Дилемата „с властта или против нея“ е фалшива

 

Ivo-v-Belogradchik– Г-н Христов, още от летните протести сте от малкото анализатори, които имат балансирана позиция. Ценна рядкост – обикновено се движим между радикално одобрение и радикална атака срещу ставащото. Каква е преценката ви сега за студентските протести?

– Власт и опозиция търсят да сведат избора ни до проста дилема: или с нас, или против нас. Натискат ни да абдикираме от критицизма си и да влеем патоса си в някоя от агитките. Уви, това е фалшива дилема. На власт е дискредитирана проолигархична коалиция. Тя не заслужава подкрепа. А до властта се домогват други олигархични кръгове.

Студентството е удобно прикритие. В цял свят има исторически ореол на безкористност и саможертва, буди подсъзнателни асоциации с дръзкия и весел карнавал от 1968-а. Ролята на студентите бе да окупират аудитория и да отворят трибуна на познатите сини проповедници. Които отново заговориха за борба с комунизма. Посткомунистите са като давещите, които са се уловили за плаващия труп на умрелия преди четвърт век (!) комунизъм, за да не потънат. Това не е алтернатива на олигархичния модел, а опит за историческа кавър версия на 1997-а.

– Правят се исторически съпоставки с 89’а и 97’а. Сега обаче мнозинството от протестиращите нямат политическа алтернатива, каквато тогава бяха сините. Докъде и как един протест може да постигне успех, когато на избори пак ще се явят неизбежно същите партии?

– Парламентът не функционира. Властта е толкова безпомощна и гузна, че чак парализирана. Тя все някога ще падне поради собственото си безсилие. Протестът е малоброен и може да изиграе само ролята на мишката в „Дядо вади ряпа“. Незабавни избори биха донесли морално удовлетворение на всички скандализирани от уродливата триглава коалиция, от назначенията и решенията й. И аз съм сред тях. Но бързи избори ще ни върнат година назад, нищо повече.

А е нужен рестарт на политическата система. Не избор между две олигархични алтернативи. Единственият изход е парламентарните сили да се погодят около програма минимум: демократизиране на изборния кодекс, либерализиране режима за регистрация на партии и кандидати и избори в разумен срок, поне през май, за да стъпят на крака нови партии с нови хора и нови идеи. Ако властта упорства в кръгова отбрана, ще удължи агонията си, но ще се дискредитира окончателно и ще задълбочи общата криза.

– Какви са възможностите за нова левица, създадена извън мрачната сянка на БКП?

– Левицата е необходимост. Едното полукълбо на българския политически разум е като поразено от инсулт. А трудно се крачи на един крак. Автентична левица ще се появи, когато хората я потърсят и подкрепят масивно. Тя няма да бъде зачената ин витро като другите партии, защото по дефиниция ще е критична към статуквото.

– Как участвахте и какво си спомняте от протестите 89-а и 97-а?

– През 89-а бях войник. Поделението живееше в ритъма на Великото народно събрание, което се излъчваше от високоговорителите. През 97-а всички, дори пасивните, бяха уморени от хиперинфлацията и празните магазини и чакаха развоя. Но аз не обичам революциите. Те често са дело на лукавия. Революцията е историческа алхимия, която превръща чистите стремежи на мнозина в привилегии за малцина. Така и стана. Някои си спомнят онези времена с носталгия, аз помня как изпълзяха бесовете: нова демагогия, нов конформизъм, консуматорство, егоизъм и опустошение. Не съжалявам, че съм пропуснал възможността да бъда наивен. Затова изпитвам омерзение от опита за съживяване на антикомунизма в условия на дива олигархия. Това е пагубна политическа измама.

– Как реагирате, когато станете обект на форумно говорене (което далеч не е характерно само за форумите) и ви нарекат комунист, червен и т.н.?

– Не обръщам внимание на хора, които са се научили зор-заман да пишат, но не умеят да четат. Ако питате ръководството на БСП, в СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ сме сини, десни и т.н.

– Защо десните се свиха до почти символична подкрепа?

– Защото са ключов фактор за провала на прехода. Те бяха призвани да реформират България, а го сториха по най-користния начин. За четири години изчерпаха доверието и повече не го възстановиха. И те като БСП никога не се покаяха за греховете си. Като например катастрофалната здравна реформа или обезлюдяването на цели региони, оставени без поминък. Да не отваряме дума за приватизацията.

– Виждате ли парадокс в следната ситуация. Българите по традиция имат силна фиксация върху политиката, която след лятото на 2013-а пък се засили съвсем. Защо народ, който постоянно, дори обсесивно говори за политика, години наред не може да реши именно и най-вече политическите си проблеми?

– Политиката у нас е отдушник, а политиците – универсални виновници. Но българските избиратели сами решават дали и за кого да гласуват. И винаги осъзнават пост фактум, че са излъгани. Защото десетки хиляди продават вота си за няколко лева. Други намират под достойнството си да гласуват. Трети очакват братовчедски назначения и гласуват от дребна корист. Политиката ни е проекция на масови национални пороци, върху които паразитират политиците ни. Като безучастността, да речем. Над десет години българите зяпаха телевизия и не протестираха. Сега вече го правят и това е обнадеждаващо, макар лесно да се поддават на манипулации. Политическите проблеми са общи и се решават от всички.

– В един от текстовете си пишете, че след време Марсел Пруст ще бъде несмилаем заради закърняването на въображението на съвременния човек. Толкова ли зле е положението?

– Съвременниците мислят все по-кратко (в SMS-и, ФБ статуси) и все по-фрагментирано. Съзнанието ни напомня компютърен екран с много отворени прозорци. Ритъмът изяжда съзерцанието. А въображението е плод на натрупано съзерцание. Освен при гениите, при които е дар свише.

– Какво мислите за мега хитовете – Паоло Куелю, Хорхе Букай и компания, които добре разбират това и предлагат отблъскващи за мнозина, но привличащи в пъти повече читатели текстове?

– Честно казано, не ги познавам. Те са ерзац-културата на новото време. По-добри от невежеството, но крайно непълноценни. Все едно да се догатваш за природата от мириса на ароматизатор: натрапчив, синтетичен и възсемпъл. Може би прибързах с оценката, че са по-добри от невежеството, защото ерзац-културата отрязва опашката на историческата култура, трупана с векове, и я подменя с опростенчество. Вместо Вивалди – супермаркетна реаранжировка на „Сезоните“, вместо Уайлд – негово цитатче върху късметче за кафе.

– Виждате ли шанс за отпор на това? Георги Господинов твърдеше, че скоро пак ще дойде времето на бавното четене и литературата, че хората ще се обърнат към нея. Възможно ли е, или е утопия?

– Не е изключено. Както slow food се появи като реакция на fast food. Но бавното четене ще е привилегия за малцина, като биохраненето, защото изисква време и заслон от злободневието. Спомнете си утопията на Бредбъри – „451 по Фаренхайт“. В нея литературата е забранена, а в горите бродят хора-книги, своеобразни партизани, които помнят наизуст изгорените творби. Ако опрем дотам, сигурно ще приема за мисия да наизустя „Терзанията на цар Соломон“ на Ромен Гари. Преведох я навремето. Велик роман.

– Някакви други закърняващи сетива на модерността?

– Паметта ни е обект на масирана информационна атака. А многото информация е опасна дрога. Покачва фоновия шум и ражда информирани глупци. Скелето на критичната мисъл рухва под тежестта й. Духът често е в мълчанието или в лаконичността. А те погиват под информационното цунами.

– Защо съвремието не може да роди банди като „Флойд“ и „Цепелин“?

– Защото продуцентската система търси бърз оборот и залага на продаваеми клишета. Вероятно и днес, може би съвсем близо, се ражда значима музика, но вече не слушателите решават кой е велик, а системата налага имената. Преди време в разговор Румен Бояджиев ми каза, че рокът вече е запечатана музика. Може би и това е истина.

– L’Europeo стана популярно заради историческия си усет, със старанието да се разкажат с богат език легендите на миналото. Имате ли усещане като героя в „Полунощ в Париж“ – че миналото е по-интересно, по-вълнуващо, по-магическо от настоящето?

– Миналото ни изглежда разбираемо. В него изпъква значимото, което ни дава илюзията, че времето е справедливо сито. Но това не е така, защото кой знае колко забележителни творения са потънали в небитието. В миналото човешките съдби добиват завършеност, а това пък ни внушава усещането, че животът от точка раждане до точка смърт има смисъл. Донякъде е истина. Да речем, че бъдещето е от Божиите компетенции, но миналото ни дава илюзията, че сме малки богове, защото вече се е случило, а не е неведомо, като бъдещето, и от нас зависи да си въобразим защо се е случило тъкмо така, а не иначе. Да се опияним от мисълта, че сме уловили ариаднината нишка на Историята или тази на личната съдба. Всъщност и това е илюзия. Не обичам цитатниченето, но не бих го рекъл по-добре от Бродски: „Я всегда твердил, что судьба-игра“.

Коментари

коментара