Изказването на руски кандидат-депутат: „България ще я купим цялата“, породи вълна от неодобрение у нас. Наред с основателните критики към Пьотр Толстой, част от либералната интелигенция използва срещу руснаците абсолютно неоспоримия аргумент – „не ги искам, не ги харесвам”
Владимир Николов
„Първата група имигранти у нас – далеч пред всякакви сирийци и афганистанци. Но не тревожат никого, макар че зад тях стоят не ножовете на онези от пустинята, а атомните бомби на Путин. Превръщаме се в балтийска република. Не че имам нещо против самите руснаци, но такива населения лесно се използват от агресивни режими.“
Това е написано от един български интелектуал. Не е важно името му, а типичното за нашата академична класа безсилие и неспособност за социална преценка. Той е от класическите либерални интелигенти, но либерални в българския смисъл на думата. Усвоили част от либералната фразеология, но не като теория, а като жаргон, който механично активират по определени теми. Съмнително е доколко познават реалния либерален универсалистки възглед, който макар и изживял вече времето си, все пак почива на определени достижения във философската, политическата и етическата мисъл.
Важното е, че в България всяка една идея потъва в параноята на най-повърхностната политическа събитийност на деня и е оцветена от първични и фенски пристрастия. Тук също не виждаме жадуваното изключение. Интелектуалът с претенция за космополит, който позьорски стои над лимитите на национални и пр. каузи прилага вечният трик на стария расист. Знаете как почват всички расисти – „Аз не съм расист, обаче…”. В това „обаче”, което е подхвърлено уж между другото със срамежливия жест на девойка, която иска, но държи всички да знаят, че не иска, се съдържа същностното в мисленето или НЕмисленето в света на расиста. Всички знаем, че след „обаче”-то следва тирада за мързела и умствената ограниченост на негрите, алчността на евреите, религиозната агресивност на арабите, склонносттта на латиносите към бандитизъм и разбира се руснаците, зад които стои не какво да е, а атомните бомби и не кой да е, а самият Путин. Нямам „нищо против самите руснаци” (не, не съм расист в никакъв случай), но…, обаче…, всъщност… мън-мън…
И нито дума за нуждите на най-универсалната и рушаща граници сфера на човешка активност – икономиката. Руснаците като цяло влизат в България с инвеститорски намерения (закупуване на имоти, откриване на фирми и др.), но биват заклеймени като нежелани с абсолютно неоспоримия аргумент – „не ги искам, не ги харесвам”. Според либералната аргументация икономиката стои над политиката. Но в брътвежите на нашите либерали се ражда една нова надикономическа етика – тази на личните предпочитания. Сякаш законите на икономиката могат да се определят от инфантилните притеснения и момичешки капризи на шепа мрачни и самоназначили се за интелектуален глас на обществото бърборковци.
Толкова много усилия да изградят образ на универсалисти, които разбират света като място, забранено за всякакъв вид шовинизми и накрая да стигнат до най-първобитния расизъм. И да се хвърлят с трудно разбираем и антиакадемичен бяс в една дребна, махленска разпра по темата Русия-Запад на българска почва, но изиграна с позата на участници в гигантски, сблъсък с космически резонанс, поне толкова мощен, колкото е съвкупността от атомните бомби на Путин. Българският интелектуал прилича на персонаж от театъра на абсурда, който симулира битие, докато заложени и неразбираеми за него закони го управляват като марионетка.
