Къдринка Къдринова
Мадрид-София
2. Инат ли проявява „Подемос“ или просто е в друго измерение?
„Подемос” нито могат, нито искат внезапно да обърнат гръб на залегналото в програмата им „право на самоопределение”, защото наистина дължат близо половината от гласовете си на организации, отстояващи идеи за суверенитет и независимост, заедно с които сформираха предизборни съюзи. Истината е, че много от тези сили са не толкова сепаратистки, колкото левичарски и републикански. И са устремени да оспорват сегашния статут на автономиите не толкова с цел излизане от Испания, колкото с цел демократизирането му. Още нещо много важно – всички те са
с много силен социален заряд
и претенциите им към испанската държава стъпват главно върху недоволството от социалното неравенство. Това са формации, доказали се като активно действащи в защита тъкмо на основните социални права на гражданите.
Кметицата на Барселона Ада Колау си спечели популярност с дългогодишната си дейност в защита на хората, изселвани заради неплатени ипотеки
Такава е например каталунската Em Comu Podem („Заедно можем”) на новата кметица на Барселона Ада Колау – гражданската активистка, която се превърна в легенда с дългогодишните си последователни действия в защита на хората, изселвани от жилищата си заради неплатени ипотеки. Заради своята социална отдаденост и човешка естественост Колау е суперпопулярна и обичана в цяла Испания, а вече и в Европа – особено след като бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис обяви, че тъкмо с нея желае да прави новото си ляво, гражданско, европейско обединение. Колау преля и на „Подемос” от своята слава, включвайки се в предизборната кампания в подкрепа на Иглесиас и формацията му.
В Галисия пък „Подемос” се явиха като част от съюза En Marea („В прилива”) – продължител на протестните движения Marea Blanca („Бял прилив”) и Marea Verde („Зелен прилив”), отстояващи правата на гражданите в здравеопазването и образованието.
А във Валенсия „Подемос” се съюзи с местната коалиция Compromίs („Ангажиране”- на испански смисълът е различен от онзи, който влагаме в българската дума „компромис”). Това е умерено националистическа, „зелена” и социална формация, с един усмихнат и намигнал оранжев емотикон като емблема.
Всички тези детайли, естествено, се спестяват в шумните медийни дискусии. Прескачат ги и Сусана Диас, и Педро Санчес, предпочитайки да лепят еднозначни етикети за „сепаратизъм” и „антиконституционност”.
Шествие на движението Marea Verde („Зелен прилив“) в защита на достъпното обществено образование
По време на един от предизборните дебати Санчес с назидателна физиономия попита Иглесиас: „Знаеш ли коя е единствената държава, която беше записала в конституцията си правото на самоопределение?” Иглесиас направи страшна гримаса и жест с ръце като граблива птица: „Ууу, много страшно! Съветският съюз. И какво от това? Лошо ли е? Кого искаш да уплашиш?”
Приятелката ми Бланка Бертран от Асоциацията на пресата в Мадрид също недоумява: „Какво толкова страшно има в това, че „Подемос” искат да попитат с референдум хората в Каталуня как ще се самоопределят, дали предпочитат автономия или независимост? Изглежда ми съвсем демократично. Нека се произнесат. А после политиците да умуват как
да променят конституцията така, че да отговаря на волята на хората.
Никъде не съм чула „Подемос” да призовават за разцепление на страната, в каквото ги обвиняват.”
Това е така – Иглесиас изрично подчертава, че също държи на единството на Испания, но иска то да се базира на демократично взети решения.
Сусана Диас обаче поднася нещата другояче: „Аз съм социалистка и вярвам в равенството. А в „Подемос” явно смятат, че не всички граждани на Испания сме равни.” Това е нейната интерпретация на основната теза, отстоявана и от ИСРП, и от НП, и от „Сюдаданос” – че референдумите по статута на тази или онази автономия не могат да се провеждат само сред нейните жители, а трябва да са общонационални, с участието на всички граждани на Испания. Защото произлезлите от тях решения ще повлияят върху живота на цялата страна, а не само на отделните области. Всъщност това е и изискване, залегнало в настоящата конституция.
„Подемос” обаче смятат тези конституционни регламенти, както и цял ред други закони, за остарели, погрешни, неотговарящи на реалността. Иглесиас неуморно повтаря, че реформата на конституцията и законите е приоритетна задача.
Принципно с това са съгласни и социалистите, и дори „Сюдаданос”. Дискриминационният изборен закон например дразни и тях. Според сега действащите му правила, облагодетелстващи големите партии, един депутат от Народната партия например се избира с около 58 000 гласа. А един депутат от малката Обединена левица – с 460 000 гласа…
Но за да се започнат промени в подобни материи, все пак трябва да заработи един ефективен парламент и да се сформира правителство. А със заинатяването си по ред свои искания „Подемос” никак не улеснява това.
Поредният препъникамък
е условието на формацията на Иглесиас тя и предизборните й съюзници да образуват не една обща, а четири отделни парламентарни групи – така, че със самостоятелни групи да бъдат представени и споменатите й партньорски организации от Каталуня, Галисия и Валенсия.
От това веднага се възмутиха и НП, и „Сюдаданос”, и социалистите. Алберт Ривера и Сусана Диас дори почти в синхрон обвиниха „Подемос”, че докато се прави на загрижена за бедните, всъщност така се опитва да източи четири вместо една държавна субсидия от полагащите се за парламентарните групи.
Compromίs и En Marea обаче възроптаха, че ако им откажат самостоятелни групи, това ще е чиста дискриминация. Защото формално те наистина са самостоятелни организации, влезли само в предизборни споразумения с „Подемос”.
Това бе и съвсем официално признато в нощта на изборите, макар тогава мотивите да бяха други. С обявяването на резултатите бе натоварена дясната ръка на Рахой – първата вицепремиерка и говорител на досегашното правителство, дребната и млада, но люто амбициозна Сорая Саенс де Сантамария, дъщеря на някогашен франкистки генерал. Тя се появи с горда походка и с огромна свита от строги и костюмирани административни служители пред журналистите в международния пресцентър, разположен кой знае защо чак в изложбения комплекс ИФЕМА в покрайнините на Мадрид, близо до летището. Сорая отказа да отговаря на каквито и да е въпроси, свързени с позицията на нейната Народна партия по резултатите, като натърти, че в случая е само говорител, оповестяващ проценти и брой депутатски места, без никакви коментари.
Именно така – неутрално и сухо – тя оповести и едни странно ниски проценти и места за „Подемос”, които доста се разминаваха с вече излезлите екзит-полове. 12,6% вместо известните ни 20,6% и 42 места вместо известните ни 69. После стана ясно, че формално именно това са чистите данни на „Подемос”. Другото отгоре идва от тези съюзни организации по места, чиито показатели Сорая съобщи също отделно. Явно целта й бе да покаже, че „Подемос” няма чак такова влияние и че дължи възхода си на „сепаратистки” съюзници, регистрирани като отделни сили.
Но ако това е така, защо сега се вдига олелия? Не е ли логично и основателно същите тези организации да искат самостоятелни парламентарни групи? Двойният аршин прави смешни само онези, които го прилагат.
Най-невралгичната тема, която рефлектира пряко върху сложностите с формирането на новото испанско правителство, си остава
проблемът с Каталуня
и обявеният от парламента й на 9 ноември м.г. курс към независимост.
Трябва да се открои една важна особеност в тази картина. От състоялите се в Каталуня през септември местни парламентарни избори чак досега там нямаше нито правителство, нито премиер, защото водещите политически сили – все привърженици на независимостта, но от противоположни идейни течения – не можеха да се договорят.
Националистическата формация „Жунс пел Си” („Заедно за Да”) на досегашния премиер – консерватора националист Артур Мас – на септемврийските избори взе най-много гласове, но недостатъчно, за да управлява сама. Тя се оказа зависима от депутатите на малката ултралява групировка Коалиция за народно единство (CUP), която обаче отказа да подкрепи кандидатурата на Мас за нов мандат, защото го смята за виновен за прилаганите досега социални олязвания. Мас на свой ред упорито държеше на своята кандидатура.
Артур Мас (вляво) отстъпи премиерството в Каталуня на „второто си аз“ – Карлес Пучдемонт, който потвърди курса към независимост. В Мадрид това бе използвано от Рахой като мотив за ново пришпорване към широка коалиция, която да спаси единството на Испания
Създалата се ситуация бе толкова патова, че се очакваше до компромис така и да не се стигне и в понеделник, на 11 януари, да бъде обявена подготовката на нови избори. В последния момент обаче Мас отстъпи и прие формацията му да излъчи другиго за премиер – политическия „син” на Мас, също толкова националистически настроения негов съпартиец, досегашен кмет на Жирона и бивш журналист Карлес Пучдемонт. CUP пък се ангажира да преотстъпи на „Жунтс пел Си” двама свои депутати, за да се достигне нужното мнозинство, а останалите й народни представители никога да не гласуват в парламента заедно с противниците на независимостта на Каталуня.
Още в първата си премиерска реч Пучдемонт, „второто аз” на Мас, потвърди курса към независимост и обеща откъсването от Испания да стане факт в рамките на 18 месеца.
Това веднага отекна в Мадрид в контекст, от изгоден по-изгоден за Рахой, „бароните” и всички фенове на „националноотговорната” широка коалиция. Тутакси започна масирана кампания, че на фона на каталунската заплаха за целостта на Испания вече няма пространство за умуване, разтакаване, спорове между партиите. Че
няма време за губене
и не може да се допусне отиване към извънредни избори, което ще проточи безвластието в Мадрид с месеци. Че е спешно необходимо сформирането на стабилно централно правителство, което да реагира бързо на каталунското предизвикателство и да приложи наличните закони, за да спре процеса на отцепване – дори с цената на един никога досега неприлаган член на испанската конституция, който допуска разпускането на местни правителства, нанасящи вреди с дейността си.
„Няма да позволя на никого да си присвоява свърхпълномощия”, закани се Мариано Рахой в свое извънредно обръщение от правителствения дворец „Монклоа” в Мадрид веднага след предизвикателната реч на каталунския премиер. Рахой увери, че все още действащото му правителство ще приложи в пълна мяра законите, за да възпре сепаратисткия процес в Каталуня.
Педро Санчес, с когото Рахой разговаря по телефона преди обръщението си „за националното единство, което е над всичко”, не се появи да коментира ситуацията лично, а натовари с това парламентарния говорител на ИСРП Антонио Ернандо. Той повтори всички интегристки тези на социалистите, вече огласявани още при стартирането на каталунския отцепнически процес на 9 ноември. Ернандо не пропусна да припомни и също известното искане на ИСРП за належаща реформа на конституцията, която да регламентира
превръщането на Испания във федерация.
Тази идея допреди изборите бе направо кощунствена за Рахой и НП, но сега, в името на жадуваната тройна коалиция, консерваторите са готови да я приемат.
Санчес усеща как цената му расте и се пази от всякакви прибързани реакции. Стреми се да поддържа досегашната си линия по каталунския проблем, а именно – да се изразява само принципна привързаност към върховенството на закона, а конкретните действия и позиции да се оставят в компетенцията на автономната Социалистическа партия на Каталуня. И още – да не се пропуска напомнянето, че до драматичните отношения между Барселона и Мадрид се стигна заради неудачния конфронтационен подход на правителството на Рахой.
Санчес очевидно преценява, че най-новото раздвижване на каталунската политическа панорама ще му е от полза и в преговорите с „Подемос”, в които формацията на Пабло Иглесиас е притискана да се откаже от своята „червена линия” – референдума в Каталуня и „правото на самоопределение”. „По този спор вече нямаме какво да добавим. Сега е техен ред да покажат на чия страна искат да бъдат” – това са думи на неназован близък сътрудник и съпартиец на Санчес, цитиран от в. „Ел Паис”.
Натискът над „Подемос” в тази посока идва не само от страна на социалистите, но и от вътрешните й редици, и от съюзниците й. В последните дни нашумя sms-ът, изпратен на Иглесиас от една от най-емблематичните фигури в партията му – уважавания ветеран от съдебните битки с корупцията и бивш евродепутат на „Подемос”, отказал се от синекурното си кресло в Брюксел, Карлос Хименес Виярехо. „Пабло! Необходимо е да улесниш създаването на лява коалиция! Моля те, това е
исторически шанс,
който ни задължава да правим отстъпки. Смятам най-искрено, че парламентарната ни група трябва да е една и че каталунският референдум може да почака. Каталунците, които ти толкова уважаваш, имат други, по-спешни приоритети. Поздрави. Карлос Хименес Виярехо.” Това е sms-ът на 80-годишния юрист до 37-годишния лидер на „Подемос”.
На свой ред вицепремиерката на община Валенсия от Compromίs Моника Олтра заяви, че „всичко подлежи на преговори – и по форма, и по съдържание”, настоявайки да се върви към „прогресивно правителство на промяната”.
В същото време обаче една от съоснователките на „Подемос” – социоложката Каролина Бесканса, натоварена да води консултациите с представителя на социалистите Антонио Ернандо, подчерта: „До момента ИСРП нищо не ни е предложила. Когато се водят преговори, винаги единият предлага нещо, а другият в отговор прави отстъпки.”
Това, разбира се, е спорно. Всъщност, когато се водят преговори, всяка от страните прави своите предложения и своите отстъпки. Но поне от публичните заявления, засега не личи ИСРП и „Подемос” да са влезли в такава фаза. Преобладават декларациите от какво няма да отстъпи всяка от тези сили, а не какво е готова да отложи, за да се постигне приемлив компромис и алтернативно на десницата управление.
Обвиненията от страна на различни сектори в ИСРП, че със заинатяването си за „правото на самоопределение” „Подемос” прави невъзможен диалога със социалистите, проваля перспективата за ляво правителство и така всъщност налива вода в мелницата на Рахой и НП, много дразни активистите и електората на партията на Пабло Иглесиас (голяма част от който е бивш електорат тъкмо на ИСРП, разочарован от нея). От гледна точка на „Подемос” перспективата е точно обратната, утежнена и от многобройни негативи, натрупани от социалистите в съвсем близкото минало.
Както дейците около Педро Санчес, така и „бароните” в социалистическата партия съвсем съзнателно се правят на разсеяни по очевидния факт, че генезисът на „Подемос” е от Движението на възмутените, заляло испанските площади през 2011-та, когато още правителството на социалиста Хосе Луис Родригес Сапатеро започна да затяга коланите на населението и да реформира трудовото законодателство, оставайки крайно грижовно към банките и едрия бизнес. Възмущението кипна с допълнителна сила, когато пак по време на същото това правителство – през септември 2011-та – ИСРП и Народната партия влязоха в сговор и съвместно прокараха в парламента прословутата поправка към член 135-ти от конституцията, въвеждаща лимит за бюджетния дефицит и регламентираща социалните орязвания. Така Испания се оказа единствената страна в ЕС, която си промени конституцията, за да изпълни регламентите, спуснати от Берлин и Брюксел с Пакта за финансова стабилност. Затова тогава
площадите изригнаха срещу „кастата”
и се появиха плакатите срещу „PPSOE” (комбинация от абревиатурите на испански на Народната партия -PP, и на ИСРП – PSOE).
Именно от гнева срещу „кастата” се роди и „Подемос”, а заклеймяването й зареждаше всички речи на Пабло Иглесиас през първата година на новата партия. Постепенно тонът омекна, формацията се приплъзна повече към центъра, а много коментатори прецениха, че „Подемос” всъщност издига същите искания, които самата ИСРП издигаше в ранните години на прехода към демокрация – и именно затова към нея изтече голям социалистически електорат, признал я за по-близка до стремежите си.
(следва продължението – 3. Генезисът на възмущението и новите му трансформации)
