Интервю на Калин Първанов
Г-н Крауч, една от областите на вашите научни интереси е икономическата социология. Да започнем нашия разговор с най-актуалната европейска тема – лидерите на ЕС не успяха да постигнат единомислие по проектобюджета за 2013 и до 2020. За какво е големия спор? Коя от страните е по-близо до интересите на обикновените европейци?
-Това са важни дебати, но не и най-важните в момента. По-важен е разговорът за бъдещото конструиране на еврозоната, макар че някои от въпросите в тези дебати са едни и същи. Очевидно е, че в спора за бюджета се очертават две страни: държави, които предимно дават пари и държави, които предимно получават, при това във времена, в които всеки е принуден да прави бюджетни съкращения. Най-важното е да разберем, че ако богатите страни не помогнат за изграждане инфраструктурата на страните, които тепърва се присъединяват, Европа няма да се превърне в място за общ просперитет.
Друг голям въпрос е дали обществените разходи трябва да се разглеждат като част от проблема или като част от решаването му. Според мен е важно е да се осъзнае и положителното влияние, което публичните инвестиции оказват върху развитието на обществата. Всички дебати досега са за съкращаването им, но всъщност ние трябва да спорим за това как да ги реорганизираме, така че да бъдат продуктивни.
Европейската преса говори за нов дует начело на ЕС – след „Меркози” идвал „КаМеркел (от имената на Дейвид Камерън и Ангела Меркел – бел. авт.)…
-Това ще бъде краткотраен дует. Очевидно е, че Великобритания и Германия се опитват да редуцират разходите на Евросъюза. У нас винаги е имало проблем с общественото мнение дали Англия трябва да остане част от ЕС и затова на страната й е много трудно да играе конструктивна роля в Европа. Напоследък обаче се наблюдава интересно развитие. Докато управляващата Консервативна партия започна да става твърде враждебна спрямо ЕС, говори се, че много бизнеслидери провеждат частни разговори с правителството да промени този курс. В резултат на това някои от консервативните лидери, които досега са били най-изявените говорители на антиевропейските настроения, изведнъж започнаха да правят проевропейски изказвания. Всъщност г-жа Меркел прави жестове и комплименти към г-н Камерън в опит да помогне на Консервативната партия да се върне на проевропейски позиции.
У нас е модерно да се употребява клишето „посткомунизъм” като описание на времето, в което живеем. Но ако следваме анализа в една от последните ви книги, май сме се озовали в „постдемокрацията”. С какво се характеризира тя?
-Използвам думата, за да опиша постиндустриалното общество, в което продължаваме да използваме индустрията, но основните усилия и иновациите са насочени в други области. В това общество институциите на демокрацията продължават да съществуват, макар и да се изпразват от съдържание. Не казвам, че вече живеем в постдемокрацията, но твърдя, че сме на път към нея.
Какво научихте за постдемокрацията, докато бяхте в България?
-Симптоматично е, че много от „новите демокрации” в Източна Европа също проявяват признаци на постдемокрации. Тревожи ме това, че виждам политически елити, които все по-малко са свързани с обществата си, но пък са все по-свързани с глобалния икономически елит.
Виждате ли шанс нашите общества да се върнат към класическата демокрация или отиваме към нещо ново и непознато?
-Всъщност отиваме към нещо ново, което не е непознато. В западните общества имаме дълги традиции в изграждането на гражданско общество. Може да се върнем чак към 19 век, дори и по-рано, включително и към профсъюзното движение във Великобритания.
Демокрацията на 20-и век беше тясно свързана с големите масови партии, разположени върху класовите и социалните различия. В Западна Европа, а по своему и в САЩ, тези партии в момента изглеждат замръзнали и с голяма трудност отговарят на предизвикателствата, които времето налага. От друга страна, забелязваме нарастващ политически активизъм от гражданското общество. Хората се посвещават на организирането на различни кампании по важни обществени теми. Разбира се, най-важни сред тях са различните екологични движения. Тези групи създават напрежение и на политическите партии и на големите корпорации, което е позитивно развитие на процесите. Особено интересен е политическият диалог, който се вижда между тези групи на гражданското общество и корпорациите, той създава ново демократично пространство.
„Странното неотмиране на неолиберализма” е заглавието на последния ви научен труд. Как се получава така – хем да предизвикаш гигантско крушение, хем да се представиш за спасител на борда?
-Кризата показа нашата абсолютна зависимост от банките. Те предизвикаха кризата, а после се наложи правителствата да ги спасяват, защото се нуждаят от тях. Ако погледнем как се развиваше политиката на ЕС, ще установим, че в първите години на новия век доминира идеята за положителната роля на публичните инвестиции. Но ако прочетем сегашния Меморандум на Тройката с Гърция, ще установим как се връщаме към най-първичните признаци на неолиберализма, как се отрича ролята на публичните разходи, как само бюджетните съкращения могат да имат положителна роля и т.н.
Очевидно е, че ще има оспорване на тези постулати, и то в много страни. Ще се води спор по няколко проблема, първият от които е за пазара на труда и за социалната политика. Получава се следният парадокс: икономиката е зависима от хората, защото те произвеждат за нея и консумират продуктите й, но същевременно всички усещат една несигурност. Без необходимата социална сигурност, хората няма да си върнат увереността да бъдат потребители. И ето го порочният кръг, който трябва да се разсече.
Отговорът, който неолиберализмът намери на този парадокс, беше хората все повече и повече да затъват в дълг и така да продължава икономическата спирала. Именно този модел се срина през 2008 г., така че сега очевидно има търсене на нов модел.
Второто поле, където неолиберализмът се провали, е екологичната политика и промените в климата. Там не е възможна някаква промяна без колективно действие.
Казахте, че в обществата има търсене на нов модел, но не виждаме предлагането на такъв от страна на институциите и на политиците?
-Да, така е. Това се забелязва съвсем ясно в политиката на световните организации, на Световната банка. В света има дефицит на нови идеи. Едно от последствията за икономическата система от последните 30 години е голямото разширяване на неравенството, особено в Съединените щати, но на практика – навсякъде по света. От гледна точка на неолиберализма това не е проблем. Но ето че Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (един от клубовете на най-богатите страни), която беше част от неолибералния консенсус, започна да пише доклади, които обръщат внимание на проблемите, създадени тъкмо в резултат на прилагането на неолиберализма.
Ръководите проект на Европейската комисия относно пазарите на труда. Какво да очакваме от него? Напоследък от такива доклади сме свикнали да слушаме само за „flexibility” (гъвкавост), тоест за повече несигурност на работещите хора.
-Еврокомисията роди напоследък една нова дума – flexicurity (от flexibility – гъвкавост и security – сигурност, бел. авт.). Тя беше създадена специално за Дания, където законите за защита на работещите бяха отслабени, но за сметка на това започнаха да получават доста щедри помощи за безработица, за обучения и преквалификация, така че да се подготвят за започване на нова работа. Беше направен опит за насърчаване на flexicurity в целия ЕС, но това не се случи, с изключение на Скандинавските страни, Холандия и Австрия. В много страни профсъюзите не искаха да повярват – а вероятно и с право, че новата политика за насърчаване на пазара на труда може да замени старата политика за социална сигурност. А и правителствата в тези държави не могат да подсигурят финансово тази политика, така както е в Скандинавието. На трето място, сега и кризата оказва нов натиск върху обществените програми, които са свързани със социални разходи. Дори и в Дания се редуцира нивото на защита срещу безработица, но там продължават да развиват силни политики за насърчаване на образованието и преквалификацията.
В съвременната икономика е невъзможно да се гарантира на работниците, че винаги ще запазят работата си. Старата идея за законова защита на работните места може да даде гаранции само на малки групи и да ги противопостави на всички останали, които стават аутсайдери на пазара на труда. Затова е важно да се продължи с политиката на гъвкавост, която трябва да бъде балансирана с активни мерки за насърчаване образованието и за помощи при безработица. Тук е политическата борба, която трябва да се води. И ако се върнем на първия ви въпрос за бюджета на ЕС, интересното е, че правителството на Германия настоява за намаляване на разходите, но в същото време продължава да говори за повече обществени програми за научни изследвания, за иновации и за инфраструктура. Ако прибавим към тях намирането на нов модел на социална сигурност за работещите, ще имаме алтернативата, за която също питахте.
Бил сте участник в студентските бунтове през 60-те години. И в наши дни периодично избухват такива протести в редица страни, но като че ли не могат да се превърнат в основна тема. Как си обяснявате това?
-Е, понякога се превръщат в тема № 1. Сегашните протести и различните организации като „Окупирай Уолстрийт”, „Движението на 99-те процента” всъщност внесоха качествено нови теми – за кризата на капитализма, за разрастването на неравенството, които досега не присъстваха в политическите дебати по никакъв начин. Основната разлика с 60-те е, че нашият протест беше част от културно движение. Ние бяхме първото поколение, родено след Втората световна война, и се бунтувахме срещу ограниченията за това как да се държиш, срещу приемането на властта на поколението на нашите родители. Това беше по-културен, но и по-анархистичен бунт. Сегашните протести на младите са по-материалистични и много повече приличат на социалните вълнения от 19-и век. В някакъв смисъл дори те са много по-важни от нашите вълнения през 60-те.
Какъв е вашият съвет към обществено активните млади хора, които днес протестират?
-Мисля, че много от значимите теми вече се определят от тях. Основният проблем е как капитализмът да се впише в обществото. Ние се нуждаем от капиталистическата икономика, знаем, че това е най-успешният начин да се организира стопанския живот, но този капитализъм произвежда и много негативни последствия. На първо място той пренебрегва колективните нужди и особено екологичните, създава опасна концентрация на властта, която предизвиква огромни неравенства и политизация на големите корпорации. Трябва да намерим начин да променим това. Понякога отговорът е интензификация на пазарите, но в други случаи изисква контрол над тях.
Вие сте известен критик на европейските леви партии, обвинявате ги, че са станали чужди на своята масова база. В този смисъл очаквате ли някаква промяна от новия председател на ПЕС – българинът Сергей Станишев?
-За съжаление, знам твърде малко за него. Обществата се промениха и старите социални бази на партиите вече не са достатъчни. Новите социалните групи в постиндустриалното общество не произвеждат своя собствена политика, тоест ние не трябва само да обвиняваме партиите, а да обвиняваме и себе си като граждани. Партиите могат да произвеждат обществено мнение, но те също така разчитат на гражданите да им казват какво мислят.
В книгата ми „Постдемокрация” давам за пример феминисткото движение като знак за една продължаваща демократична жизнена мисия. Болшинството нови работни места в постиндустриалното общество всъщност са за жени. Мисля, че отправната точка за социалдемократическите партии е да намерят начин да представляват интересите и нуждите на новите работници, в това число изразяването на интересите на жените, на техните тревоги. През 19 и 20 век профсъюзните движения виждаха интересите на мъжете като база за своите политически платформи и претенции. Това не беше някаква враждебност към жените, просто техните интереси бяха интерпретирани през интересите на мъжете. В сегашната среда може би трябва да го направим по обратния начин. Един от проблемите, които съвременните жени имат, е намирането на баланса между трудовия и личния живот.
Когато за последен път проверих статистиката на синдикатите, имаше само две страни в развития свят, в които мъжете са по-голямата част от профсъюзните членове – Австрия и Германия. Навсякъде другаде е обратното. През по-голямата част от 20 век повечето от жените в Западна Европа гласуват за консервативните партии, което се дължи предимно на това, че те не са част от трудовата сила, докато левите партии представляват и защитават интересите на трудещите се. Отчасти този консервативен вотът се обяснява и с по-голямата им религиозност, отколкото при мъжете, а християндемократическите партии определено представляват интересите и на църквата. В Европа това се промени напълно, сега жените са заети с работа извън дома почти колкото и мъжете. Виждаме още един нов феномен – социалдемократическите парти се подкрепят много повече от жени, отколкото от мъже. В САЩ Демократическата партия и президентът Обама също разчитат предимно на женския вот. Започвам да си мисля, че социалдемократическите партии го разбират и отговарят на тази нужда.
Изследователят на постдемокрацията
Колин Крауч е британски социолог и политически изследовател. Роден е през 1944 г. Понастоящем е почетен професор на Университета на Уоруик. През 1973-80 г. е преподавал в London School of Economics, а преди това в Trinity College в Оксфорд. По време на пребиваването си там е куратор на най-голямата академична библиотека в света – Бодлеанската.
Младият Колин Крауч завършва социология в London School of Economics в края на 60-те години на ХХ в., където е сред студентските водачи по време на вълненията и бунтовете, обхванали академичните среди през онази епоха. Проф. Крауч участва в редколегиите на редица влиятелни социологически и политологически издания. Член е на Академията по социални науки, като от 2005 г. е и сътрудник на Британската академия, където ръководи изследователски колектив по социология, демография и социална статистика.
Проф. Крауч е ангажиран интелектуалец, който активно участва в дейността на Фабианското общество като през 1976 г. е и негов председател. Бил е съветник към различни национални мозъчни тръстове във Великобритания. Понастоящем проф. Колин Крауч ръководи изследователски проект на Европейската комисия, известен като GUSTO, относно гъвкавостта, сигурността и устойчивостта на европейските пазари на труда. Автор е на повече от двеста академични публикации. Тези дни пред 120 учени, преподаватели и студенти в Софийския университет бе представена на български език предпоследната книга на проф. Крауч „Постдемокрацията” с встъпителна студия на проф. Георги Близнашки и проф. Ганчо Ганчев.
Според Колин Крауч, постдемокрацията наследява периода на относителен възход на демокрацията през третата четвърт на ХХ в. Демократичният момент настъпва към средата на века, когато политическите промени вървят ръка за ръка със сериозен икономически растеж, който прави възможно постигането на много демократични цели. Именно през онази епоха процесите на модернизация се обвързват със съкращаването на неравенството. Демократичната политическа власт, която се съсредоточава в националната държава, успява да наложи ред ограничения върху способността на бизнеса да използва своята власт. По онова време фирмите все още се подчиняват на властта на националните държави. В някои страни тези отстъпки на бизнеса пред исканията на организираното работническо движение се правят, за да се отслаби привлекателността на комунизма.
„Постдемокрация” е система, в която политиката все по-силно се затваря в своя собствен свят, поддържайки връзка с обществото чрез манипулативни техники, основани върху рекламата и маркетиновите изследвания. Това явление се появява в страни с дълбоко вкоренени демократични институции, където населението вече им се е наситило, а елитите са се научили как да ги манипулират. Иначе казано: демократичните форми остават на местата си, но все повече се изпразват от своето съдържание.
Причините, които водят до появата на постдемокрацията, са от различен порядък. Настъпват изменения в структурата на постиндустриалното общество, които пораждат множество професионални групи, които така и не съумяват да създадат собствени автономни организации за изразяване на техните политически интереси. Наред с това настъпва огромна концентрация на власт и богатство в многонационалните корпорации, които са в състояние да оказват политическо влияние чрез лобистки техники и манипулиране на общественото мнение. Под въздействието на тези два основни фактора се наблюдава сближаване на политическата класа с представителите на корпорациите, вследствие на което се формира единен елит, необичайно отдалечен от нуждите на обикновените хора, особено като се има предвид нарастващото през XXI в. неравенство.
Несъмнен факт е обстоятелството, че историческата инициатива е преминала в ръцете на неолиберализма. Понастоящем, отбелязва Колин Крауч, светът на политически активните групи, движения и лобита принадлежи на либералната, а не на демократичната политика. Рязко нарастват възможностите на различни бизнес-групи да оказват натиск върху правителствата. Освен това те са способни да привлекат големи средства за лобистка дейност – не само защото са богати, но и защото тази дейност носи на бизнеса огромни печалби.
Идеята за постдемокрацията – пише проф. Крауч – ни помага да опишем тези ситуации, когато привържениците на демокрацията биват обхванати от умора, отчаяние и разочарование. А това се случва тогава, когато представителите на едно силно и заинтересовано малцинство проявяват твърде голяма активност при опитите си да експлоатират в своя изгода политическата система. Иначе казано, жизнената енергия и сила на политиката се връщат там, където те са били в епохата, предхождаща демокрацията – към малоброен елит и състоятелни групи, които се концентират около властови центрове и се стремят да получат привилегии от тях.
Историческото развитие на демокрацията, според проф. Крауч, има параболичен характер, в резултат на което се наблюдава възвръщане на редица елементи, присъщи за преддемокрацията. Към това води глобализацията на деловите интереси и фрагментацията на останалите части от населението, отнемащи политическите преимущества от тези, които се борят с неравенството при разпределението на богатствата и властта, в полза на онези, които искат да върнат това неравенство към равнището му от предмодерната политика.
По забележителен начин състоянието на постдемокрация оказва своето влияние върху политическата комуникация. В най-ново време вече не се допуска сложност на езика и аргументацията. Рекламната индустрия налага отпечатък върху политическия дискурс. Умението да се убеждава – подчертава проф. Крауч – става професия. Партийните програми се възпремат като „стоки”, а политическите лидери се опитват да ни „продадат” своето послание.
По-нататъшната деградация на масовата политическа комуникация се проявява във все по-нарастващата персонификация на електоралната политика. В предишни времена избирателните кампании, които се въртят около личността на кандидатите, са били характерни за общества със слаборазвити демократични традиции. Широкото разпространение на този тип кампании в наши дни служи като още един признак за преминаването на демокрацията към другия край на параболата.
