Къдринка Къдринова
Мадрид-София
3.Генезисът на възмущението и новите му трансформации
„Подемос” привлече и много избиратели на по-лявата Обединена левица, в която влиза и доста свилата се междувременно Испанска комунистическа партия.
Всъщност младият Пабло Иглесиас някога започва политическата си дейност като активист на младежката организация именно на тази партия, а на изборите през 2011-та е неин политически съветник. Майка му е била адвокат на Работническите комисии – най-влиятелния комунистически синдикат. Баща му, учител по история, по време на франкизма е активист на FRAP (Революционен антифашистки патриотичен фронт) – комунистическа съпротивителна организация. Единият му дядо – „социалист-хуманист” – получава през 1939 г. смъртна присъда от франкистите, заменена после със затвор. А един от прадядовците му е съосновал през 1888 г. в Барселона Всеобщия съюз на работниците (синдиката на ИСРП) съвместно с „бащата” на този синдикат, на самата ИСРП и въобще на социализма в Испания Пабло Иглесиас Посе. Да, именно в чест на онзи легендарен Пабло Иглесиас Посе, чието име днес стои на паметна плоча до входа в централата на ИСРП в Мадрид, революционните родители кръщават и водача на днешната „Подемос” – Пабло Иглесиас Турион.
Тази негова семейна закваска няма къде другаде да го отведе по време на следването му през 90-те, освен при антикапиталистическата левица, алтерглобалистите и пацифистите. В същото трасе продължава и с доктората си по политически науки в университета „Комплутенсе”, където остава и като преподавател. Разцветът на групата съмишленици във Факултета по политически науки и социология на „Комплутенсе”, където се оформя и ядрото на основателите на „Подемос”, очевидно неслучайно съвпада и с периода, в който ректор на този университет е математикът Хосе Карийо, син на някогашния генерален секретар на Испанската комунистическа партия Сантяго Карийо.
За обрисуване на
дифузната и много динамична левичарска среда в Испания
си струва да се припомнят и някои основни щрихи от биографията на Сантяго Карийо. На младини той е член на ИСРП. Сменя я с ИКП по време на Испанската република. След победата на франкистите организира съпротивата от емиграцията си във Франция. Оглавява ИКП през 1960 г. След нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. завива към „еврокомунзма”. След смъртта на Франко активно участва в мирния преход към демокрация в Испания. Изключен е от ИКП през 1985 г. Основава друга партия, която накрая се влива в ИСРП. Завършва живота си през 2012 г., на 97-годишна възраст.
По същото време Пабло Иглесиас Турион надъхва Движението на възмутените от участията си в телевизионни предавания и заедно с приятелите и съмишлениците си от „Комплутенсе” се радва на благосклонната среда там, подхранвана от ректорството на Карийо-син.
Движението на възмутените, което през 2011-та заля площадите на Испания, роди по-късно и партията „Подемос“
Името „Подемос” се появява в началото на 2014-та, като идеята на създателите е това да е гражданско движение, което да се влее в Обединена левица и да се яви на европейските избори с нейните листи. Тогавашното ръководство на ОЛ обаче отказва – не иска политическата й програма да се размива от аморфната нова формация.
Така Иглесиас и приятелите му регистрират „Подемос” като отделна партия – и започва възходът й. Първият й голям пробив е на европейските избори през 2014-та. Цяла Европа вижда, че в политическия пейзаж на Испания става нещо ново и важно. Анализатори започват внимателно да следят развитието на „Подемос” и забелязват, че тя държи да е гражданска алтернатива на статуквото, че не се развива по традиционния за старите политически партии модел, че нейните базови организации – т.нар. „кръгове”, са всъщност
вериги за реално социално действие,
а не партийни структури. Въпреки това мнозина се опитват да я пъхнат в клишета като „популизъм” или „радикализъм” – вероятно за улеснение на останалите участници в политическия процес. Сега виждаме резултата на това опростенчество. След парламентарните избори на 20 декември, вкарали „Подемос” в парламента като трета политическа сила, от нея се очаква да действа по общоприетите досегашни правила. Примерно – да започне политически пазарлък със социалистите, та да не изпусне „историческия шанс” с евентуално ляво правителство. А тя не го прави – и кара останалите партии да се объркват и дразнят.
Къде е проблемът? За хъшлашко перчене и инатене по „червените линии” ли става дума? За безотговорност и импулсивност? За липса на опит? Или пък са прави онези, които подозират, че „Подемос” е изкуствен „проект”, лансиран, за да разруши традиционната левица и да направи въобще невъзможно някакво ляво правителство?
Факт е, че появата на „Подемос” източи много електорат от ИСРП, а пък Обединена левица бе почти напълно обезкървена откъм гласоподаватели и разклатена от вътрешни дрязги. Оглавявана сега от личния приятел на Иглесиас от протестите на възмутените – младия като него Алберто Гарсон, ОЛ е на прага на разпада. След вота на 20 декември тя остана само с двама депутати вместо досегашните й 11 и Гарсон изглежда склонен направо да разтвори ОЛ в „Подемос”, въпреки несъгласието на „старата гвардия”.
От друга страна е факт също, че никоя от „старите гвардии” вляво досега не е успявала да обедини толкова много хора и да постигне толкова впечатляващи резултати за толкова кратко време, както направи „Подемос”. Явно е, че формацията запълва една обществена потребност. Явно е също, че лидерите й не се вълнуват от властта като власт и очевидно не се стремят на всяка цена да влязат в управлението. Дори напротив – изглежда предпочитат да останат една неоцапана от безпринципни компромиси, настъпателна, шумна и
коригираща опозиция,
която да притиска с граждански мобилизации другите парламентарни сили за приемането на социални закони и за поправки в конституцията, включително по така упорито отстояваното „право на самоопределение”.
Политическият секретар на „Подемос” Иниго Ерехон го написа и в прав текст в статия в своя блог в електронното издание „Публико”: „20 декември потвърди както пробива на растящата народна воля за промяна, така и все още недостатъчната й сила, затруднена засега да катализира необходимите конституционни промени. Виждаме и запазената способност на силите на старата политическа система да блокират или забавят наложителните трансформации. На този фон главната задача на „Подемос” е да гарантира, че важните въпроси от голям обществен интерес, които довчера не бяха предмет на обсъждане в институциите, вече ще влязат там и рано или късно ще предизвикат сформирането на една нова конструкция на страната”.
Петорката основатели на „Подемос“ са приятели и колеги – все преподаватели в Университета „Комплутенсе“ по времето, когато негов ректор е синът на Сантяго Карийо. На снимката отляво надясно са Иниго Ерехон, Каролина Бесканса, Пабло Иглесиас, Луис Алегре и Хуан Карлос Монедеро
„Подемос” предварително обяви, че още на 13 януари, на първата сбирка на новия парламент, депутатите й ще внесат и първия си проектозакон – против насилствените изселвания на хора, които не са в състояние да си плащат ипотеките, против спирането на тока и газа на длъжниците. В партията на Иглесиас смятат, че по тези въпроси ще могат да постигнат единодушие със социалистите и отдават на това повече значение, отколкото на явно химеричната за тях хипотеза на Санчес за „прогресивно правителство”. В „Подемос” няма как да погледнат сериозно на идеите му, след като неговото последно (засега) хрумване, споделено на 11 януари в интервю пред Пепа Буено в радио „Кадена Сер”, е да гради това „прогресивно правителство” едновременно и с „Подемос” , и със „Сюдаданос”. А това са два наистина пълни антипода по икономически програми и идейни устои.
Логично последва и реакцията на Иглесиас, който посъветва Санчес веднъж завинаги да реши с кого иска да се споразумява – дали с „Подемос”, дали със „Сюдаданос” и с Народната партия. „И с двете страни наведнъж няма да стане”, каза Иглесиас.
Въпреки нескритата си ирония, той все пак отправи и една по-смекчена оферта към социалистите. Пропускайки темата за „правото на самоопределение” и за каталунския референдум, Иглесиас наблегна, че най-важното условие за разбирателство с ИСРП става подкрепата й за исканите от „Подемос” и съюзниците им 4 парламентарни групи в новото законодателно събрение.
Младата партия не показва никаква нервност и припряност. Както лично Иглесиас, така и другите й лидери, нееднократно досега заявяваха, че не се боят от евентуални нови извънредни избори. Изглежда са убедени, че обществените настроения работят в тяхна полза и при ново гласуване само ще увеличат представителството си.
„Подемос” има една важна отличителна черта, която останалите политически играчи подценяват –
много живата енергийна връзка
между водачите й и хората, които ги следват. Те са наистина от една порода и имат еднакви вибрации. Колкото и да се преправят на „хора от народа” лидерите на другите партии, при тях винаги личи разликата между висшия функционер и членската маса. При „Подемос” такава граница няма. Уволнените учителки от Marea Verde вярват на Пабло Иглесиас, защото и неговият баща е бил учител. А и той също си вярва, когато, просълзен, заедно с някой препълнен площад пее El pueblo unido jamás sera vencido („Обединеният народ никога няма да бъде победен”) – легендарната песен от времето на мирния чилийски социализъм на Салвадор Алиенде в началото на 70-те, много популярна сред левите идеалисти в целия испаноезичен свят.
Квартална гражданска асамблея на „Подемос“ – така хората обсъждат и решават основни социални проблеми по места
Критиците на Иглесиас отстрани твърдят, че на митингите наелектрезира множеството с похватите на сектантски проповедник. Дали това е политическо инженерство или наистина му идва отвътре – всеки може да избира тълкувание според вкуса си. Но е факт, че в Испания няма друга политическа сила, на чиито прояви хората да се прегръщат толкова много и да се зареждат с толкова позитивна енергия чрез „крьгове”, често хванати за ръце. В същото време това е и партията, която най-масово и умело използва и интернет, и социалните мрежи.
Тоест „Подемос” има своята жива, динамична, мотивирана емоционално и растяща човешка база и именно от нея са дошли онези акценти в партийната програма, от които формацията на Иглесиас не желае да отстъпва, за да влиза в договорки със съмнителен ефект с „кастата”. Предпочита да натрупва енергии и морални категории в гражданското общество, разчитайки именно оттам да дойде в един момент и качественото преобръщане на системата.
Тук е и принципната разлика с останалите партии, които продължават да третират членската маса и избирателите си по традиционния начин – като безлико и не много интелигентно множество, което трябва да бъде „водено” от просветените. И на което без притеснение може да бъде сервирана подмяна на вота му, ако това се изисква от „националния интерес”.
Този циничен механизъм обаче, поне в Испания, вече дава засечки. Именно недоволството от него тласна испанците така въодушевено към разчупването на досегашния двупартиен модел. Онова, което се получи след гласуването на 20 декември, обаче пак се оказа неработещо. Всички комбинации водят до неприемливи съчетания и до невъзможност за стабилно правителство. Значи ли това, че познатият ни модел на представителната демокрация се е изчерпал?
Отговорите ги търси цялата съвременна социологическа и политическа наука, защото проблемът стои не само пред Испания. Интересен поглед по въпроса има едно от светилата на световната социология – Зигмунт Бауман, 90-годишен полски евреин, който от края на 60-те живее на Запад и днес е професор в университета в Лийдс, Великобритания. Заради критиките му към крещящото социално неравенство в света Бауман е любимец на алтерглобалистите и на движението на възмутените, въпреки че винаги им е изтъквал и техните недостатъци. Точно тези дни той е в Испания, където представя новата си книга.
Зигмунт Бауман смята, че произходът на испанските проблеми е глобален и затова те не могат да се решат отвътре
Патент на Бауман е теорията му за
„течната модерност” –
новия съвременен етап на общественото развитие в условията на глобализацията, при който действителността е „втечнена”, подвижна, без ограничения във формата и географските пространства. Институции, отговорности, обвързаности отмират и се заменят с нови, видоизменящи се. Човекът постоянно променя онова, което създава. Променя и себе си, редува маски, за да оцелява в „течния” свят, в който изчезването на твърдите рамки подхранва и социалното неравенство, и корупцията.
„Бракът между властта и политиката, осъществявана от държавата-нация, вече е приключил. Властта е глобализирана. Политиките, които се упражняват, обаче продължават да са толкова локални, колкото и преди. И затова не работят. Вижте проблема с миграцията. Той е глобален, но по него се действа парцелирано. Оттук и кризата в демократичните институции, които не са приспособени да действат в условията на всеобща взаимна зависимост”, обяснява Бауман в интервю за „Ел Паис”. И уточнява относно испанската действителност: „Смяната на една партия с друга не решава проблемите. Партиите просто вече не контролират инструментите. Проблемите на испанците не са породени на испанска територия, те са глобални. Вярата, че могат да се решат отвътре е погрешна.”
(следва продължението – 4. От монолит към чакъл)
