Вълната млади хора със социалдемократически възгледи се разраства, но не намира своите политически представители
„Млад човек, който не е социалист, няма сърце. Възрастен човек, който е социалист, няма разум.“ За хората, за които ви разказваме по-долу, тази често цитирана фраза на френския политик Жорж Клемансо най-вероятно е просто клише. Те са млади, активни и мислещи. Определят възгледите си по-скоро в лявото, наричат себе си социалдемократи, но не робуват на изтъркани доктрини. Наблюдават случващото се, анализират миналото и търсят решения. Не се асоциират с никоя от съществуващите политически партии в България. БСП не ги представлява, по-скоро ги отблъсква. За някои от тях партийната система е изчерпана и страната има нужда от нов политически модел. Но не веднага. А когато обществото е готово. Затова организират срещи, дискусии и дебати за активно гражданско участие и ролята на хората във взимането на решения. Учат ги да свикнат с мисълта, че могат да поемат отговорност. И че промените зависят от тях.
Много от тези лица виждаме по протестите през последните години. Те са смислените гласове, които невинаги се чуват. Борят се за екологични каузи, човешки свободи и адекватно управление. Виждат несправедливи неравенства в обществото и се бунтуват срещу тях. И въпреки че бягат от традиционно политическото, носят в себе си качества на добрия политик. Убеждават, че си заслужава да чуем идеите им.
Къде е лявото
„Има разлика между това хората да бъдат изравнявани и това да им се дадат равни възможности“, смята 25-годишният юрист Димо Господинов. За него лявата идея е в това всеки да има равен старт и обществото да не те прави изначално роден аутсайдер. А рецептата е в гарантирането на образование, здравеопазване и минимални доходи. „И дотам. Държавата не трябва да позволява паразитиране на неин гръб“, допълва Димо. Той също така не свързва лявата политика задължително с голяма държавна администрация и значително участие на държавата в икономиката. Дори се е убедил, че държавата в момента не е „добър стопанин“, и посочва като пример неработещата „Топлофикация“.
Димо е бил член на Българска социалистическа младеж (БСМ), където разбира, че „БСП няма нищо общо с нормалната левица“. Чете западни източници и се убеждава, че това, което в България наричаме ляво, няма нищо общо с автентичното. Намира вдъхновяващия политик на днешния ден у Пламен от Варна, който жертва себе си, за да предизвика обществено внимание върху истинските проблеми в обществото.
Колегата на Димо Турхан Апдула също не намира връзка със сегашната левица в България. „Единственото социалистическо нещо в БСП е в абривиатурата“, смята 25-годишният юрист, който е участвал и на протестите срещу тройната коалиция през 2009 г. Според него БСП залага предимно на носталгията у по-възрастните към социалната сигурност от периода преди 1989. Турхан е част от „Солидарна България“ – дискусионна мрежа на граждани, които изповядват ценностите свобода, солидарност, справедливост. Разбира истинското ляво като „хора, които поставят обществения интерес над личния“.
„Не виждам мои политически представители в парламента“, категоричен е и Мартин Костов, студент по право в Софийския университет. Той споделя, че винаги е гласувал на избори, но напоследък по-скоро с протестен вот. „Няма политически плурализъм, а една маска. Зад нея хората си стоят в голямата бяла сграда в центъра, разпределят си баницата и до хората не стига нищо“, смята Мартин. Това е и причината протестите от последните седмици да отхвърлят всичко партийно и политическо и да се хващат за сламки като гражданското управление.
Макар мнозинството от хората, които излязоха на улицата, да издигат (може би неосъзнато) леви идеи, те действително са много далеч от Българската социалистическа партия. Или пък тя е далеч от тях. Всъщност младите леви не виждат никакво вдъхновение в БСП и първата асоциация, която правят с нея, е плоският данък. „Той беше полезен от фискална гледна точка, да стабилизира данъчната система, но това не трябваше да се прави от БСП, защото излъга мандата, който й е даден“, обобщава Димо.
Политологът проф. Антоний Тодоров не е изненадан от това, че младите леви не се припознават в българската левица. „БСП през целите тези 20 години се мъчеше по-скоро да излезе от старата си роля на партия на реда и да заеме мястото на една лява, социална партия. По-скоро излизаше от изолация, отколкото нещо друго“, коментира той за „Капитал“. Според преподавателя днешните леви партии, и то не само в България, не изглеждат легитимни говорители на протестиращите заради историята си, която „им тежи като воденичен камък“. Шансът да разширят влиянието си пък минава през раздяла с някои фигури, преосмисляне на идеологическите им послания и начина им на функциониране.
„Днес БСП е инертна маса от хора, които очакват своя ред във властта“, категоричен е журналистът Иво Христов, също част от „Солидарна България“. Според него тази партия няма идеи, а конюнктурни декларации, програмите й са просто набор от добри намерения, а във властта се държи като дясна. „Новото ляво вече се ражда стихийно, но спешно трябва да добие видимост“, смята Иво и допълва, че в България то се бори с две предубеждения: на левите хора, които следват БСП по инерция, и на израсналите в прехода, на които е внушавано, че „всичко хубаво на този свят е синьо“ и дясно.
Силата на гражданите
За Мария Иванчева и Вал Тодоров шансът за промени е в гражданската активност и участие. Мария е антрополог и социолог, в момента докторант в Централноевропейския университет в Будапеща и член на колектива на социален център „Хаспел“. Вал е писател, режисьор и съосновател на „Индимедия – България“. Живял е над 20 години в САЩ, а преди година се е върнал в България. Активист е на движението „Окупирай“, част е и от проекта „Живот след капитализма“.
„Борбата не е в парламента, не е за нова лява формация. Трябва да мислим как да създаваме алтернативни форми на самоорганизация и ако в рамките на тези форми се припознаят нови лидери, да не допуснем те да се превърнат в това, което са старите.“ Така Мария коментира въпроса има ли място за нова лява формация и какви промени трябва да се случат. Според нея трябва да се върви към еманципация на обществото, овластяване на обикновения човек и създаване у него на съзнание, че е „агент към промяна, не овцата в някакво стадо“. Мария е изследвала обществения живот във Венецуела и черпи оттам някои примери. Разказва, че венецуелските граждани имат право на законодателни инициативи, депутатите присъстват на асамблеи на т.нар. общински съвети и комуни и чак след широки обсъждания идеите стигат до Народното събрание.
„Хората искат да се самоуправляват и нещата да идват отдолу“, смята и Вал Тодоров. Според него в момента съществува недоверие към управляващите елити и идеологическата парадигма, в която се намират. А гласове за пряка демокрация са все повече.
А готово ли е обществото да поеме тази отговорност? Според младите леви то ясно върви в тази посока, макар и бавно. Засега обаче отричането на всякакъв досегашен политически модел изглежда по-скоро като знак за разочарованието към днешните политици и недоверието към тях. А липсата на автентични лидери – както вляво, така и вдясно, говори за скъсаната връзка между партиите и хората. Ако тя не се възстанови, и добрите идеи в обществото могат да потънат.
