Има многотия от партии, а няма платежоспособно политическо търсене, в което разменна монета е доверието, казва социологът Живко Георгиев
– Да започнем от злободневието. НЦИОМ изнесе данни, че само за последния месец електоралната подкрепа за ГЕРБ се е сринала с 4.5%. И то по причини, които няма да се променят скоро – скокът на цената на тока и лобисткото законодателство на сегашната власт. За какво е индикация този срив?
– Този срив прави политически видими някои от процесите, които до голяма степен ще обусловят изборите догодина. Истината е, че безспорната финансова стабилност на страната – едно често посочвано достойнство на управляващите, и видими постижения като строежа на магистрали, не могат да компенсират негативните тенденции в реалната икономика и най-вече в малката икономика на българските домакинства. Там тенденцията отдавна е негативна. Ефектите на кризата се натрупват с времето и обричат мнозинството от българите на невротично всекидневно съществувание, депресия, които, естествено, водят до гневни реакции спрямо управляващите. И то гневни реакции, които се усилват не само от конкретните им действия, каквото беше увеличаването на тока (защото то се приписва на властта, а не на някакъв си там орган), така и от опитите им да форсират публичната презентация на успехите си. Съчетанието на тези две неща – реално удряне по джоба на българските домакинства с нов залп от фукнявене с успехи в някои области, само ядосва хората и създава предпоставки за ръст на т.нар. наказателен или протестен вот. Просто хладилникът е на път да вземе връх над телевизора. Съвсем по друга логика се развива гневът на младите хора. Аз не бих казал, че всички тези, които бяха ядро на протестите, са непременно и само българският еквивалент на зелените движения. Това беше просто гняв. Не толкова от заплахата върху околната среда, колкото гняв срещу откровения и явен лобизъм на управляващите.
– Ако тази тенденция се запази, гневът се усили и ГЕРБ продължи да губи избиратели, засилва ли се вероятността за предсрочни избори наесен?
– Вече няма технологично време. Това можеше да се случи, ако беше взет курс към предсрочни парламентарни избори през януари-февруари. Летните месеци не са подходящи, за да се изиграе пълноценно цялата онази схема със служебно правителство, каквото предполага един предсрочен вот. Необходими са и законодателни промени в Изборния кодекс. Просто не остана време. Декември не се правят предсрочни избори, освен ако няма икономически и политически колапс.
– Протестният вот изглежда налива вода в мелницата на Меглена Кунева, чиято партия вече излиза на трета позиция в социологическите сондажи. Има ли опасност недоволните, които гласуват за Кунева, да се озоват в коалиция с ГЕРБ след изборите? Готви ли се подобен капан?
– Това е абсолютно възможно. Не знам дали се готви. Но дори сега е ясно, че при цялата мобилизация на финансов, организационен, административен и полицейски капацитет, ГЕРБ трудно може да има мнозинство. Дори само БСП и ДПС заедно биха имали повече, да не говорим, че сигурно ще има и други партии – някоя националистическа например. Така че на ГЕРБ навярно ще им се наложи, ако искат да оцелеят в коридорите на властта, да разчитат на партньори. А повече от ясно е, че най-благоприятният за тях партньор е Кунева – и от политическа гледна точка, и от гледна точка на някои минали родства. Но това е рискова игра за ГЕРБ. Подозирам, че сигурно някой някъде разработва подобни сценарии. Но е прекалено тънка игра за ГЕРБ да прецени още сега какъв партньор й е нужен – дали по-силен, или по-слаб, подходящ за мачкане. Шансът на Кунева да спечели повече зависи от две обстоятелства. Първо – дали в оставащото до изборите време тя няма да бъде подложена на откровена атака с черен пиар, което ще я тласне към по-опозиционно говорене и ще затормози бъдеща коалиция с ГЕРБ. Или ГЕРБ ще й помогне да вземе повече, за да бъде спечелена за бъдещо коалиране. Кунева може да вземе толкова повече, колкото по-убедително играе ролята на алтернатива, опонент, критик, за да акумулира повече наказателен вот. „България на гражданите“ поне засега не изглежда да има огромен потенциал да събере вот „за“. Тя може да разчита главно на протестен вот.
– Нямате ли чувството, че политическите алтернативи на прехода са вече изчерпани и се връщаме в изходно положение, в което Кунева играе ролята на ново СДС, а историята започва да се повтаря като фарс?
– Политическото говорене, политическите субекти засега не представят нито един достатъчно нов политически продукт като визия, послания и стил на поведение. Няма никаква нова идея. И при най-добронамерено вглеждане наблюдаваме рециклиране на идеи, които вече сме чували 90-те години, при това по-убедително. Имаше някакво освежаване с Бойко Борисов, но то е в сферата на масовия политически фолклор. Не в правенето на политика. Така че политическата картина не е обнадеждаваща. Тя е толкова унила, колкото е унила и реалната икономика.
– Защо никой не пробва да пробие отляво, където има само една БСП със спорно лява идентичност, а всички се гъчкат в дясното? Още повече че в Европа тръгна лява вълна, а и у нас има глад за социални идеи.
– От гледна точка на хала на обществото най-голям потенциал в момента има някакво ново ляво. Аз дори усещам емоционално родеене с този тип ляво, към което се числят и много от младежите, които бяха ядро на протестите. Само че БСП, доминирайки вляво, до голяма степен обезкръвява подобен тип левица, създава символно поле, в което веднага ще попадне това ново ляво. Ще му дойде със сигурност времето. Може би и в БСП нещо ще се смени дотогава, но по-скоро това ще е нова партия. Сегашната БСП очевидно е доста доволна от себе си, излъчва удовлетвореност и няма порив за радикална промяна. Това, което я крепи – електоралният корпус, стереотипи, думички, структури, й пречи да се промени, гипсира я.
– Само по еволюционен път ли могат да се разбият порочните схеми на политическото инженерство на прехода? Или трябват по-радикални промени, конституционни например?
– Не толкова чрез конституционни промени. На пръв поглед имаме ужасно плуралистична ситуация. Многотия от партии. Свръхпредлагане на политически продукти. Но цялото това политическо тяло няма зад себе си, под себе си, около себе си едно витално гражданско общество. Няма гражданска енергия. Цялата наша политическа сцена ми прилича на мол в ромски квартал. Няма платежоспособно търсене. Еквивалентът на платежоспособното търсене в политиката е търсенето, облечено в доверие. Тук няма търсене и не се вярва. Политическата класа е стигматизирана. Може да се появи някой атрактивен комуникатор в политическото, но не и човек, комуто вярваш. Няма истински лидери. Такива, които биха предложили нова визия за ново бъдеще. Сегашното бъдеще не се харесва на никого. Ние не само миналото и настоящето не си харесваме, не си харесваме и бъдещето, което изглежда предзададено. Нас ни е нужно ново бъдеще. Но няма такива пасионарни личности. А това става при по-голяма виталност на гражданското общество. Без натиск отдолу нищо не може да се случи. Трябва да се постави в по-тежък режим на работа машинарията, набираща политическия елит. Трябва да се вкара малко социалдарвинизъм там. Т.е. позитивен, естествен подбор. Цялата сегашна машинария е антиподбор. Така няма да се върне качественият политически живот и усещането на гражданите, че овластяват. Но нито демографската ни ситуация е благоприятна за по-голяма гражданска активност, нито политическата ни история и масовата политическа култура, нито социално-икономическият хал – прословутата средна класа, която създава хора, мислещи със собствените си глави, трудно управляеми, капризни и изискващи.
– След 22-годишен преход излиза ли отново на дневен ред въпросът за по-справедливо преразпределение на богатствата. Подобно на всички предишни управления ГЕРБ дораздаде публичната собственост в частни ръце и запази привилегиите на богатите за сметка на социално слабите.
– Преразпределение непрекъснато има, но то е между върховете. Там непрекъснато нещо се преразпределя. Иначе нямаше да е интересна политиката. Продължава и преразпределението в посока от бедни към богати. Неравенствата растат. Целият български преход мина в някакъв смисъл под знака на солидарността, но една много особена солидарност – на бедните с богатите. Би трябвало тази солидарност да спре. Не апелирам към някакъв прудонизъм – „всяка собственост е кражба“, нито за стигматизация на богатите. Има заслужили и успели хора, които са състоятелни. Но това е тежкият печат на прехода. Той не създаде легитимни икономически елити и продължава да ни убеждава, че дори онези, които до вчера са изглеждали прилично, не са това, което са. Това е приятно зрелище за бедняка. В едно общество, в което масовата психология разсъждава по логиката“ или си добър, или си добре“, една от малкото утехи на губещите е всеки ден да научават, че някой успял е лош. Ние сме в толкова депресирана ситуация, че на огромна част от хората ще им стане още по-тежко, ако някакви много добри хора станат богати и преуспяващи. Тогава няма да имат оправданието, че са зле, защото са добри.
– То и бездруго няма такава опасност.
– Слава Богу, взети са достатъчно мерки това да не се случва масово. Само по изключение. (Смее се.)
