Мира Баджева: Понеже си човек на думите – журналист и хуманитарист , а и виден франкофон, ще експериментирам, ползвайки за база на нашия разговор някои тези на френски мислители. Тъй като сме на територията на „Жената днес”, няма как да не започна със Симон дьо Бовоар и нейното „Жена не се раждаш, жена ставаш”. Как се съотнася то към днешния ден? И наистина ли, ако жената не съществуваше, мъжете щяха да я измислят – за да има върху какво да проектират страховете си?
 

 

Иво Христов: Думите на Бовоар са от следвоенния период. Оттогава се фамилиаризирахме с понятията еманципация, паритет, унисекс, транссексуалност… Днес имаме бивши мъже и тестостеронни атлетки. За транссексуалистите думите на Бовоар „жена не се раждаш, жена ставаш” са буквално хирургия.
Идеята, че мъжете проектират своите страхове върху жените, за мен е неразбираемо схващане. Страхът е като латентен вирус и битува във всеки от нас. Жените проявяват някои мъжки страхове и обратното. Но страхът трудно може да се проектира върху друг.
А свят без женственост би бил убог. Цялата цивилизация почива на женския инстинкт към уседналост и комфорт за поколението. Мъжът твори, работи и воюва, за да се хареса или защити домочадието. Строи дворци, пише сонети. Без жена би загубил основния си мотив. Ще го движи едната гордост, а тя винаги е разрушителна.
Мира Баджева

Мира Баджева

 

Пиер Дако твърди, че мъжките страхове са основно два: от времето и от материята. Мъжете не познават непосредствено природата на „живия” живот и затова са в плен на безпокойството как един ден ще трябва да се върнат в небитието, откъдето са произлезли. Жената обаче не изпитва необходимост да се бори с времето, защото тя самата е времето. Материята не я плаши – утробата й произвежда същата тази материя. Ако Дако е прав, не е ли ужасно, че в мъжкото подсъзнание жената и смъртта са със знак на равенство? И не обрича ли това любовта?
 

 

Абсурдно е да твърдим, че жената не се страхува от времето и материята. Повечето жени страдат тъкмо от тези две обсесии. Инак нямаше да крием възрастта на дамите, а ботоксът нямаше да се харчи. Но въпросът ти е по-интересен от брътвежите на Пиер Дако: дали, както казваш, за мъжа жената и смъртта са със знак за равенство. Отчасти да. Жената е ключалка, без която мъжкият ключ става до голяма степен безполезен. Зад вратата са емоциите, откритията, животът. Отсам са съмненията, угнетението, самоизяждането.

 

Впрочем и Бовоар, и Дако имат предвид най-вече жената самка – независимата, привлекателната, умната – тя е въплъщението на опасността. От нея мъжът се бои като от смъртта и именно нея иска да обезвреди и контролира, да превърне в предмет – понякога с насилствена доминация, друг път със съблазън под формата на пари, подаръци, ласкателства… Има ли надежда това да се промени и мъжът да възстанови връзката си със земята, с живота и смъртта?
 

 

Не мисля, че жената отрязва връзката на мъжа със земята, живота и смъртта. Още по-малко на мъже, които съблазняват с пари, подаръци и ласкателства. Те са вкоренени в бита и традиционните кодове на общуване. В кичовия флирт. Имат къс хоризонт на емоциите. Дори не мисля, че фаталната жена е жената самка. Фаталността е заложена в сценария, покорява тиранично и рухва някак изведнъж. Тогава въпросната жена изведнъж губи достойнствата си и се размагьосва в очите ни. Недоумяваме с какво ни е покорила. Но мисля, че и у жените е същото. Стендал описва тези стадии в „За любовта”. Психоаналитиците ги разпоетизират и вулгаризират.

 

Мъжете хомосексуалисти уж по-добре познават жените – вероятно защото са по-свързани с „вътрешната си жена” (по Юнг). Но ето че един писател хомосексуалист като Марсел Пруст е живата илюстрация на откритието на Дако – той също има сметки за уреждане с часовника/календара и цял живот върви „по следите на изгубеното време”. Вярваш ли му, че „жената е по-полезна за мъжете, ако вместо повод за щастие е причина за горест в живота им”? 
 

 

По същество е прав. Болката ражда изкуство, но радостта – също. Пруст е хомосексуален и вероятно търси да сведе жената до източник на горест, защото я възприема като недостъпен източник на радост. Да не забравяме, че той живее във време на доминиращ хетеросексуализъм. Търси оправдания, които днес никой не би му поискал. Това го угнетява.

 

Само самотник ли може да роди изкуство или велика идея?
 

Иво Христов

Иво Христов

 
Бременните с велики идеи са обречени на самотност. Малцина ги разбират, преди да се превърнат в паметници. Но изкуство раждат и самотници като Селинджър и тайфи съмишленици като художниците от бел епок или импровизираните джаз формации. Самотниците нямат монопол върху изкуството.

 

Заемка от Въпросника на Пруст: „Как изглежда мечтаното от теб щастие?”
 

 

Забранявам си конкретни мечти, защото вярвам в промисъла. Живея строго в сегашно време. Правя каквото трябва, пък да става каквото ще. Рядко сполучвам. Щастлив съм, когато на разсъмване се разхождам с фотоапарат из непознат, почти безлюден град. Когато напиша безотпадно изречение. Старая се да ти отговарям стройно, но в живота непрестанно играя с думи и ситуации и всъщност хуморът е втората ми религия. Той е авариен изход, но и могъщо оръжие срещу злото.

 

И още една: „В какво състояние на духа се намираш в момента?”

 

В хармония. При все общественото ожесточение. В смътни времена съхраняването на хармонията е въпрос на лично оцеляване, но и обществена мисия. Както пингвините пазят яйцата си от снежни бури в Антарктида. Много измират. Но съхраняват живота.

 

Друг твой любимец – Борис Виан, и той „борец срещу животоядното време” (както си описал Пруст в една своя статия) – е убеден, че загубено време е само това, в което зависиш от другите. И се сещам за любимия ми въпрос – за цената на свободата. Е ли тя стока от първа необходимост днес? И колко сме готови да платим за нея – като индивиди и като общество?

 

Отказът от свобода обрича на вегетиране. Дори потисната, свободата е живецът на съществуването. Демокрацията гарантира ред свободи, технологиите ни даряват с нови, но същевременно капарират цели зони в съзнанието ни. Коварството на новата ера е, че приемаме за свобода това, което всъщност ни заробва. Свръхобщуването, свръхпотреблението ерозират индивидуалността и волята ни до пълна загуба на идентичност.

 

Споделяш ли тезата, че свободата на съвременния западен човек е заплашена не толкова от някаква външна диктатура или цензура, а от диктата на консумеризма, на собствената ни алчност, на присадените ни – с нашето охотно съдействие – идоли ментета и пластмасови идентичности?

 

Свободата, както знаем от Сервантес, е на върха на копието. Тя никога не е гарантирана. Затова и политическата диктатура не е надмогнат етап, а постоянна опасност. Демокрацията в цял свят е в криза тъкмо защото си повярва, че е „краят на историята”.
В индивидуален план: в свят на реклами, брандиране и консуматорство човек е изложен на толкова повърхностни дразнения, че трудно може да съхрани някаква интимна сърцевина. В резултат: наглед сме все по-пъстри, но все по-еднакви в същината си. Губим дълбочина. Ако Христос се яви на кастинг за риалити, ще го пресеят заради някой с пиърсинг или татуировка. Това е телевизионната версия на „Легендата за великия инквизитор”.

 

Наред с преводачеството и интелектуалните ти „пътешествия” из историята и политиката си и телевизионен човек – тоест видим и „роб” на масовия вкус. Какво ти дава и какво ти отнема телевизията? Присъствието в нея неизбежно предполага амбивалентност по отношение на свободата и личния избор – знам го от първа ръка.

 

За щастие съм извън политическата журналистика. В „Малки истории” с Ирен Леви осветляваме анонимните съдби, в които често мнозина се разпознават. В епохата на риалити бутафорията имаме привилегията да се занимаваме с автентични хора и случки.

 

Аз лично виждам лечението на съвременния дух от зарази като несвободата, ненаситността, егоизма, примитивизма – в припознаването на някои традиционни идеи от Изтока, в прегръщането на ценностите на даоизма: състрадание, умереност, скромност, смирение, дори доброволна аскеза… Но ти си ляв човек и съдейки по публичните ти позиции, изходът според теб е в по-действена посока – реабилитация на солидарността и конкретни социални политики. Коя на първо място?

 

Напълно споделям твоята рецепта. Обръщането към Изтока е страх от християнството, което проповядва същите ценности, но оплита етика и метафизика в едно задушаващо кълбо. Така например страданията са дар свише по пътя към спасението. Щастието е някак подозрително. След хедонистичната революция от 1968-а християните трудно приемат това противоречие. Струва ми се, че автентичното християнство е претрупано с порочни интерпретации, наслоени с векове. Изтокът ни изглежда по-ведър и изчистен, като японски акварел. Бял лист, проста композиция, ефирни, бледи цветове.
А солидарността е универсална ценност, без която обществата се самообричат на разпад. Тя присъства във всички учения с изключение на неолибералната утопия от ново време. Солидарността предполага и отговорно потребление, което хармонира с цитираните от теб източни ценности.
Не искам да говоря за политика. Според мен след месеци на екзалтация българите имат нужда най-напред от политически шабат, за да се утаят емоциите и просветли картината.

 

Не е ли рисковано и дори непрестижно днес в България да отстояваш, че си ляв? Дори и със задължителното в твоя случай уточнение, че левите ти възгледи не те правят поддръжник на сегашното управление – напротив, ти си един от сериозните му критици.

 

Управлението е дясно-олигархично. Да си ляв е времеемко, защото изисква дълга педагогика що е ляво и що е дясно. У нас понятията са коварно подменени. Това е изключително тежък проблем. Защото хората са заложници на политическия речник. В момента им внушават, че трябва да се борят с покойния комунизъм, а по всички екрани шестват нацисти. Десницата заема демократични пози, а не крие високомерието си към провинцията и бедните. Пишман левицата прибира с едната ръка повече, отколкото раздава с другата. Затова всеки гняв и всяко гражданско усилие в България парадоксално постигат обратен резултат. Бедните крепят олигархията, а демократите отварят пътя на фашистите и дори поругават антифашистки паметници. Нужно е да се осмислят думите, преди да се скандират лозунги.

 

Една от социалните мерки, които в „Солидарна България” смятате за важни, е пълноценното (професионално) майчинство. Как трябва да изглежда то според вас?

 

Държавата трябва безусловно да покрива базовите нужди на майката и детето й, да гарантира връщането на работа, да осигури места в общински ясли и детски градини с достъпни такси, трудова защита, когато се налага да вземат болнични; безплатно здравеопазване за деца до три години и контрол над цените на лекарствата са част от стъпките, които трябва да се предприемат. В противен случай влошаването на демографската ситуация ще доунищожи социалната и пенсионната система.

 

Наред с всички сблъсъци, раздиращи българското общество напоследък, наблюдавам още един – на патоса срещу скепсиса. Ти къде си, от коя страна на барикадата?

 

Патосът е изцяло фалшив и разрушителен. Скепсисът е парализиращ. Опитвам се да се придържам към реализма. Той обикновено балансира на хребета на барикадата. Отнася павета и от двете страни. Но само това място гарантира панорамен обзор и трезва преценка.

 

Четох, че „Терзанията на цар Соломон” на Ромен Гари е романът, който би наизустил, за да не изчезне за поколенията, ако вземе да се сбъдне утопията на Рей Бредбъри „451 по Фаренхайт”. Защо точно него?

 

Заедно със съпругата ми Галя го преведохме преди години. Вече е неоткриваем. Романът е разказ за късната любов на двама разминали се в младостта си старци, разказана през погледа на един парижки таксиджия. Виртуозно обобщение на всички големи теми. И смях през сълзи. За мен смехът през сълзи е най-висше просветление, умеят го само великите автори.

 

Ти самият пишеш роман – за какво е?

 

За жена, която живее в кръгова отбрана в едно жилище, пренаселено с котки. Кратък, мозаичен роман.

 

На няколко пъти се натъквам в текстовете ти на израза „провиденциалната жена” – формулировка, която, признавам, не докрай разбирам и която ме предизвиква да я разшифровам. Какво имаш предвид и защо този женски хипостас те вълнува?

 

Провиденциалната жена е съдбовно пришествие в живота на един мъж. Тя е проявител на мисията му. За артистите – муза. Лиля Брик казвала, че за Маяковски е добре да страда по нея, защото така пишел хубави стихове. Понякога провиденциалната жена е спасителка. Като Джейн Биркин, която изважда Серж Гинзбург от смъртоносна депресия след раздялата с Бардо. Не всеки среща провиденциалната жена. Само мъже с метафизично мислене. Други не биха я разпознали. За тях жените са физика, не метафизика.

 

Започнах с Бовоар, ще завърша със Сартър, според когото нищо не се мени така често както миналото. Кога за последен път се промени миналото за теб? 

 

Когато загубих интерес към него. Съзнанието ми само откачи претоварените вагони на паметта и заживях в сегашно време.
Инак у нас на мода е да се обръщат с гняв назад. Това е болест. Тези хора лекуват постфактум някогашното си малодушие. Фарисейска поза.

Коментари

коментара