранти през 2021 г., млн. eвро,
данни на БНБ, обработка на автора

Но при какви условия работят българските емигранти в Германия? Както всички останали държави в Европейския съюз, с влизането си в Еврозоната Германия губи възможността да поддържа търговски излишък чрез девалвация на валутата си. Затова тя поддържа конкурентоспособността на своите стоки спрямо другите страни в ЕС чрез намаляването на производствените разходи, което на практика означава намаляване на разходите за труд. До 2015 г. в Германия не съществува минимална заплата, като в допълнение скоро след създаването на Еврозоната, тя прави и най-драстичните реформи на пазара на труда, известни като Agenda 2010.[10] Те започват през 2003 г. и засягат обезщетенията за безработица, дейността на агенциите по заетостта, както и самото естество на германската система за социално подпомагане. Реформата включва сериозно орязване на социалните помощи, като в допълнение принуждава нуждаещите се да приемат всякаква работа – дори за отчайващо ниското заплащане от 1 евро на час. Подобно изискване за получаване на социални помощи за безработица съществува и в България: срещу 75 лв. на месец нуждаещите се у нас трябва да полагат 56 часа труд, което се равнява на 1,33 лв. на час. Възниква въпросът дали изобщо може да се говори за „социални помощи“ за безработните, вместо за тяхната експлоатация.

 В резултат от реформите неравенството в Германия се увеличава, доходите от труд достигат най-ниския си дял в БВП от последните 50 години, работните места стават несигурни, повишава се процентът на работещите бедни, орязват се пенсиите и здравните услуги. [11] Нещо повече, работниците-имигранти в Германия са още по-ниско заплатени от и без това ниско заплатените германски работници.[12] Именно при такива условия работят българските емигранти. Множество изследователи защитават тезата, че германската политика на поддържане на ниски заплати е първопричината за европейската дългова криза. [13] Използвайки единствения инструмент за постигане на конкурентоспособност при режим на фиксирани валутни курсове – намаляването на заплатите – Германия успява да поддържа търговския си излишък по отношение на другите държави в Еврозоната.

Фигура 5: Разходите за труд в Германия (в червено) спрямо средните разходи за труд в Еврозоната (в синьо),
Euroarea Statistics[14]

Изводите по отношение на българската емиграция могат да се обобщят по следния начин:

  1. Търговският дефицит на България е основна причина за емиграцията
  2. Българските емигранти работят при по-лошо заплащане от местните си колеги
  3. Българските емигранти към този момент са един от главните фактори, спомагащи за заплащането на дефицита по текущата сметка на България
  4. Емиграцията ще продължава докато икономиката продължава да бъде в търговски дефицит, независимо какви фискални политики предприема държавата
  5. Без парични политики, спомагащи за връщане към търговски баланс, е невъзможно да се справим с изтичането на работна ръка към ЕС
  • Валутен борд и външен дълг

От 1997 г. в България е установен режим на Паричен съвет, по-познат с наименованието „валутен борд“. В началото българският лев е прикрепен към германската марка, а от 2002 г. – към еврото. Сериозно негативно последствие от поддържането на фиксиран валутен курс е търсенето на конкурентоспособност чрез намаляването на разходите на труд. Именно наличието на валутен борд още от 1997 г. е причината заплатите в България да бъдат най-ниските в целия Европейски съюз.

Основният риск от приемането на валутен борд (или обща валута) в исторически план е едно автоматично последствие от него – приток на капитали към държавата с фиксиран курс. Всеки път, когато се е наблюдавал такъв приток, след време се стига до отлив на капиталите и до финансова криза. Примери са кризите в Мексико 1994 г.,[15] Аржентина 2002 г.,[16] Азиатската криза 1997 г.,[17] Голямата депресия 1929 г.,[18] Гърция 2010 г.[19].

След въвеждането на валутния борд от България, и у нас се засилват финансовите потоци от банките в държавите с търговски излишък. Разбира се, не всеки дълг е лош. Кредитите могат да финансират жизненоважни инвестиции в инфраструктура, здравеопазване, образование и други обществени блага. Инвестициите в производството, когато са направени добре, водят до по-висок растеж, който да компенсира разходите по обслужване на дълга. Проблемът възниква тогава, когато се отпускат потребителски кредити, насочени към закупуването на вносни стоки и/или създаващи балони на имотния пазар.

Видно от данните (фигура 6), частният външен дълг в страната се покачва 21 пъти от 1999 до 2021 г., което показва, че финансовите потоци към страната са се увеличили многократно.

Фигура 6: Брутен външен дълг по сектори в милиарди евро,
данни на БНБ, обработка на автора

Възниква въпросът защо след 25 години с валутен борд в България все още не е избухнала финансова криза. Има няколко възможни обяснения. Първо, БНБ находчиво налага на търговските банки високи изисквания за задължителни минимални резерви – един паричен инструмент, който не е загубен с въвеждането на Паричен съвет (но ще бъде изгубен при евентуално влизане в еврозоната). Това до известна степен ограничава свободата на отпускане на кредити. Второ, очевидно БНБ осъществява подобаващ надзор над дейността на банките, въпреки печално известният случай с КТБ. Трето, приемането на валутния борд у нас (1997 г.) съвпада с приемането на еврото (1999 г.), затова финансовите потоци се диверсифицират към различни дестинации и България е  само една от опциите. Четвърто, през 1999 г. все още голяма част от населението притежава собствено жилище, което е причина за ограничен интерес към ипотечните кредити. Пето, все още не е добре развит пазарът на нови автомобили и населението е по-ориентирано към покупката им втора ръка. Шесто, необходимо е едно десетилетие за натрупването на частен капитал, способен да гарантира кредити, като същевременно доходите остават твърде ниски – на практика липсват клиенти, желаещи и способни да изплащат кредити. Седмо, обемът на финансовите потоци към държавата с фиксиран курс зависи до голяма степен в доверието по отношение на стабилността на паричния режим. Всеки един режим може да бъде премахнат във всеки един момент, както е видно от историята. Паричният съвет на България обяснимо не поражда достатъчно доверие в чуждестранните банки, предвид продължаващия търговски дефицит, ниското ниво на доходите и голямата емиграция.

  • България не е Германия

Една от тезите за приемането на еврото беше изказана от Атанас Пеканов в предаването „Панорама“: „Щом това е добро за Германия, значи ще е добре и за нас“.[20] Но както видяхме по-горе, фиксираният валутен курс има противоположен ефект за страните с търговски дефицит и онези с търговски излишък. Нека видим конкретните ефекти върху Германия и България.

От еврозоната Германия печели два пъти:

Първо, печели от вътрешноевропейската търговия, тъй като държавите от Еврозоната с търговски дефицит не могат да нагаждат валутния си курс, за да направят стоките си по-евтини за износ към Германия и така да се върнат към търговски баланс. Както видяхме, единственият инструмент за намаляване на цените на националните стоки е чрез орязването на разходите за труд. Но Германия поддържа едни от най-ниските разходи за труд в Европейския съюз, затова при опит от страна на държавите с търговски дефицит да намалят заплатите, за да станат стоките им конкурентоспособни на германските, биха предизвикали дълбоки социални кризи. Това в огромна степен засяга България, където разходите за труд са най-ниските в ЕС. Накъде повече да бъдат намалявани?

Второ, стойността на еврото спрямо валутите на държавите извън Еврозоната зависи от общия ѝ външнотърговски баланс. През 2021 г. той е 6,2 млрд. евро (фигура 7). Ако Германия имаше собствена валута, то тя щеше да се обменя на международните валутни пазари според германския търговски излишък от 206,2 млрд. евро, тоест марката щеше да бъде много по-скъпа валута от еврото и това щеше да прави стоките на Германия по-скъпи са износ. Така евтиното спрямо марката евро помага на Германия да изнася много повече, отколкото би изнасяла със собствена валута.

Фигура 7: Външнотърговски баланс на Еврозоната в млрд. евро, 2021 г.,
данни на Евростат, обработка на автора

Трето, благодарение на търговския излишък, в германските банки се натрупват капитали.  Тъй като Еврозоната освобождава германските търговските банки от двата основни риска, свързани с кредитирането, те спокойно отпускат кредити в страните с търговски дефицит, където лихвите по кредитите са по-високи. Организирайки финансовите потоци към тези държави, германските банки не са принудени да наливат пари в собствената си икономика, като така се избягва „прегряването“ ѝ и вдигането на цените и заплатите. Така германските стоки продължават да бъдат конкурентноспособни.

Ще спечели ли България от влизането си в еврозоната, по подобие на Германия?

По първа точка: Няма как една държава с търговски дефицит да спечели от фиксирани валутни курсове. Разбира се, и днес България е с фиксиран курс спрямо еврото, но премахването на валутния борд е винаги възможно. Ако обаче България влезе в Еврозоната, губи възможностите си за девалвация завинаги, с което губи и възможността да възстанови износа си чрез парична политика. Остава само опцията за намаляване на заплатите, но у нас те вече са твърде ниски. Това значи, че приемането ни в Еврозоната ни осъжда на перманентен дефицит, за разлика от Германия, за която Еврозоната е гаранция за перманентен излишък.

По втора точка: И по тази точка за България важи обратното на онова, което важи за Германия. Тъй като ние сме с търговски дефицит от -5 млрд. евро, ако левът беше с плаващ валутен курс, той щеше да бъде по-евтин на международните валутни пазари. Но понеже сме с валутен борд спрямо еврото (или ако влезем в Еврозоната), българските стоки са по-скъпи за износ заради скъпото спрямо лева евро и така износът ни е изкуствено ограничен.

По трета точка: Докато прехвърлянето на капитали от германските банки към България ограничава паричната маса там и така противодейства на прегряването на икономиката, то у нас приливът на капитали ще доведе точно до обратния ефект. В допълнение ще отпаднат високите задължителни банкови резерви у нас (10%) и ще бъдат възприети изискванията на ЕЦБ – 1%. Това означава, че кредитирането ще се засили, което ще доведе до допълнителна инфлация и потенциално надуване на имотен балон – към момента се водят спорове дали вече такъв не е започнал.

Заключение

Положителните ефекти от влизането в Еврозоната са намаляване на разходите при обмяната на левове в евро на фирмите-вносителки (износителите обикновено ги прехвърлят върху клиентите си) и почиващите извън страната. Тези разходи са с незначителна стойност и с нулев ефект върху икономиката на страната. Другите „положителни ефекти“, които се изтъкват от привържениците на Еврозоната са всъщност онези, които биха ни изправили пред потенциална финансова криза и фалит – намаляване на минималните задължителни резерви и приток на капитали към страната. Именно тези елементи лежат в основата на т.нар. „европейска криза на държавните дългове“, която всъщност представлява банкова криза и последвало прехвърляне на банковите загуби върху европейските граждани.

Приемането на еврото от една държава с търговски дефицит като България би влошило търговския баланс и би довело до „фалшив“ растеж, благодарение на лесните кредити и задлъжняването на гражданите, фирмите и държавата. От подобен „растеж“ единствените печеливши са търговските банки и големите корпорации. Ето защо именно те са основните икономически играчи, желаещи приемането на еврото.

[1] Стиглиц, Дж. Ю, (2016) ЕВРОТО: Как една обща валута застрашава бъдещето на Европа, Изток-запад, София  https://iztok-zapad.eu/evroto

[2] Варуфакис, Я. (2021) Влизането на България в еврозоната би било грешка https://www.dokumentalni.com/archives/15139

[3] Blyth, M. (2013) Austerity: The History of a Dangerous Idea, Oxford University Press

[4] Blyth, M.,  Matthijs, M.  (2015) The Future of the Euro, Oxford University Press

[5] Девалвацията на валутата е най-ценният инструмент в случай на предизвикани отвън кризи, например финансови кризи, идващи от чужди пазари (като тази от 2008 г.), войни, природни бедствия и др.

[6] Типичен пример в рамките на Еврозоната е Германия.

[7] Национален план за възстановяване и устойчивост, версия 1.5 от 06/04/2022 г. https://www.nextgeneration.bg/upload/67/BG+FinalRRP+2022-04-06-08-30+%28-TCA-%29.pdf

[8] Пак там.

[9] Lindsey, R. (2022) Climate Change: Atmospheric Carbon Dioxide  https://www.climate.gov/news-features/understanding-climate/climate-change-atmospheric-carbon-dioxide

[10] Hassel, A., & Schiller, C. (2010). Der Fall Hartz IV: Wie es zur Agenda 2010 kam und wie es  weitergeht. Campus Verlag.

[11] Cyran, O. (2017) Germany’s Working Poor  https://www.thenation.com/article/archive/germanys-working-poor/

[12] Ingwersen, K., Thomsen, S. L. (2019), The Immigrant-Native Wage Gap in Germany Revisited, Institute of Labor Economics

[13] Bibow, J., (2012) The Euro Debt Crisis and Germany’s Euro Trilemma, Levy Economics Institute of Bard College

[14] https://www.euro-area-statistics.org/competitiveness-indicators?cr=eur&lg=bg

[15] Мексико въвежда валутен борд спрямо долара през 1988 г. През 1994 г. дефицитът по текущата сметка надхвърля 8% от БВП. Пазарите оценяват търговския дефицит за прекомерен и несъвместим с обменен курс, фиксиран към паритет от малко над 3 песо за долар. Започва отлив на капитали и избухва финансовата криза.

[16] Аржентина приема валутен борд спрямо долара през 1991 г. Веднага започва приток на капитали към страната, като огромната част от кредитите се отпускат на дъщерни фирми на американски компании (Фернандо Солана, „Дневникът на плячкосването“, 2004 https://www.dokumentalni.com/archives/205 ). В края на 90-те години доларът поскъпва на международните пазари, което свива износа на Аржентина и я вкарва в рецесия. Отливът на капитали през 2001 г. довежда до финансова криза и премахването на борда.

[17] Rana, P. B. (1998) The East Asian Financial Crisis – Implications for Exchange Rate Management

https://aric.adb.org/pdf/edrcbn/edrcbn05.pdf

[18] Тогава действа т.нар. Златен стандарт, който след Голямата депресия бива изоставен.

[19] Гърция влиза в Еврозоната през 2001 г. и през октомври 2008 г. е отпуснат първият държавен спасителен пакет за банките.

[20] Панорама, 21 октомври 2022 г., 37:35 мин. https://bnt.bg/news/panorama-21102022-310975news.html

Брой прегледи: 9 484

Коментари

коментара