От малък ме пратиха да уча немски в Алианса, с това име беше известен Центърът за изучаване на чужди езици на площад Славейков. Някъде в по-съзнателна възраст започнах да възприемам факта, че имаше две Германии и едната беше нашата, а другата чуждата. Чуждата обаче беше по-интересната, макар че за нея не беше добре много да се говори – капиталистическа, лоша, служеше на американците.
Та имаше един град, които беше разделен, едната му част наша, социалистическа, другата не. Социалистическата страна беше построила една стена, с която да се раздели от западната. Боеше се от лошите капиталисти, американските войници, доларите, службите на американците и техните съюзници, които искаха да отнемат от германските работници и селяни най-голямото им завоевание – тяхната собствена германска държава, първата германска държава в историята на работниците и селяните. След като учудено приех тези констатации, започнахме усилено да се „перестройваме“ и взе да излиза друго – че тая германска държава била съветска окупационна зона. Хората все се опитвали да избягат оттам и затова била построена стена – да им попречи да се отърват от Съветите, тяхната система и техния произвол, че другата Германия била богата, хубава, свободна и демократична и всички германци биха предпочели да живеят така, ако им беше позволено. Но не беше.
После омразната стена падна. Ich bin Berliner. Господин Горбачов, махнете тази стена! Едно объркано лято, в което българските турци поеха към Турция, а източните германци започнаха масово да пресичат унгарско-австрийската граница по своя път към лелеяния Запад. И на 9 ноември стената падна. Бяхме чули нещо за протести в ГДР, но изведнъж немислимото се случи. Стената я нямаше, Европа вече нямаше граница.
През 1994 г. видях Германия. Макар вече без стена, Берлин още беше два града. Помпозната пруска архитектура на Унтер ден Линден подтискаше. Блоковете в съветски стил още от Александерплац ме отвращаваха и се мотаех по Курфюрстендам в Западен Берлин, макар че тоя Запад леко ме озадачаваше с бюргерския си чар и хаотизма на предградие, което е загубило града си, но иска да бъде по-свободно и по-отворено от стария си център.
Една страна, която съществуваше по волята на една от Великите сили и беше игнорирана от другите, беше изчезнала от картата, но с привиден оптимизъм се опитваше да стигне по-голямата си и по-свободна родина – истинската Германия. С годините започна да става ясно, че голямата Германия просто я е погълнала и се опитва да я заличи, защото споменът за нея беше свързан с унижение, и то не толкова от загубата на войната, колкото от загубата на идентичността – другата Германия винаги е била едно нагло съветско „копеле“, което трябваше да се махне от сърцето на Европа и да се върне там някъде далеч, към Уралските планини.
Приказките че стената продължава да стои защото изтокът е беден, а западът богат, за стотиците милиарди, които великодушният запад давал на смазания от съветската система изток, които почнаха като оптимистична пропаганда, преминаха в дразнещо натякване. Накрая маркираха едно ново разделение – вече на успяващи и неспяващи, на развити и на неможещи да се развиват. Но „Горко на победените“, както са казали древните. Кой ще иска да чуе някакви си комунисти, пък отгоре на това и некачествено денацифицирани – нали все пак са прусаци, милитаристи, нацисти, ясно е че Съветите са ги развалили напълно.
Но не бива така, Германия е просперираща страна, битките между левите и десните екстремисти по улиците на бетонните източногермански градове вече отстъпват място на ново развитие. Източна Германия се развива по-бързо, много по-бързо от западна, макар че ще я догони след поне 50 години, ни уверяваше политкоректната пропаганда на Германия. През 2006 г. безработицата бързо намалява, стандартът се повишава, успехите са налице. Да, ама не съвсем. Изтичането на млади хора, особено по-квалифицирани, застаряване, упадък на градовете, фасадни реконструкции, скриващи обезлюдяване и упадък. Нови бизнеси, които не променят целия фон на деиндустриализация и ново, и ново бягство на запад.
Една мразена държава беше заличена, всичко лошо бе обявено за нейно наследство, всичко добро за недостатъчно или само временно. Всички приказки за местене на политическата, икономическата тежест на Изток се оказват напразни, а големият германски експорт и търговия с европейския Изток са също една фасада на мним германски просперитет. Хората са станали по-свободни, да – това е факт, но цената беше разруха, унижение, натяквания за общите неблагополучия, финансови спекулации около стотиците и хиляди милиарди, завъртени от германските банки от запад на изток и после пак на запад.
Зад свободата се показа лъжата, нещото което германците и досега не желаят да признаят. Лъжата с „добри намерения“, която обаче пак е лъжа.
