Постсоциалистическата „машина за неравенство“: етични и епистемологични акценти и дискурси

Качеството на живот в условията на пазарна икономика, дерегулации и плосък данък

 

Има много начини, по които може да се гледа на годините след 1989-та. Една от най-популярните представи за смисъла на промените е свързана с падането на тоталитарния режим. Ключови са например понятията „мирен преход“, „етнически мир“, „демокрация“, „пазарна икономика“, „европейска ориентация“.

Преходът може да бъде мислен и като диференциация на елита, конверсия на политическите капитали в икономически, или като трансформация на собствеността чрез провеждането на приватизация и реституция без спазването на предварително договорени правила[1]. Като страна, причислявана към т. нар. “low trust societies”[2], където доверието е повече персонализирано, отколкото социално, защото е присъщо повече на мрежите на роднинство и приятелство, отколкото на отношенията между граждани и институции, друга важна за 1990-те години трансформация е промяната на клиентелизма^[3].

Но макар всичко изброено като че ли да е валидно за България, през 1990-те години щрихираните трансформации са съпътствани от и/или водят до наистина драматични за голяма част от населението процеси. Става дума за появата на остро социално неравенство, което заема не по-малко място от демократизацията в масовата представа за времето на „прехода“. Описвано като „масова декласация“[4], социалното неравенство за по-голямата част от хората е равно всъщност на обедняване, високи стойности на безработица или най-общо казано – стремглаво понижаване на качеството на живот като следствие именно от престъпната, ако и да е законна (с извинение за оксиморона), трансформация на собствеността в контекста на липсваща институционална рамка и селективна употреба на законите. В началото на 21 в. България изглежда по следния начин в сравнение с края на 1980-те си години:

• безработицата нараства от 0% до официално близо 20%, реално – 25%, нито веднъж не пада под 12%, а в цели региони трайно стои на нива от типа на 30%;
• спад на промишленото производство 40-50 %;
• спад на реалната работна заплата 70-75%;
• спад на летуващите всяка година от 40% на 10%;
• само за 10 години диференциацията е достигнала спиращи дъха нива: горните 8% от потребителите са изконсумирали толкова, колкото долните 73%[5].

Според проф. Духомир Минев, през 1997 г. потреблението спада със 70% в сравнение с 1989 г. По данни на официалната статистика за средния месечен доход, през 1992 г. около 50% от населението в България живее под социалния минимум, който е определен от горната граница на бедност. През 1993 г. този процент се покачва с десет пункта, а по оценка на Министерството на труда и социалните отношения през 1994 г. под тази граница се намират 80% от българите. Ако под „социален минимум“ се разбира ограничен достъп до по-широк набор от стоки и социални услуги като здравеопазване и образование, то долната граница на бедност маркира условията, необходими за физиологичното оцеляване на хората. Става въпрос за т. нар. „екзистенциален минимум“, под чийто праг по данни на НСИ през 1993-1994 г. живеят 30% от хората, като страдат от недохранване[6].

Покупателната способност се понижава с такива темпове, че през 1994 г. тя възлиза на 50% от покупателната способност през 1990 г. През 1995 г. почти половината от доходите на едно домакинство отиват за храна[7]. Реалният доход на семействата до 1996 г. се понижава с 65%. Номиналният общ доход на лице от домакинството се увеличава с 29 пъти, но цените на потребителските стоки и услуги нарастват близо 103 пъти[8].

Въпросното понижаване на качеството на живот не е куха фраза и е видимо по редица социални показатели за първата половина на 1990-те години: понижава се коефициентът на репродуктивност на населението, особено поради повишеното ниво на смъртност; влошава се състоянието на здравната система; значително са ограничени средствата за социално осигуряване, например детските и майчинските надбавки; годишният ръст на броя на пенсионерите се увеличава три пъти поради правото за по-ранно пенсиониране, което се използва като буфер срещу нарастващата безработица; същевременно размерът на средната пенсия намалява наполовина в рамките на четири години и остава постоянно под границата на екзистенциалния минимум[9].

Около 10% от населението успява да запази нивото си на жизнен стандарт отпреди 1990 г., при други 7-8% се наблюдава значително покачване на доходите, а в по-малко от 1% се съсредоточава огромен финансов ресурс и икономическа власт. Определението „масово обедняване“ важи за останалите 80% от населението. Начинът, по който стават тези размествания в социалната стратификация едва ли се нуждае от подробно разясняване. Достатъчно е да се каже, че „има не големи групи от хора, които са забогатели бързо, но не може да се каже, че забогатяването е легитимно и законно“[10]. Това е видимо и в обществените нагласи: почти 50% от хората посочват несправедливостта в обществото като основна причина за социалното неравенство.

През последните десетина години интересът към темата за социалните неравенства у нас нараства правопропорционално на изострянето на самите неравенства. Статистиката за този период също е еднозначна[11]:

• впечатляващо е увеличаването на неравенството в разпределението на дохода (отношение между доходите на най-бедните и най-богатите 20% от домакинствата) – през 2008 г. първите 20% от населението са получили 5,9 пъти по-високи доходи, отколкото последните 20%, през 2011 г. съотношението нараства на 6,1 пъти, а през 2015 г. достига 7,9 пъти при средно за ЕС – 5,2 пъти (!);
• относителният дял на бедните за 2015 г. е почти 23%;
• почти 32% от населението живее с материални лишения, като при хората над 65 години делът е малко под 40%;
• над 40% от хората са в риск от бедност или социално изключване.

 

Дискурсите за неравенството

От 1990-те години та досега доминиращият дискурс в интерпретацията на неравенството се конструира около два опорни пункта. Първо, че то е следствие на лошото наследство на комунизма. И второ, че пътят за преодоляването му минава през повече пазар и по-малко държава, ако може никаква. Разни експерти, заети в НПО-та с опаковка на научни центрове/институти, които задължително съдържат в името си словосъчетания като „либерални стратегии“, „изследване на демокрацията“, „пазарна икономика“ др. подобни, дефилират из студията, най-често по двама, че така добре се допълват взаимно, и авторитетно разясняват на аудиторията ролята на свободния пазар, свиването на публичния сектор, плоското данъчно облагане и други хитринки, важни за благоденствието на целокупното население. Научната опаковка на този дискурс и въобще въвличането му в научна употреба се вписва в тезата на Фуко, че „дискурсът, поддържан от институционалната опора и разпространение, има тежнението да упражнява известен натиск и принуда върху другите дискурси“[12].

А като стана дума за плоско облагане, струва си да се отбележи, че ножицата на неравенството се разтваря неудържимо тъкмо след 2008 г. (вж. по-горе промените през годините в отношението между доходите на най-бедните и най-богатите 20%), когато е въведен плоският данък. Разбира се, не е задължително да търсим връзка между двете явления, както снизходително би подхвърлил някой либерален стратег. А какво общо има това обстоятелство с либералните стратези? Ами точно тяхна е водещата роля за премахването на прогресивното облагане през 2008 г. В чий интерес? На всички и с цел преодоляването на икономическата криза и привличането на инвеститори, твърди техният наратив. Не вреди обаче да се припомни на читателя, че промяната на данъчната система е планирана дълго преди 2008 г. от Института за пазарна икономика (ИПИ), както с необуздана гордост ни съобщава самият ИПИ на 11.09.2007 г.:

България въвежда плоския данък! От 01 януари 2008 г., всички лични доходи ще бъдат облагани с единна ставка 10 %. Това сериозно намаление на данък общ доход и премахването на прогресивната скала е придружено и с премахване на необлагаемият минимум, което е абсолютно необходимо условие при въвеждане на единна ставка […] През 2003 година Институтът за пазарна икономика представи основите на алтернативна политика, която би ускорила темповете на развитие на икономиката и би довела до нарастване на благосъстоянието на българските граждани. Основно място в тази политика заема намалението на данъците и осигуровките и поради това беше изготвен за пръв път алтернативен бюджет, който предвиждаше и 10 % плосък данък. През 2004 година над 100 икономисти, анализатори, изследователи, финансисти и интелектуалци изпратиха отворено писмо до тогавашния министър на финансите Милен Велчев и премиера Симеон Сакскобурготски, изразявайки становището, че е необходимо да се предприеме реформа, свързана с намалението на данъците. Предложението беше още по-смело и радикално – 10 % данък общ доход, 10 % данък печалба и 10 % осигуровки. Същата година Институтът за пазарна икономика започна и издаването на месечен бюлетин за ниски данъци, където тези идеи бяха отстоявани.[13]

На сайта на ИПИ, дали от недоглеждане или пък поради най-обикновена липса на чувство за срам, все още се кипри карта, от която се вижда кои са другите държави с плосък данък. С ръка на сърце трябва да признаем, че някои от тях са цъфнали, а повечето направо са вързали. Освен това са изброени очакваните ползи от плоското облагане. Още веднъж: Ползи за кого? Е, и до сега преобладаващата част от българските граждани не могат да се съвземат от грандиозните успехи на тази стратегия. И колкото по-бедни са те, толкова пó не могат, така че за тях едва ли са били предвидени ползи.

В последните години се появи и трети мотив в конструирането на представения дотук дискурс. И ако първите два с повече въображение биха могли да бъдат окачествени като професионални (икономически) и поради това – обект на някаква дискусия, този е откровено циничен и не заслужава нищо повече от морална санкция. Накратко, той внушава, без дори да обсъжда мащабите, че социалното неравенство е нещо естествено, както природното неравенство. Едни са високи, други със сини очи – какво толкова? Същото е със социалните статуси: някои са предприемчиви и печелят, а повечето ги мързи и затова са бедни – естествено е, какво толкова? Поради това са излишни всякакви опити да се борим с неравенството. Повтарям: глашатаите на този мотив не се трогват даже от мащабите на неравенството. Сигурно защото са принципни, а ако принципът е „щом пазарът го позволява“, размерът няма значение.

Тезите и аргументите им звучат винаги по един и същи начин, поради което ще представя онези, на които наскоро попаднах, макар да са от 2014 г. Те принадлежат на Георги Ганев, тогава представен като икономист и програмен директор по икономически въпроси в Центъра за либерални стратегии. В рамките на дебат на тема „Трябва ли да изравняваме неравенствата и как?“, организиран от Червената къща,

Г. Ганев смело заявява:

• „Единствено за неравенството пред закона можем да твърдим, че е полезно да бъде изравнявано“^[14].

За сведение на всички съгласни, равенството пред закона в модерните западни общества, към които се числи и нашето, е декларирано в конституцията, но за съжаление нерядко реализацията му е именно декларативна. На практика цели социални слоеве преживяват неравенство пред закона. Ясна е ролята на корупцията, но крайният ефект е, че по-бедните по-рядко получават правосъдие. И въобще, #кой у нас получава правосъдие, да не говорим за справедливост? Въпросът е риторичен. Вижте доверието в съдебната система. И  това е само по отношение на прилагането на закона. А формулирането му? „Концентрацията на средства води до концентрацията на политическа мощ. А концентрацията на политическа мощ, от своя страна, обуславя изковаването на законодателство, активизиращо и подсилващо порочния кръг. Законодателството […] прокарва нови фискални политики, промени в данъчната система, както и някои от правилата на общественото управление и дерегулацията […] Този цикъл доведе до недопустимо съсредоточаване на средства главно в челната десетина на един процент от обществото.“[15] Звучи ли ви познато? Не, не е писано за България. Дори не и за Русия. Познайте за коя най-велика държава!? Някой съмнява ли се в думите на Чомски, че законотворчеството е класово обусловено? За справка вижте данъчното законодателство у нас или пък наредбата за финансирането на институциите в системата на предучилищното и училищното образование, която регламентира реда за включване на частните детски градини и училища в системата на държавно финансиране[16]. Следователно има много общо между социалното неравенство и неравенството пред закона.

По този повод ще цитирам малка част от констатациите на организаторите на един от най-смислените през последните години опити за намаляване на неравенството чрез преразпределяне на данъчната тежест – „Да спрем машината за неравенство“: през 2015 г. 50,3% от данъчните приходи в България идват от данъци върху продукти, докато тяхното средно значение за Европейския съюз е 28%; в България няма необлагаем минимум за доходите и стотици хиляди бедни хора, борещи се за минимална работна заплата, буквално отделят от залъка си, за да си платят налозите; фирмите са в по-изгодна позиция спрямо гражданите; в същото време, благодарение на максималните осигурителни прагове, хората с най-високи заплати внасят по-малък процент от дохода си за осигуровки в сравнение с работещите бедни; големият бизнес и най-богатите допринасят минимално за бюджета; безотговорна данъчна политика дълбае пропасти, които заплашват целостта и бъдещето на българското общество и държава[17].

• „Въпросът е изключително важен и едновременно с това изключително контекстуален.“

Въпросът за борбата с неравенствата за Г. Ганев и други либерални стратези е контекстуален, точно защото не е морално преживян и осъзнат. Когато доброто и лошото не са константни категории в съзнанието ти и разпознаването им зависи главно от контекста, лесно приемаш социалните ситуации за естествени, досущ като природните. И с още по-голяма лекота приоритизираш ценностите си на принципа „добро е, ако е добро за мен“.

• „Към момента човешкото знание е достатъчно, за да се каже дали трябва и да се премине към търсене на начини за изравняване на неравенствата, само за някои много ограничени аспекти на този въпрос […] “

Това твърдение на Г. Ганев само потвърждава горния ми извод, че за него въпросът за неравенствата не е етичен. Самонадеян изглежда опитът му да го представи като епистемологичен.

• „Дори все още не съществува убедителна концептуална разграничителна линия между неравенство и нееднаквост, т.е. самото понятие за неравенство все още страда от липса на ясно определение.“

Краткият ми коментар тук е, че когато в житейската си позиция обитаваш неизгодната страна на неравенството и не си стратег, камо ли либерален, едва ли ти е необходима дефиниция за това, което преживяваш, за да можеш да го осъзнаеш, че и да го обсъждаш, а и морално валоризираш.

Какво твърди другият участник в конкретния дебат в Червената къща – Ваня Григорова, представена тогава като член на сдружение Солидарна България (понастоящем негов председател):

• „Дерегулациите, унищожаването на солидарните системи, необузданата приватизация и преклонението пред всемогъщия пазар, което се доближава до религиозното преклонение, доведоха съвременните общества до огромно разслоение, увеличаваща се бедност сред ниските и все по-некачествен живот на средните слоеве. Непрекъснато акцентираме върху нуждата от мобилност на труда, но игнорираме ограничената социална мобилност. Родените в бедни семейства са обречени да прекарат живота си в мизерия и почти няма значение какви усилия ще положат, за да преминат на следващото стъпало на обществената стълба. Някои наследяват богатства, други – бедност. Социалният асансьор не работи.“[18]

 

Бурдийо за липсата на равни шансове в социалния свят

Казаното от В. Григорова с лекота може да бъде подкрепено от убедителния анализ на Пиер Бурдийо на скритата логика на социалния живот. Ето защо, а и в помощ на  Г. Ганев, който без дефиниция в джоба се затруднява да идентифицира каквото и да е неравенство, ще си позволя да отворя кутията с инструментите на известния френски антрополог и социолог, за да посоча две примерни характеристики, които определят статусните различия като социално неравенство: липсата на равен старт; липсата на равни възможности за социална мобилност. На вниманието на либералните мислители, които не виждат смисъл в борбата срещу неравенството и не разбират значението на понятието „солидарност“, предлагам обобщен вариант на този анализ.

В началото на 1980-те години Бурдийо формулира тезата си за потенциала на социалния капитал като част от концепцията си за четирите вида капитал – икономически, културен, социален и символен. Разглеждайки капитала като основополагащ принцип на закономерностите на социалния свят, чрез неговата трансформация от един вид в друг, големият социален учен всъщност обяснява начина, по който функционират закономерностите за смяната на социалните статуси и обосновава идеята за липсата на равни шансове в социалния свят[19]. Това той прави и с помощта на едно много нагледно сравнение между социалния и хазартния свят. За разлика от социалния свят, пред рулетката всеки по всяко време може да постигне всичко, защото там равенството на шансовете и конкуренцията са съвършени. Бурдийо определя социалния капитал като съвкупността от актуални и потенциални ресурси, които са свързани с притежаването на устойчива мрежа от повече или по-малко институционализирани връзки на взаимно познаване и признаване; или казано по друг начин, става въпрос за ресурси, които се основават на принадлежността към една група. Тази група може да е и класова[20]. Освен това социалният капитал притежава качествени и количествени стойности, които могат да варират ситуативно. Това означава, че под „потенциал на социалния капитал“ трябва да се разбират и ограниченията, които той може да налага. Ако примерно една етническа група е подложена на дискриминация, а членовете на тази група не могат да я напуснат и/или да скрият принадлежността си към нея, то техните шансове за възходяща социална мобилност не биха били особено високи. Същото важи за класовата принадлежност.

Следователно потенциалът на социалния капитал на отделните членове на групата/класата е такъв, какъвто е потенциалът на социалния капитал на цялата група, в случая – нисък (качествени стойности). Изводът е, че обхватът на социалния капитал зависи както от размера на мрежата от връзки, която човек може да реализира, така и от размера на капитала (икономически, културен, символен) на онези, с които той е свързан. Бурдийо по брилянтен начин разкрива механизмите за възпроизвеждане структурата на социалното пространство чрез възпроизвеждане разпределението и на културния капитал: „Във всички развити общества […] социалният успех зависи вече твърде тясно от акта на начална номинация (налагането на едно име, обикновено на дадена училищна институция), който утвърждава училищно едно вече съществуващо социално различие“. Така бива идентифицирана класата на „държавното благородничество“: „наследствена училищна аристокрация на индустриалните ръководители, на висшите медици, на висшите функционери и дори на политическите ръководители“[21].

Звучи ли ви познато?

Както казва В. Григорова, социалният асансьор не работи. Това обаче се дължи не на някаква временна повреда, а е част от същността на социалното пространство. Излиза, че социалното неравенство е естествено (предусещам прибързана либерална радост), но в съвсем друг смисъл и не защото някои са предприемчиви, а повечето – мързеливи.

Уважаеми либерални стратези, схванахте ли Бурдийо? За всеки случай има държави, които разбират тази основна специфика на социума и полагат усилия да я преодолеят, за да не се пре/върнат обществата им в/към първични природни състояния. В тези държави, между другото с най-високо качество на живот и съответно с най-малка степен на социално неравенство, понятието „солидарност“ е доста популярно. Нещо повече, солидарността е политически инструмент за удържане мащабите на неравенството във възможно по-безболезнени граници. Изразява се в целенасочена социална политика. В България нищо подобно не се случва, а либералните стратегии без съмнение играят ролята на прът в това ключово колело на социалния асансьор – солидарността.

 

 

[1] Вж. Райчев, А., К. Стойчев 2008: Какво се случи? Разказ за прехода в България и малко след него. София.

[2] По анализа на Roth, Klaus 2005: Institutioneles und persönliches Vertrauen. Südosteuropa auf dem schwierigen Weg in die Europäische Union. – In: Daxner, Michael; Peter Jordan; Paul Leifer; Klaus Roth und Elisabeth Vyslonzil (Hrsg.). Bilanz Balkan. Wien, 47-53.

[3] Вж. Беновска-Събкова, Милена 2001: Политически преход и всекидневна култура. София. Повече за историческото развитие на отношението „клиентелизъм-институционализъм“ на Балканите вж. също Kaser, Karl 2005: Klientelismus: Positive Potenziale und Risken eines tradizionellen Modells sozialer Beziehungen. – In: Daxner, Michael; Peter Jordan; Paul Leifer; Klaus Roth und Elisabeth Vyslonzil (Hrsg.). Bilanz Balkan. Wien, 54-67.

[4] Райчев; Стойчев 2008.

[5] Райчев; Стойчев 2008: 97, 109, 112, 107.

[6] Minev, Duchomir 1999: Armut und soziale Transformation. –In: Krämer, Hans Leo; Christo Stojanov (Hrsg.). Bulgarien im Übergang. Sozialwissenschaftliche Studien zur Transformation.  Bergisch Gladbach, 321-348.

[7] Knaus, Gerald 1997: Bulgarien. München, 113.

[8] Стоянова, Капка (ред.) 1997: Семейна социална политка. Проблеми, приоритети, провеждане. София, 1997, 17.

[9] Minev 1999: 326, 327.

[10] Фотев, Георги 2009: Ценности срещу безпорядък. София, 107.

[11] Източници: http://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Income_distribution_statistics/bg, http://www.nsi.bg.

[12] Фуко, Мишел 2016: Генеалогия на модерността. София: Изток-

Запад, 51.

[13] http://ime.bg/bg/articles/prawo-w-desetkata/.

[14] Позицията му може да бъде намерена на http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8-%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8/.

[15] Чомски, Н. 2013: Окупирай. София, Труд, 24, 25.

[16] ДВ, бр. 81 от 10.10.2017 г.

[17] Повече вж. в: https://spravedliva.bg.

[18] Позицията на В. Григорова може да бъде намерена на: http://solidbul.eu/?p=2553.

[19] Вж. Bourdieu, Pierre 1983: Ökonomisches Kapital, kulturelles Kapital, soziales Kapital. – In: Kreckel, Reinhard (Hrsg.). Soziale Ungleichheiten. Soziale Welt, Sonderband 2, Göttingen, S. 183-198.; Бурдийо, Пиер; Лоик Ж. Д. Вакан 1993: Въведение в рефлексивната антропология. Критика и хуманизъм, София, 70-71.; Бурдийо, Пиер 1997: Практическият разум. Върху теорията на дейността. София.

[20] „Класова“ не в смисъла на Маркс, но Бурдийо държи да подчертае: „Конструираните от мене теоретични класи са повече от който и да било  друг теоретичен разрез […] предразположени да станат класи в марксисткия смисъл на понятието“ (Бурдийо 1997: 29).

[21] Бурдийо, П. 1997: 40.

 

 

Коментари

коментара