In memoriam
Мъдрецът Николай Василев си отиде само на 67. Цял живот беше преподавател по философия и антропология в Софийския университет, но не беше от онези, които удобно обитаваха чистия свят на метафизиката. Неспокойният дух и непримиримият му характер постоянно го тикаха към казана на всекидневието.
Син на академик Кирил Василев – философ, антифашист, политкомисар на родопския партизански отряд „Колю Шишманов“, Николай Василев е изключен от комунистическата партия през 1987 г. заради волнодумство и критики срещу системата. През 1988 г. баща и син Василеви се включват в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, възникнал в университетските среди. В началото на 1989 г. проф. Николай Василев е и негов председател. Превръща се в една от най-важните фигури в дисидентското движение.
Напуска университета само веднъж и за кратко – през 1991-1992 г., когато е министър на образованието и науката и вицепремиер в правителството на СДС и Филип Димитров. После се завръща там, където му е мястото и където всички са свикнали да го виждат – на третия етаж в Южното крило на университета, в прашния от натрупаните книги 53-и кабинет.
За разлика от мнозина свои колеги, философът Николай Василев не се повлече по модата и не отрече Маркс. Доживя и неговата световна реабилитация с избухването на поредната финансова-икономическа криза, която просто бе по-видима от останалите. В последните си години наподобяваше самия Маркс не само с неспокойния дух, но и дори и чисто физически.
„Аз бях въвлечен в политическите процеси, успях да направя каквото можах и оттам нататък искам да съм си преподавател, да си пиша статиите, това и правя“, казваше приживе философът. Автор е на редица монографии, сред които „Как е възникнал човекът?“, „Портрет“ на човека, създал самия себе си“, „Послание от бъдещето”, „Човекът като история”, „Свободен до доказване на противното”. Но политиката все го застигаше и никога не успя да й избяга далеч. През 2011 г. дори се кандидатира за президент като независим.
Проф. Василев ще остане като ярък образ и в съзнанието на студентите си. Беше от преподавателите, които се помнят доживот: великодушен и прощаващ незнанието, защото човек винаги има шанс да се дообразова и да навакса пропуснатото. Това, което можеше да го вбеси и да го накара да излезе от кожата си, беше посредствеността като съзнателен човешки избор и претенциозното невежество. Иначе, чужд на високомерието, можеше да говори с всеки. Без да заобикаля истинските думи, както в случайни срещи на улицата, така и в медийните си изяви. А ако е бил краен в някои свои послания, то е защото е искал да ни събуди и да ни накара да проумеем, че нещо крайно се случва и в обществото, считат негови студенти. Дори и лютите му закани в последно време задължително трябва да се приемат с усмивка. Ако имаше власт, професорът най-много да накажеше адресатите им със заточение в библиотеката – да четат!
Търсен от медиите за актуални коментари, проф. Василев обичайно ги поръсваше със сол и пипер. Философът беше автор дори на фейлетони във в. „Сега“, вярваше, че иронията е най-страшното оръжие срещу диктатурите и всяка власт. Наричаше Симеон Сакскобургготски „мадридския пилигрим“, иронизираше политико-философските концепции на Ахмед Доган. „Дори и да го разобличат като сериен убиец, зад гърба му стоят 350-400 хил. турци, една стоманена армия. Е, това ли е в основата на умния политик – че е винаги във властта? Като е толкова умен, защо настрои цяла България срещу себе си? Дайте ми една армия от 400 000 души и аз ще стана много умен политик“ – не пестеше сарказма си проф. Василев.
За последно влезе във водовъртежа на събитията броени дни преди да си отиде, покрай повторната окупация на СУ. Нарече я „терористична атака“. Счете за нахално и антидемократично безобразие „десетина келеши“ да тероризират свещения му университет „с веригите на собствената си мозъчна недостатъчност“. Зад действията им видя партийна акция, стимулирана или от опозиционни партии, или от правителството – с цел да ги използва като фарс за окончателно компрометиране на всякакви протести. Уви, в злободневието някак незабелязано мина забележителното му есе „Енигмата антикомунизъм” в три части, публикувано през януари в е-vestnik, в което проф. Василев поспори с някогашния си съратник д-р Желю Желев и с тезата му, че фашизмът и комунизмът си приличали като две капки вода.
Ето част от размислите на проф. Василев в интервю пред „ТЕМА“ от ноември 2009 г. , взето по повод 20-годишнината от началото на демократичните промени:
„Никога не съм гледал на Маркс като на икона, а като на учен. Затова и отношението ми не може да бъде променено. Променя се отношението на тези, които го въздигаха в култ, които гледаха на него и на Енгелс като на светии и се молеха пред техните икони. Това са хората с комплекси…“
„Сред моите студенти има привърженици на най-различни философи. Имат пристрастия към Гадамер, към Фройд, към Шпенглер, към някои други от модерните мислители. Но лично аз, когато пристъпвам към лекционния си курс по философия на историята, казвам,че има много и задълбочени философско-историческите идеи, има много учени, които са работили в тази област, всеки от които е достоен за уважение. Но тези знания ни служат не за да си говорим какво е било в Древна Гърция, а да можем да обясним защо Съединените щати нападнаха Афганистан, защо Европа бомбардира Югославия, защо в България вече 20 години куцука преходът. Тоест завършващите студенти би трябвало да могат да обяснят всички актуални проблеми на страната ни и на света от философско-историческа гледна точка. И им казвам така – ако вие смятате, че чрез Гадамер или чрез друг философ можете да обясните тези неща, нямам нищо против. Но лично аз за себе си смятам, че Марксовата обяснителна схема е най-добра. Не се притеснявам да го заявя. Именно чрез нея мога да обясня много от нещата в съвременния свят, а също и защо стана така, че в България управляващите непрекъснато крадат, грабят и мислят за собствените си джобове много повече, отколкото за хората около тях“
„Ние никога не довършваме нещата – това е народопсихологически проблем. Недовършена нация сме и всички наши държавни процеси са недоизкусурени. Нищо не можем да довършим като хората, да сложим покрива. Градим някакви основи, тук-там слагаме някое черчеве и някой прозорец, обаче все нещо не ни достига“
„Сега казват – навлизаме в дълбока криза. Ами тя само усилва нашата. Вярно е, този път кризата е по-особена, тя ще увеличи до безобразни размери безработицата и престъпността. Но от Освобождението досега аз не знам състоянието на криза някога да е било нещо ново за българското население“
„Какво отбелязваме в момента? 20 години от началото на прехода или 20 години преход? Това са две различни неща. Ако отбелязваме първото, на прословутата фотоизложба пред Народния театър трябваше да бъдем хората, които започнахме. Тези, които години преди 10-и ноември имаха смелостта и нямаха акъла да тръгнат срещу системата. Това сме около двеста души. Изведнъж виждам там мадридския пилигрим с целия си антураж, Милен Велчев, разни там, Цецка Цачева, Бойко Борисов, Стефан Софиянски, Иван Костов. Никой от тях няма нищо общо с 10 ноември! И изведнъж осъзнах, че там отбелязват 20 години преход, в който всичките тези хора са управлявали България. Кой е бил премиер, кой вицепремиер, кой председател на Народното събрание, кой депутат… От всички, които се качиха на трибуната, единствен Желю Желев имаше нещо общо с 10 ноември. Значи, когато е да отбележим датата – изкачват се всички тези, които са били на власт и обират лаврите и аплодисментите. Когато обаче се държи сметка, че не е станало това, за което сме мечтали, търсят сметка от нас. Че откъде накъде от мен ще я търсят?”
„Преходът ще завърши, когато се нормализират партиите. Нормално е те да са 7-8. Вдясно СДС практически е мъртъв. Лявото пространство също ще се разпадне. БСП сигурно ще продължи да си съществува, но това в момента не е лява партия. Нека се превърне в истинска социалдемократическа партия, а не в партия на милионерите, както е сега. Трябва да има и екологично движение. В либералното пространство пък са двете най-авторитарни партии – ДПС и НДСВ. И това не е нормално… Както НДСВ събра маса гърли от България и ги хвърли във властта, така и ГЕРБ. При тях, разбира се, има и много свестни хора, има и кадърни, има и некадърници, всякакви има, но ГЕРБ не е стабилна традиционна партия, която би останала. Това също е инструмент на прехода. Просто предишните инструменти се провалиха и стана нужда от нов инструмент. Ако ти се счупи теслата, отиваш и купуваш нова. Те са следващата тесла.“
„Аз това, което съм мечтал и съм го искал, съм го постигнал. Живея в същата панелка, в която съм живял трийсет и няколко години, нищо не съм взел за себе си и нищо не искам, нито съм имал намерение да забогатявам. Оттам нататък други поеха, нека те да изпълнят своето историческо предназначение и да не товарят нас, първопроходците, със собствените си грехове. От тях трябва да се търси сметка, от тези, които хайдутизираха България.“
