Не звучи ли твърде ретро?! Това ме попита една опитна радиоводеща преди години, когато създадохме „Солидарна България”. И беше права. В лето 2009-то България и светът бяха зачеркнали думата „солидарност” като левичарска отживелица в епохата на Айн Ранд. Тогава богатите българи гарнираха библиотеката си с нейни тухли, които чуждата публика отдавна бе снесла в мазето. Внезапната любов към графоманката в ерата на кратките форми бе обяснима: Ранд поднасяше морално оправдание на егоизма, от което парвенютата имаха крещяща нужда.
Днес времената са други и „солидарност” е най-употребяваната дума, барабар с „гражданин”. И най-злоупотребяваната! ГЕРБ и Костов плямпат за „солидарност”. Какво му плащаш?! Протестиращите глаголстват по темата. Дори БСП се плесна по челото, спомни си, че май била лява и извади стария жаргон.
Представете си пълен влак. В него млади и стари. По-немощните са се наместили на седалките. Там са и по-увирливите. Правостоящите се държат кой за каквото. По-младите, най-вече децата, дори се забавляват да балансират без да се държат. Когато влакът набие рязко спирачки обаче, всички, без изключение, размахват ръце и се вкопчват в съседа в опит да запазят равновесие. Сетне обсъждат, усмихват се, възмущават се и кълнат машиниста. Това е емпиричното откриване на солидарността. Форсмажорът сближава минорните граждани. Кризата е икономически форсмажор. И унилите довчера българи заговориха за солидарност.
В солидарно общество влакът е тъй устроен, че опората е на една ръка растояние. В по-примитивни общества хората се гъчкат в безпорядък, в третия свят пътуват и на покрива на вагоните. България посвети прехода на това да демонтира всички ръкохватки, тръби и прочее обезопасители, поради което днес хората се лянкат като желе от плът в пространството на влака.
Преди да кълнем или славим понятието, нека го изясним. Солидарността не е колективизъм. Колективизмът е обратното на индивидуализма. Солидарността е обратното на егоизма. В годините на неолибералната революция егоизмът ни бе пробутван като индивидуализъм. Двете нямат общо. Индивидуализмът вирее дори в диктатура и ражда личности. Демокрацията е естествената му родина. Егоизмът е в гените. Хипертрофира ли, става порок. Неолиберализмът го издигна в идеология. Егоизмът не ражда личности, а консуматорски клонинги. Икони на индивидуализма са, да речем, Оскар Уайлд и Коко Шанел. Икони на егоизма са Парис Хилтън /помни ли я някой?/ и анонимните юпита от „Уолстрийт”, които си мерят яхтите. Индивидуалността на безсребрения Ван Гог създава „Слънчогледите”, а някакъв егоист от 90-те ги купи за рекордна сума, за да го къта в сейфа си като сигурна инвестиция.
Затова не се връзвайте на истериците отдясно, които при думата „солидарност” ви говорят за комунизъм, лагери, Ким Ир Сен и купони за хляб. Припомнете им 80-те, когато в Полша воюваха профсъюзът „Солидарност” и официалният колективизъм на комунистическия режим.
Солидарността не е връщане към колективизма, дефицитите и ченгесарщината, а стъпка към цивилизацията. След като егоизмът ни доведе до безпътица.
Съзнават го навред. Дори у нас. Все още опипом. Практиката на „висящото кафе” е симптом. Билетите по седалките на тролеите също. Премиерът Райков пък подкани богатите към солидарност. Тези, същите, които се замогнаха в мътните води на прехода?! Дори е трудно да се засмеем.
Изграждането на солидарни връзки е генерален избор на едно общество от осъзнати индивидуалисти. Българското не е такова. Но и сега има серия стъпки, които могат да предложат опори на пътниците в разлюления от кризата влак. Волунтаристки мерки, а не покани към бизнеса.
Най-напред възстановяването на прогресивното облагане. С плавна и гъвкава скала, след детайлен анализ на структурата на доходите. Не урбулешката, като БСП, която предлага от 10 на 20%. Необлагаемият минимум се подразбира.
О, ужас: приемането на данък лукс. Не с методите на Оланд, които стресираха богатите, а с умерен процент, като първа стъпка към цивилизоване на бизнеса. Капиталите ще избягат, биха възразили някои. Къде? В Кипър!? Може би другаде. Но все по-несигурно. Защото доминото на офшорките май потегли.
Активирането на фонд „Гарантирани вземания”. Той стои пълен, но не функционира. Може би защото 50% от надзорния съвет е съставен от работодатели.
Превръщането на майчинството от рисков бизнес в пълноценна професия. Без расистки задни мисли.
Снижаването на ДДС върху няколко стоки, гарантиращи екзистенц-минимума. Загубените за бюджета пари със сигурност ще са по-малко от онези, които ДДС-мафията и бездруго източва.
Нормативен контрол над ценообразуването на детските стоки, където се вихри очевадна спекула. Същото и с лекарствата.
Но това заприлича на предизборна програма, а е само статия. Думата ми бе за солидарния консенсус. А списъкът всеки може да допълни сам.
Признавам, че прочетох набързо, ще напиша също набързо, но подкрепям – мисленето по понятия, преди всичко друго; по понятия, които завихрят около себе си политики и практики. „Солидарността“, както всичко тук, локално, е зле разбрана, ако изобщо е. Моята любима референция по темата е гениалната „Случайност, ирония, солидарност“ на Ричард Рорти. Поздравления за автора.
Не звучи като предизборна програма. Минималното на минималното, което може да се направи. Действията, дори малки, в тази посока, биха имали доста голям ефект. НО! Старото управление от старите измамници със сигурност няма дори да погледне в тази посока.
А управление от нови измамници ще погледне ли? Вече е изпробвано: в последния парламентарен и управленчески мандат болшинството депутати бяха нови, 2 партии – нови, управляващата партия – нова. Резултатът го знаете.
НО! е наложително за друго – КОРЕННО НОВА избирателна система.
Звучи като програма – след изборна и стратегическа. Дългосрочна, няма как да стане бързо. С необходимост от разработване на лостове и методи за осъществяването й.
Страхувам се, че още доста статии ще трябват…
Здравейте всички,
Намирам тази статия за много интересна и много културно списана.
Проблемите, които виждам, са следните:
1. Солидарността сама по себе си не е колективизъм, наистина, но не може да има колективизъм без солидарност – даже и когато е наложен, презумптивно ни е било наложено да бъдем солидарни (за да приемем колективизма като платформа). Така че по-скоро реторичният аспект на противопоставяне на тези понятия приемам като подход за въвеждане към критика на “Айн Рандовския” мироглед. Аз се солидаризирам с автора в този аспект. Нещо повече, като придатък на неговите аргументи бих призовал и други динозаври тук, по-близки – поне в един известен наш балкански смисъл – до душата на българския интелектуалец: Ричард Ран написа миналия септември статия озаглавена “Успехите на Източна Европа”, рекламирайки своята консултантска дейност, в резултат на която му написах най-злъчното отворено писмо, което предполагам да е получавал през живота си. За капак, половин година по-късно, в България се започна първата вълна на революцията, която – точно в противовес на измислиците на Ран – беше предсказана в книгата ми преди няколко години (повече детайли по всичките тези истории се намират на http://www.zaedno.mobi)… И така, еквилибристиката с тези понятия е въпрос на подбор на терминология и умението на партийните реторици да си служат с нея. Всички реторици, на всички партии. Понеже те са все от едно и също котило. Понеже те са просто Номенклатурчици, които нямат нито определен цвят, нито определен сегмент от “политическото пространство”, а още по-малко съвест или мисъл за народа си – те всичките са просто недоучени, недовъзпитани, некадърни в професията си (ако въобще имат такава), лесно корумпируеми егоцентрици, вкопчили се в “професията политик” (или обслужващ политиците персонал), знаете защо.
2. Поради горния проблем – освен всичко друго – не намирам за удачно извеждането на пътя за измъкването на държавата и нацията от катастрофалното й днешно положение от полемиката върху солидарния консенсус, колкото и добре да е написана обосновката. Този път – съвсем закономерно, следвайки предписаните по-горе недостатъци – не води до нищо по-различно от днешното статукво (за сведение, непосредствено преди предаването на книгата ми за печат, през август 2009 г. написах, че очаквам от новото правителство само козметични промени). Подходът трябва да е откъм икономическия аспект на болестта – която впрочем не е само българска, а и на всяка представителна демокрация, както сме го демонстрирали в идеята ЗАЕДНО – и той води до един-единствен извод: смяна на днешната система с пряка демокрация.
Време е почтените представители на българската интелигенция да проумеят реалностите и да се обединят около солидно обоснована концепция. Тъпченето на едно място и словесните еквилибристики само удължават агонията. Колко още протестни вълни трябва да видим, за да разберем, че с безразличието си съучастваме в упадъка на нацията? Колко още самозапалвания трябва да се случат, за да се събудим?
Поздрави,
Иван Даракчиев
Завентем, 11.04.2013
Знаете ли вече когато някои започне да говори за комунизъм и анти комунизъм ми идва да го убия. Повече от 20 години благодарение на тази база разни негодници бяха преизбирани и доведоха държавата ни до плачевно състояние. Сега отново една мутра опитва да се върне на бял кон все едно нищо не се е случило. Ако понятието „да живееш в демокрация“ [такава каквато до сега ни се предлагаше} благодаря бих предпочел в комунизъм. Спомням си навремето по идеологическите дисциплини ни казваха че едни от най големите комунистически партии са в САЩ и Франция. Само че тогава никой не си спомни те да са управлявали тези страни. Хората гласуваха там за партията която им дава по-добър живот.Трагичното при нас е че хора с промити мозъци се опитват да налагат тяхната демокрация в България. Може ли един преподавател по полит икономия на социализма какъвто беше Иван Костов да ни учи на капитализъм. Та партийният секретар на МЕИ все още му пази молбите за членство в БКП. Подобно е положението и с останалите „демократи“. Истинските вярващите и убедени в ценностите на демокрацията отдавна се отдръпнаха отвратени. В тази връзка не разбирам становището на Иво Христов относно 20% увеличение на данъците което иска БСП. За какво по-плавно увеличение бленува г-н Христов. Нима плавно беше ограбен този народ? Нима някой се съмнява че днешните богати са в по-голямата си част чиста проба долнопробни крадци! Напротив струва ми се че това увеличение е малко. Та тези пари не са техни. Щели да избягат. Да бягат! Стига законите които се приемат да могат да ги стигнат.
Здравейте,
Конституцията на България е против интересите на народа. Тя трябва да бъде променена !!!
Без нейната промяна нищо хубаво не очаква българите. България е в една задънена улица и с вързани ръце. А има доста умни хора в БГ.