Най-лошото от катастрофалния план на Тръмп предстои

Нужна е само една голяма криза, за да го отприщи

 

За да се популяризира този материал, който ни дава поглед върху глобалната картина на богатство и бедност и последиците от неравенствата, както и причините за тях, моля, споделяйте линка от фейсбук страницата на „Солидарна България“ тук. Един от вас, който сподели статията, ще има шанс да спечели книгата на Наоми Клайн „Шоковата доктрина“ с подпис на един от преводачите на български език. Взехме решение да подарим книгата, защото смятаме, че само разбирането на световните процеси, ще ни даде възможност да вземаме правилните решения на местно ниво. „Солидарна България“ ще има и други подобни инициативи, за да засилим вниманието на повече хора към каузите, за които се борим.
Обръщаме внимание, че споделеният пост трябва да е публичен, за да можем да Ви включим в томболата.

 

По време на американската президентска кампания имаше коментари, че расистките елементи от платформата на Доналд Тръмп са само голи приказки, целящи просто да разбунят духовете, а не действителна политика, която той ще преследва. Но едва седмица след избирането му, когато наложи забрана за влизане в страната на граждани от седем държави с преобладаващо мюсюлманско население, тази илюзия бързо се изпари. За щастие, последва незабавен отговор: след демонстрации, импровизирани таксиметрови стачки и намесата на юристи и местни политици, съдии отсъдиха, че забраната е незаконна.

Този епизод ни показа силата на съпротивата и съдийската смелост. Някои дори предположиха, че ранният отпор ще дисциплинира Тръмп и той ще поеме по по-разумен и традиционен курс.

Но това е една опасна илюзия.

Наистина най-радикалните мерки, към които правителството му се стреми, са все още неосъществени. Но не се заблуждавайте, цялостният план се спотайва в очакване на това, което би могло да го отприщи – голяма криза.

Големите кризи често се използват за прокарване на омразни прокорпоративни и антидемократични политики, които не биха могли да бъдат осъществени при нормални обстоятелства. Нарекох този феномен „шокова доктрина” и той се проявява вече от десетилетия – от политиката на Аугусто Пиночет след преврата в Чили до случилото се в Ню Орлиънс след урагана „Катрина”.

Видяхме го и наскоро, много преди Тръмп, в американски градове като Детройт и Флинт, където заплахата от общински фалит се превърна в повод за разпускане на местната власт и назначване на „кризисни мениджъри”, които поведоха война срещу обществените услуги и общественото образование. Същото се случва в момента и в Пуерто Рико, където дълговата криза се използва като причина за назначаването на „Борд за финансов надзор и управление” – механизъм за прокарване на остеритет (мерки на строги икономии – бел. прев.), който ще включва орязването на пенсии и поголовното затваряне на училища. Тази тактика се прилага и в Бразилия, където след спорния импийчмънт на президента Дилма Русеф през 2016 г. страната се управлява от неизбран, фанатичен пробизнес режим, който замрази публичните разходи за следващите 20 години, наложи политика на остеритет и бясна приватизация, и започна да разпродава летища, електроцентрали и други държавни активи.

Както написа Милтън Фридмън преди много години: „Само кризата – реална или привидна – може да предизвика същинска промяна. Настъпи ли криза, мерките, които биват предприети, се обуславят от наличните идеи. Това според мен е нашата главна задача: да развием алтернативи на съществуващата политика и да ги запазим живи и достъпни, докато политически невъзможното стане политически неизбежно.” Очакващите голямо бедствие се запасяват с консерви и вода, докато тези момчета трупат шокиращи антидемократични идеи.

Както мнозина отбелязаха, този шаблон се повтаря и при Тръмп. По време на своята кампания той не каза на обожаващата го тълпа, че ще ореже финансирането на програмата за доставка на храна по домовете за нуждаещите се, не спомена, че ще се опита да ореже здравното осигуряване на милиони американци, или пък че ще изпълни всяко желание на „Голдман сакс”. Каза точно обратното.

Откакто е в кабинета, Доналд Тръмп не пропуска да се възползва от атмосферата на хаос и криза. Една част от хаоса, например разследването за руска намеса в изборите, му беше пробутана или пък беше причинена от некомпетентност, но по-голямата част изглежда умишлено предизвикана. И в двата случая, докато Шоуто на Тръмп ни разсейва със (и пристрастява към) съпружески удари през ръцете и магически топки, тихата, методична дейност по преразпределение на богатството към най-благосъстоятелните продължава с пълна сила.

Подсилва го и самата скорост на промените. След цунамито от изпълнителни заповеди през първите сто дни на Тръмп стана ясно, че съветниците му следват заръките на Макиавели от „Владетелят”: „Насилията трябва да се извършват наведнъж, защото траят по-кратко и предизвиканият от тях гняв е по-малък.” Логиката е недвусмислена. Хората биха могли да подготвят отговор срещу поредни или постепенни промени, но с появата на десетки едновременно се цели населението бързо да се изтощи и в крайна сметка да преглътне горчивото хапче.

Но всичко това е шокова доктрина в лек вариант – максималното, което Тръмп може да прикрие с малките шокове, които сам създава. И въпреки че е нужно да го изобличаваме и да му се противопоставяме, трябва да внимаваме и за действията на неговото правителство, когато получи възможност да се възползва от истински външен шок. Той може да е икономическа криза, като тази от 2008 г. с рисковите ипотеки. Може да е природно бедствие като супербурята Санди. Или пък ужасяващ терористичен акт като този от Манчестър. Всяка такава криза би предизвикала рязка промяна на политическите условия в степен, че изглеждащото днес като невъзможно да се превърне в неизбежно.

Нека разгледаме няколко категории от възможни шокове и как биха могли да бъдат използвани за осъществяване на целите в токсичния списък на Тръмп.

 

Терористичен шок

Последните терористични атаки в Лондон, Манчестър и Париж ни дават представа как правителството ще се опита да се възползва от подобно нападение на територията на САЩ или срещу американска инфраструктура зад граница. След ужасяващия атентат в Манчестър миналия месец британското правителство на консерваторите поде свирепа кампания срещу Джереми Корбин и Лейбъристката партия, които твърдяха, че неуспешната „война срещу терора” подхранва атентатите. Консерваторите нарекоха подобни твърдения „чудовищни”, което напомня за реториката „или сте с нас, или сте с терористите”, господстваща след 11 септември 2001 г. От своя страна Тръмп побърза да свърже нападението с „хилядите хора, които се изливат в нашите държави”, без значение, че атентаторът Салман Абеди е роден във Великобритания.

По подобен начин, веднага след терористичното нападение в Лондон през м. март 2017 г., когато шофьор се вряза в група пешеходци, убивайки четирима и ранявайки десетки други, правителството на консерваторите побърза да заяви, че исканията за неприкосновеност на дигиталното лично пространство вече са заплаха за националната сигурност. Британският вътрешен министър Амбър Ръд заяви по БиБиСи, че кодирането на комуникациите в програми като „Уатсап” е „абсолютно неприемливо”. Каза и че е имало срещи с големи технологични компании, „за да ги помолим да ни сътрудничат”, като осигурят достъп до тези платформи. След нападението на Лондонския мост тя дори призова за премахване на неприкосновеността на дигиталното лично пространство.

По-тревожното е, че през 2015 г., след координираните атаки в Париж, убили 130 души, правителството на Франсоа Оланд обяви „извънредно положение” и забрани политическите протести. Бях във Франция седмица след тези ужасяващи събития и ме порази това, че макар нападателите да бяха избрали за свои цели концерт, футболен стадион, ресторанти и други подобни емблеми на парижкия начин на живот, забраната обхващаше само политическата дейност на открито. Големите концерти, коледни пазари и спортни събития – вероятни цели на нови атаки – се провеждаха по обичайния начин. Извънредното положение бе удължавано на няколко пъти и продължава вече над година. Засега остава в сила поне до юли 2017 г. и вече се приема за нещо нормално във Франция.

Извънредното положение беше наложено от лявоцентристко правителство, в страна с дълги традиции на големи стачки и протести. Човек трябва да е наивен да си представя, че Доналд Тръмп и Майк Пенс няма да се възползват веднага от едно нападение в САЩ и да прокарат още по-строги мерки. Най-вероятно ще го направят бързо, обявявайки, че всички протести и стачки, които блокират пътища и летища (като демонстрациите срещу забраната за влизане на граждани от мюсюлмански държави), са заплаха за „националната сигурност”. Организаторите на протести ще бъдат следени, арестувани и затваряни.

Трябва да сме готови за използването на „сигурността” като извинение за арестуването и затварянето на голям брой хора от групи, които вече са набелязани от правителството: латиноамерикански имигранти, мюсюлмани, лидери на движението „Животът на чернокожите има значение”, климатични активисти, разследващи журналисти. Всичко това е възможно. И за да не се спъва работата на изпълнителните органи в борбата срещу тероризма, главният прокурор Джеф Сешънс ще има извинение да премахне федералния надзор над щатската и местна полиция, особено за случаите на прекомерно прилагане на сила срещу цветнокожи.

И няма съмнение, че президентът ще използва едно терористично нападение в САЩ, за да обвини съдилищата. Негова публикация в Туитър не оставя съмнения по този въпрос: „Просто не мога да повярвам, че един съдия ще постави страната си в такава опасност. Ако се случи нещо, обвинявайте него и съдебната система.” А в нощта на нападението на Лондонския мост отиде и по-далеч, публикувайки: „Съдилищата трябва да ни върнат правата. Забраната за пътуване е необходимо допълнително ниво на защита!” В атмосфера на масова истерия и взаимни обвинения, която би настъпила след едно терористично нападение в САЩ, съдийската смелост за опълчване срещу Тръмп може да се окаже в недостиг.

 

Военен шок

Най-крайната реакция на едно правителство към терористично нападение е да се възползва от атмосферата на страх, за да започне пълномащабна война (или две). И не е нужно целта да има някаква връзка с терористичното нападение. Ирак не бе виновен за атентатите от 11 септември, но въпреки това беше нападнат.

Вероятните мишени на Тръмп са предимно в Близкия Изток и включват (но не се ограничават само до) Сирия, Йемен, Ирак и най-опасния вариант – Иран. Разбира се, Северна Корея също е потенциална цел, за която държавният секретар Рекс Тилърсън заяви, че „са възможни всички варианти”, като умишлено не отхвърли превантивния военен удар.

По много причини хората около Тръмп, особено идващите директно от оръжейния сектор, могат да решат, че една военна ескалация е в реда на нещата. Заповедта на Тръмп за ракетен удар срещу Сирия от април 2017 г. – дадена без одобрение на Конгреса и следователно незаконна според експерти – му спечели най-големите медийни адмирации за неговото правителство. Междувременно вътрешното му обкръжение бързо изтъкна, че нападението е доказателство, че Белият дом не играе в един отбор с Русия.

Но има една по-малко обсъждана причина защо правителството може да побърза да се възползва от една криза, за да започне нова война или да ескалира текущ конфликт: няма по-бърз и ефективен начин да се повиши цената на петрола, особено ако конфликтът засегне доставките на петрол на световния пазар. Това ще са чудесни новини за петролни гиганти като „Ексон Мобайл”, чиито печалби спаднаха рязко след понижението на цената на петрола – и, разбира се, „Ексон” има късмета нейният бивш изпълнителен директор Тилърсън днес да е държавен секретар. (Не само че Тилърсън е работил в „Ексон” 41 години – цял живот, – но и получава от компанията пенсионен пакет от смайващите 180 млн. долара.)

Освен „Ексон”, може би единственият друг, който би спечелил от рязко повишение на цената на петрола, е Русия на Владимир Путин – държава с огромни петролни залежи, която се намира в икономическа криза след спада на цената на това гориво. Русия е най-големият износител на природен газ и вторият по големина износител на петрол (след Саудитска Арабия). Повишение на цената би било добре дошло за Путин: преди 2014 г. 50% от приходите в бюджета на Русия идваха от продажбата на нефт и газ.

Когато цената се срина обаче, бюджетът изведнъж загуби стотици милиарди долари – икономическа катастрофа с огромни човешки последствия. Според Световната банка, през 2015 г. реалната заплата в Русия се е понижила с почти 10%, руската рубла се е обезценила с близо 40%, а броят на хората, класифицирани като бедни, се е увеличил от 3 на над 19 милиона. Путин го играе силен, но икономическата криза го прави уязвим у дома.

Чухме и много за огромната сделка между „Ексон Мобайл” и руската държавна петролна компания „Роснефт” за сондажи в Арктика (според Путин стойността й е от порядъка на половин трилион долара). Тази сделка бе спряна заради американските санкции срещу Русия, но е напълно възможно Тръмп да ги отмени, въпреки дрязгите между двете страни относно Сирия, и така да разчисти пътя за сделката, което бързо ще увеличи стопяващите се богатства на „Ексон”.

Но дори и да бъдат отменени санкциите, има още една пречка пред осъществяването на проекта: ниската цена на петрола. Тилърсън се споразумя с „Роснефт” през 2011 г., когато петролът струваше 110 долара за барел. Двете страни се разбраха да сондират при много трудни, ледени условия в морето северно от Сибир. Изчислява се, че само за да си покрият разходите, е нужно цената на петрола да бъде около 100 долара за барел, ако не и повече. Дори Тръмп да отмени санкциите, едва ли „Ексон” и „Роснефт” ще продължат проекта, ако цената на петрола не е достатъчно висока. Което е още една причина двете страни да желаят нестабилност, която би изстреляла отново нагоре цената на горивото.

Ако тя се повиши до 80 долара и повече за барел, ще се върне желанието за извличане и горене на най-силно замърсяващите атмосферата горива, включително тези изпод топящ се лед. Повишение на цената ще отприщи световна треска за ново високорисково извличане на наситени с въглероди изкопаеми – от Арктика до битуминозните пясъци. Ако позволим да се случи, това ще ни лиши от последната ни възможност да избегнем катастрофалните климатични промени.

В съвсем реален смисъл предотвратяването на войни и избягването на климатичен хаос са една и съща битка.

 

Икономически шокове

Централна роля в икономическия проект на Тръмп дотук заема вихърът от финансовите дерегулации, което прави най-вероятни икономическите шокове и бедствия. Тръмп обяви план за отмяната на закона „Дод-Франк” – най-важният, приет след банковия срив от 2008 г. Той дори не е достатъчно строг, а отмяната му просто ще развърже ръцете на Уолстрийт за нови финансови балони, които неизбежно ще се спукат и ще създадат нови икономически шокове.

Тръмп и екипът му го осъзнават, но не са притеснени – печалбите от тези пазарни балони са твърде изкусителни. Освен това знаят, че тъй като банките все още са „твърде големи, за да фалират”, ако всичко се срине, те отново ще бъдат спасени, както през 2008 г. (Дори Тръмп издаде изпълнителна заповед, с която призовава за преразглеждане на конкретна част от „Дод-Франк”, която предпазва данъкоплатците от плащането на сметката в случай на ново спасяване на банките – злокобен признак, особено когато толкова много бивши директори на „Голдман сакс” участват във вземането на решения в Белия дом.)

Със сигурност някои членове на правителството също съзират един-два варианта за подобни политики в случай на пазарен шок. По време на кампанията си Тръмп обеща на гласоподавателите си да не пипа пенсионната система и Медикеър (програма за здравно осигуряване на възрастни хора, хора със степен на инвалидност и такива в напреднал стадий на някои тежки болести – бел. прев.). Но това може да се окаже неизпълнимо, имайки предвид предстоящото сериозно орязване на данъците (и фантастичното изчисление на Тръмп, че „програмите сами ще се финасират”). Предложеният от него бюджет вече атакува пенсионната система и една икономическа криза ще му даде извинение да не изпълни обещанията си. Сред „икономическия армагедон”, както ще бъде представена кризата пред обществото, Бетси ДеВос би могла дори да има възможност да осъществи мечтата си и да замени обществените училища със система от чартърни такива (финансирани от държавата, но с частно управление – бел. прев.) и ваучери.

Бандата на Тръмп има дълъг списък с желания, които са неосъществими при нормални обстоятелства. Например в началните дни на правителството Майк Пенс се срещна с губернатора на Уисконсин Скот Уокър, за да чуе как той е успял в началото на 2011 г. да лиши профсъюзите в публичния сектор от правото да се договарят за колективни трудови договори. (Жокер: Губернаторът използва като извинение финансовата криза в щата, което накара икономистът Пол Кругман да обяви, че в Уисконсин „шоковата доктрина се прилага в пълния й блясък”.)

Картинката е ясна. Едва ли ще видим пълното икономическо варварство на това правителство още през първата му година. Това ще стане по-късно, когато настъпят неизбежните бюджетна криза и пазарен шок. Тогава, в името на спасяването на държавата и може би на цялата икономика, Белият дом ще започне да изпълнява най-проблемните задачи от списъка с желания на корпорациите.

 

Климатични шокове

Както политиките на Тръмп за национална сигурност и икономика биха предизвикали и задълбочили кризи, така и желанието на правителството да увеличи добива на изкопаеми горива, да премахне голяма част от законите за опазване на околната среда и да изхвърли Парижкото споразумение за климата, ще доведат до още по-мащабни промишлени инциденти – без да споменаваме бъдещите климатични бедствия. Около десетилетие е нужно на изхвърления въглероден двуокис в атмосферата да доведе до затопляне, така че най-лошите климатични последствия от политиките на правителството едва ли ще бъдат усетени в неговия мандат.

Трябва да кажем, че вече сме „съхранили” толкова много затопляне в атмосферата, че нито един президент не би могъл да приключи мандата си без големи климатични бедствия. Всъщност не бяха изминали и два месеца от встъпването в длъжност на Тръмп, когато избухнаха огромните пожари в Големите равнини, в които загина толкова много добитък, че един собственик на ранчо описа бедствието като „нашия ураган Катрина”.

Тръмп не показа голям интерес към пожарите, не им посвети дори една публикация в Туитър. Но когато първата супербуря удари някой бряг, трябва да очакваме съвсем различна реакция от президент, който е наясно със стойността на имотите по крайбрежието, който открито презира бедните и се интересува само да прокарва политика в полза на единия процент най-богати. Притесненията са, че ще се повтори атаката срещу обществените жилища и училища, и ще се отприщи предприемаческият разгул, както след урагана Катрина, още повече, че тогава главна роля във формирането на политиката игра Майк Пенс (сегашният вицепрезидент на САЩ – бел. прев.).

Но в епохата на Тръмп вероятно най-рязко ще се покачат кризисните услуги за богатите. Докато писах „Шоковата доктрина” тази индустрия едва се зараждаше и няколко от първите компании фалираха. Например писах за краткия живот на авиокомпанията „Хелп джет” от любимия на Тръмп Западен Палм бийч. Срещу членски внос компанията предлагаше набор от лъскави услуги в случай на бедствие. Когато приближи ураган, „Хелп джет” изпраща лимузини за своите членове, резервира им места в отдалечени петзвездни курорти с голф игрища и спа центрове, след което ги изпраща там с частни самолети. „Няма редене на опашки и кавги с тълпата, просто петзвездно изживяване, което превръща един проблем във ваканция”, пише в рекламните материали на компанията. „Насладете се на чувството да избегнете обичайния кошмар от евакуацията.” В ретроспекция изглежда, че „Хелп джет”, надушили пазара за подобни услуги, просто бяха изпреварили времето си. Днес хора от Силициевата долина и Уолстрийт приемат по-сериозно идеята, като строят подземни бункери по поръчка в Канзас (пазени от тежко въоръжени наемници) и си купуват къщи по възвишенията на Нова Зеландия. Подразбира се, че за да стигнеш до там, ти трябва и частен самолет.

Тревожното в целия феномен на скъпарското оцеляване (освен че е просто странен) е, че създавайки свои луксозни убежища, богатите вече нямат стимул да поддържат кризисна инфраструктура, която да помага на всички останали, без значение от доходите им – точно това доведе до огромното и ненужно страдание в Ню Орлиънс по време на урагана Катрина.

А разделението на кризисните инфраструктури се развива с бясна скорост. В предразположените към пожари щати като Калифорния и Колорадо застрахователни компании осигуряват специални услуги на ВИП клиентите си: в случай, че пожар застраши именията им, компаниите изпращат екипи от частни пожарникари, които да ги обезопасят. Междувременно публичният сектор е оставен на свободно падане.

Калифорния ни подсказва докъде ще доведе всичко това. За гасене на пожари днес щатът разчита на 4500 затворници, на които плаща по долар на час, когато рискуват живота си, и по два долара на ден, за да бъдат в готовност. Според някои изчисления с тази програма Калифорния спестява милиарди годишно – ето какво се случва, когато смесиш политика на остеритет с масово опандизване и климатични промени.

 

Свят на зелени и червени зони

Такава подготовка сред големите победители в икономиката ни означава и че те ще имат по-малко желание да застават зад промените, нужни за предотвратяване на още по-горещото и изпълнено с бедствия бъдеще. Което може би обяснява решимостта на правителството на Тръмп да направи всичко по силите си да ускори климатичната криза.

Дотук обсъжданията относно задния ход, който дава Тръмп по отношение на околната среда, се концентрират около предполагаемия разкол между членове от вътрешния му кръг, които отричат климатичната наука, включително директорът на Агенцията за опазване на околната среда Скот Прут и самият Тръмп, и тези, които смятат, че човешката дейност допринася за планетарното затопляне, сред които са Рекс Тилърсън и Иванка Тръмп. Но така се пропуска основното: общото между хората от обкръжението на Тръмп е, че те, техните деца и тяхната класа ще се оправят, че тяхното богатство и връзки ще ги защитят от предстоящия най-голям шок. Ще загубят малко крайбрежни имоти, разбира се, но не и нещо, което да не може да бъде заменено с ново имение на по-високо.

Такова нехайство говори за изключително тревожна тенденция. В епоха на увеличаващо се неравенство в доходите, една значителна част от елитите ни се отделя със стени не само физически, но и психологически, мисловно, от колективната съдба на останалата част от човечеството. Това отцепничество от човешкия вид (за тяхно съжаление, само в умовете им) кара богатите не само да не предприемат спешни действия относно климата, но и да измислят още по-хищнически методи да печелят от сегашните и бъдещи бедствия и нестабилност. Носим се стремглаво към свят, разделен на укрепени зелени зони за свръхбогатите, червени зони за всички останали и черни зони за тези, които не искат да сътрудничат. Европа, Австралия и Северна Америка издигат все по-усъвършенствани (и приватизирани) погранични крепости, които да ги държат затворени за спасяващите живота си хора, често бягащи от силите, отприщени от тези укрепени континенти – без значение дали са хищнически търговски споразумения, войни или екологични бедствия, подсилени от климатичните промени.

Всъщност, ако отбележим най-конфликтните точки в момента в света – от кървавите бойни полета на Афганистан и Пакистан до Либия, Йемен, Сомалия и Ирак – става видно, че това са и едни от най-горещите и сухи места на планетата. Малко трябва тези региони да бъдат обхванати от суша и глад, което засилва конфликтите, а те от своя страна – миграцията.

Същевременно се насажда едно обезценяване на живота на „другите”, хората в лодките, оправдаващо цивилните жертви от бомбардировки и нападения с дронове в места като Йемен и Сомалия. Нуждата от сигурност на тези хора е определяна като заплаха, а отчаяното им бягство – като нашествие на армия. В този контекст от 2014 г. насам в Средиземно море са се удавили над 13 хиляди души, опитвайки се да достигнат европейските брегове – много от тях деца, пеленачета и бебета. В този контекст австралийското правителство се опитва да изкара като нещо нормално затварянето на бежанци в лагери за задържане на островите Науру и Манус в условия, които няколко хуманитарни организации описват като равносилни на мъчения. В този контекст огромният, наскоро разрушен миграционен лагер в Кале, Франция, беше кръстен „Джунглата”, което напомня на начина, по който десните медии наричаха изоставените на произвола на съдбата хора след урагана Катрина – „животни”.

Резкият възход на десния национализъм, расизма, ислямофобията и бялото господство през последното десетилетие не може да не бъде свързано с тези мащабни геополитически и екологични тенденции. Единственият начин да се оправдаят подобни варварски форми на изключване на хора е връщането към теориите за расово превъзходство, разказващи истории как заключените извън „зелената зона” заслужават съдбата си: независимо дали го прави Тръмп, наричайки мексиканците изнасилвачи и „лоши омбрета”, а сирийските бежанци – терористи, или го прави известният консервативен канадски политик Кели Лейч, която предлага да бъдат пускани само имигранти, изповядващи „канадски ценности”, или пък няколкото поред австралийски премиери, които определят затварянето в лагери с ужасни условия като „хуманитарна” алтернатива на удавянето в океана.

Ето така изглежда световната дестабилизация в обществата, които така и не изкупват вината си за своите минали престъпления – държави, според които робството и кражбата на чужда зема са просто дребни прегрешения в иначе гордата им история. В крайна сметка разделението на зелени и червени зони е само на крачка от икономиката на робската плантация: от едната страна са танците в имението на господаря, а от другата – насилието по полята. И всичко това върху насилствено заграбената от местните земя, върху която се гради богатството на Северна Америка. Същите теории за расово превъзходство, оправдаващи насилствените заграбвания с цел изграждането на индустриалната епоха, днес отново изплуват на повърхността, докато системата на богатство и удобства, която са създали, започва да се разнищва едновременно от няколко места.

Чрез Тръмп ние просто виждаме ранните етапи на този злокобен процес. Тръмп не е сам. Няма да бъде и последен.

 

Криза на въображението

Изглежда логично идеята за един укрепен град, в който живеят малцина богаташи в лукс, докато масите извън него воюват помежду си, за да оцелеят, да господства във всеки антиутопичен фантастичен филм напоследък – от „Игри на глада” с упадъчния Капитол и отчаяните колонии, до „Елизиум” с приличащата на спа курорт елитна космическа станция, която се носи над живеещите в бедност хора на планетата. Това видение е дълбоко вкоренено в господстващите западни религии, с техните разкази за големи потопи, които прочистват света, след което едно избрано малцинство трябва да положи новите основи. Това са историите за големи пожари, които изгарят неверниците и отнасят праведните до небесен град. Толкова пъти колективно сме си представяли такъв край за нашия вид, с такива победители и губещи, че една от най-важните ни задачи е да се научим да виждаме и друга алтернатива на човешката история, в която се обединяваме във време на криза, вместо да се разделяме – да събаряме границите, вместо да издигаме още повече.

Защото целта на антиутопичното изкуство никога не е била да бъде навигатор, сочещ неизбежната крайна точка. Целта му е да ни предупреди, да ни събуди, за да видим накъде води опасният път, по който сме поели, и да се отклоним.

„Имаме силата да започнем света отначало”, е казал Томас Пейн преди много години, обобщавайки стегнато мечтата да избягаме от миналото, залегнало в сърцето на колониалния проект и американската мечта. Но истината е, че нямаме такава богоподобна сила да започваме наново, нито някога сме я имали. Трябва да живеем с бъркотиите и грешките си, както и с ограниченията на това, което планетата може да понесе.

Но в силите ни е да се променим, да се опитаме да сторим това, което е редно, и да възстановим връзките си едни с други, както и с общата ни планета. Това са основите, върху които ще съградим съпротивата срещу шоковете.

 

Текстът е адаптиран по новата книга на Наоми Клайн „Не” не е достатъчно: съпротива срещу шоковата политика на Тръмп и отвоюване на света, от който се нуждаем”, която ще бъде публикувана от „Хеймаркет букс” на 13 юни.

 

Източник: The Intercept
Превод: Илиян Станчев

 

Коментари

коментара