Големият английски кинорежисьор Кен Лоуч, известен със социално ангажираните си и антивоенни филми („Паплач“, „Вятърът в ечемичените полета“, „Казвам се Джо“, „Ирландският път“), носител на награди от фестивалите в Кан и Венеция, наскоро призова във Великобритания да бъде създадена нова лява партия. Според него това е единственият възможен начин за спасяване на малкото останали социални придобивки на хората. Традиционната британска левица, олицетворявана от Лейбъристката партия, отдавна се е изнесла силно вдясно, твърди Кен Лоуч, и затова не може, а и не иска да спре стремежа на неолибералния капитализъм да демонтира окончателно социалната държава.
Разбира се, така е не само във Великобритания. В цяла Европа класическите леви партии отдавна са загубили своята борбеност и е почти невъзможно да бъдат различени от десните си (уж) опоненти. Защо стана така? Защо левицата, някога символ на успешната борба за повече права на обикновените хора, днес лежи безпомощна в прегръдката на корпоративната олигархия?
През последните 30-40 години бяха приложени, най-общо казано, две стратегии за обезсилване на лявото както в политически, така и в интелектуален аспект. Да се спрем първо на политическия. Левите партии бяха буквално засмукани от корпоративния капитализъм. Техните лидери престанаха да говорят за класова борба, права на работниците и създаването на един по-справедлив свят. Вместо това се посветиха основно на козметичните корекции на капитализма, на лифтинга на неговата физиономия, така че той да стане по-привлекателен и за обикновените хора. Прословутитият „трети път“ на лейбъриста Тони Блеър беше точно това. Уж трябваше да доведе до окончателното примиряване на лявото и дясното, а всъщност доведе до обезсилването на политическата левица и до възхода на десните. Влязла във властта, попила всички удоволствия на луксозното съществуване, традиционната левица
се отдаде на безогледното консуматорство,
на шампанското и хайвера и съвсем забрави, че има нископлатени, постоянно експлоатирани работници, чиито интереси би трябвало да защитава. Кой ще ти мисли за работниците, когато предстои Световен икономически форум в Давос, където могат да се завържат много полезни контакти, или когато се очертава поредното участие в левоцентристко правителство, което би могло допълнително да увеличи личното финансово благосъстояние. Да го кажем съвсем брутално и политически некоректно – политическата левица беше купена, тя се продаде като класическа проститутка.
От своя страна интелектуалната левица също претърпя негативна трансформация. Вместо да участва активно в обществения дебат, да дискутира най-тежките проблеми, тя беше затворена или се самозатвори в границите на елитните университетски кампуси, започна да използва неразбираем език и да се занимава с теми, които интересуваха все по-малко хора. Към умните млади хора с леви убеждения представителите на интелектуалния истаблишмънт се обръщаха по следния начин: „О, вие изповядвате леви идеи! Чудесно! Правете академична кариера. Там е най-доброто място за вас. Там истински ще ви оценят. Няма какво да разсъждавате за труд, капитал и други такива скучни теми. Отдайте се на високите литературоведски, културологични и философски размишления.“ И наистина, повечето млади хора с леви възгледи последваха тези съвети. Престанаха да се интересуват от експлоатацията и обедняването, не ги вълнуваше темата за отнемането на социалните придобивки. Всичко това им звучеше остаряло и крайно немодерно. За тях да имаш леви възгледи означаваше да се отдадеш на gay and lesbian studies, на постструктуралистки и деконструктивистки изследвания. И те им се отдадоха безрезервно.
Ето така най-накрая беше постигната мечтата на господстващите класи за хармония и безконфликтност. Политическата левица беше опитомена и престана да говори за кардинални промени и революции. Интелектуалната левица беше натикана в университетското гето, където произвеждаше напълно безопасни за властта дискурси. Безопасността им идваше най-вече от тяхната неразбираемост за 99 процента от населението. Университетската левица се оказа също толкова безсмислена и фалшива, както и хайверната.
Това, че голяма част от левите политици и от левите интелектуалци престанаха да се вълнуват от болезнените проблеми на съвременността, не премахна тези въпроси. Безработицата продължи да се увеличава, а заплатите не спираха да намаляват. Качеството на здравеопазването и образованието падаше, а правителствата продължаваха да орязват социалните разходи. Неолиберализмът унищожаваше методично и неотклонно всички права, постигнати в годините след Втората световна война, а класическата левица, която трябваше да брани постигнатото, я нямаше. И съвсем естествено на освободеното от левите партии място се настаниха други политически формирования. Докато левите интелектуалци деконструираха постмодерните дискурси, играейки си на „Кой е по-по-най-“ с цитати от Фуко, Дерида и Дельоз, а левите политици напредваха по любимия си „трети път“, препивайки с шампанско, на сцената излязоха крайнодесните, националистическите и ксенофобските партии. „Не се страхувайте – успокояваха те безработните и заплашените от съкращения, – не се притеснявайте, че левите ви изоставиха. Ние ще защитим работните ви места и ще се борим против нашествието на глобалния капитал. Единственото, което вие трябва да направите, е да гласувате за нас.“ И хората започнаха да гласуват за тях. За Националния фронт във Франция, за Партията на свободата в Австрия, пак за Партията на свободата, само че в Холандия, за Партията на независимостта във Великобритания, за „Атака“ в България. Защо след най-масовите от дълги години насам социални протести у нас се вдигна рейтингът тъкмо на националистите, а не на класическата левица? Защото страдащите от съкращенията и замразяванията на заплатите и пенсиите българи от собствен опит са научили, че БСП ще защити всеки друг, но не и тях. Да, столетницата ще направи всичко възможно, за да подобри положението на едрия бизнес, но и пръста си няма да мръдне, за да облекчи положението тъкмо на тези, чиито интереси се кълне, че защитава. Тя, разбира се, не е уникална в това отношение. Такива са почти всички традиционни леви партии в Европа – много
мили към богатите и крайно нечувствителни към работниците и пенсионерите.
Затова и призивът на режисьора Кен Лоуч за създаване на една нова левица е толкова актуален. Не само за Великобритания. Защото далеч не само във Великобритания традиционната левица следва сляпо неолибералните указания за тотална приватизация, масово орязване на социалните разходи и намаляване на пенсии и заплати. А светът има нужда от съвсем друга левица. От левица, чиито лидери могат да бъдат видени по-често в компанията на обикновените хора, а не на шикозните партита на глобалната олигархия. От левица, чиито интелектуални вдъхновители ще говорят по-малко за дискурси и повече за правата на хората на наемния труд. Ако левите наистина искат да имат значение през следващите години, трябва да напуснат световните икономически форуми и никога несвършващите университетски семинари. Вместо да стоят там и да подрънкват със стъклените си перли, трябва да се включат в ежедневната борба на хората, които никога не са сигурни дали утре
няма да бъдат уволнени и изхвърлени от жилищата си
заради невъзможност да изплащат кредитите си. Една истинска левица трябва да се бори срещу масово провежданата политика на орязвания, съкращения и безмозъчна финансова строгост. Една истинска левица трябва да обединява експлоатираните работници и служители, стигматизираните от продажните медии безработни, младите, които са изправени пред мъчително търсене на работа и влошаващ се жизнен стандарт, пенсионерите, които няма да имат шанса да прекарат достойно старините си. С помощта на всички тези хора истинската левица има шанс да изтръгне властта от лапите на едрия капитал и да спре ненаситния му стремеж към печалба на всяка цена. Тази истинска левица е длъжна да работи за реабилитирането на държавата на благоденствието, в която хората работеха и срещу труда си получаваха добро заплащане, качествени здравеопазване и образование и достоен живот. После обаче дойде пазарната контрареволюция на неолибералите и унищожи всичко това. Но то може да бъде завоювано отново. Именно от левицата. Защото винаги тя е била силата, която е разбивала статуквото и е правила света по-добро място за живеене. Обаче истинската левица. Тази на идеите. Другата, изпадналата в консуматорска страст левица, вече я видяхме. За нищо не става.
(в. Преса, печатно издание, брой 114 (465) от 25 април 2013)
Наистина левите партии са само част от картелните партии на съвременните партийни системи.
Част от гласовете за тях са исторически обусловени, друга са резултат на политическия маркетинг.
Във всеки случай, обаче, политиките на партиите са ориентирани само частично към интересите на избирателите си. Доколкото са такива, постигнатото е само остатъчен резултат от политическите им практики, основните цели са запазване и поддържане на картела, включително засилване на позициите и получаване на повече картелни предимства.
Някога Джон Стюарт Мил констатира, че отсъствието на равни избирателни права лишава наемния труд от представителство. И не защото парламентарните представители са задължително злонамерени, а защото никога не са били в положението на наемния работник.
Сега можем да установим, че и всеобщите избирателни права не са разрешили тази липса на представителство.
Може би преди нови леви партии е нужен и един нов Маркс.