Светът онемя в петък, 14 декември. Когато направят филм за този мрачен ден, бясно движещият се живот на малката ни планета ще спре, лицата ще се размажат, звуковете ще се изкривят, ще изчезнат и ще стане непоносимо тихо. И страшно.
На 14 декември в едно първоначално училище с детска градина в щата Кънектикът в Съединените щати, двадесет 6-годишни деца и шест от техните учителки бяха разстреляни с почти картечни изстрели и в упор от 20-годишно психично болно дете. Смята се, че младежът най-напред е застрелял майка си. Случи се в Америка. Можеше да е навсякъде другаде. Преди година се случи в Норвегия. Има статистика за подобен ужас на много места. Навсякъде по света. У нас, в България, 16-годишни момичета убиха зверски съученичка.
На мястото на трагедията се изсипаха тонове журналисти и по света потече медиийният диалог за как, какво, кой, кога и най-вече – защо? Какво стана, кой е виновен? Защо най-често в Америка – 70 стрелби само в училищата на страната от 94-та насам, само тази година са 4. Защо най-често стрелците са под 30 години и като правило с психични отклонения? Защо, ако си на 18 в Америка можеш лесно да си купиш картечница, но не можеш да си купиш бира. Защо продължават да умират невинни хора, застреляни на публични места – в университетите, училищата, кината, моловете, храмовете – сега дори в детска градина? Защо? И какво да се направи? Да се забрани ли правото на американците да притежават оръжие – защитено от Конституцията и даващо правото на гражданите да се въоръжават и срещу държавата си, ако във власта се появи луд? Или само да се ограничи купуването му, да се увеличи контролът? Или обратно – да се разреши и окуражи притежаването му, за да се защитят внезапно нападнатите в магазина, на улицата или в парка? Политиците мълчат, докато не отмине бурята, а и всеизвестно е могъщото лоби на NRA – Националната асоцияция за оръжие, в Капитолия. Как и колко да се контролира, какъв вид и за какви нужди оръжие и от кого да се купува? Президентът Барак Обама, просълзен и затрогващ, обеща промяна, но така и не уточни каква, нито кога.
Другото ниво на обществен дебат след кризата в Нютаун е здравето. Това на мозъка и психиката. Кой и колко е болен, кой не е диагностиран, кой не е опасен за себе си или за околните и не подлежи на изолация. Кой, кога и от кои заболявания на психиката ще се окаже внезапно с пръст на спусъка? Кой и кога с някое леко отклоняващо се от нормите разстройство ще стане опасен? Кои отклонения от нормата ще се превърнат в опасен за обществото рецидив? Какво ще опъне и скъса жицата в съзнанието и какво и кога от безопсен ще го превърне в убиец. В трагичен Джокер. Убиващ сякаш на игра.
Повечето лекари, непрестанно канени в телевизионните и радио дискусии по темата, нямат еднозначни и точни отговори. Освен очевидния факт, че психичното здраве е занемарено и че обществото прави малко или нищо за увеличаващите се с бясно темпо пациенти на психоотделенията. Оплакванията на лекари и специалисти са предимно от липса на превантивна система за лечение и диагностика на психично болните и така е не само в Америка, така е навсякъде по света. Повдига се и въпросът за слабата възможност, с много малки изключения, да се осъществяват стойностни предвиждания за евентуална промяна на поведението в посока насилие, а и такива едва ли са възможни в рамките само на един годишен психиатричен преглед. Дори и ако са видели ясни знаци за такива рискове, в повечето случаи лекарите предпочитат да замълчат пред опасноста от съдебни искове за нарушаване на медицинската етика за конфиденциалност на пациента.
Какво и колко изобщо знае обществото за тези заболявания? За поколението преди нас и не само в България хората се деляха на нормални и луди. Какво става сега? Болно ли е обществото, в което живеем, или ние сме болни в общество от болни? Какво става с психиката ни, и по-лошо с тази на децата ни? По-горе написах, че убиецът от Сенди Хук е дете на 20 години. Странно, но 20-годишните днес са все още деца, макар и да няма ясно обяснение защо това е така. Само до преди половин век на 25 години, средностатистическият мъж на планетата е бил женен и с деца. Днес на 25 си още дете. Вестник Ню Йорк Таймс помести статия за нежелаещото да се раздели с детството си поколение на родените в края на 80-те и 90-те. В Америка голяма част от тях посещават психотерапевт от тийнейджърските си години, някои дори и от по-рано. По правило почти всички имат диагностицирано ADD – дефицит на спосбността за съсредоточаване. Изпитите в гимназиите и колежите се взимат масово с хапчета за фокусиране на вниманието. Гълтат хапчета за всичко – за да се възбудят, за да издържат, за да отслабнат, за да напълнеят, за да не забременеят и за да забременеят, за да се кефят и за да куфеят, за да са съсредоточени и за да се отпуснат. От прекаляване с Adderall – субстанция за повишаване на концетрация – моят бивш студент Райън за малко да загуби зрението си и едва ли не живота си. Какво става? Това болести само на бясно движещия се и обременен от информация век ли са или просто отказ на мозъка ни да се адаптира толкова внезапно? Свидетели сме на всякакво насилие сред младите навсякъде по света – от заяждане и грубост до откровена омраза. Само киното, телевизията и видеоигрите ли са виновни? Според статистиката – процентът на стрелящи с реално оръжие, защото са прекалили да стрелят с виртуално, на практика е толкова малък, че е без значение. Къде е семейството, колко то е отговорно и колко училището и обществото? Това поколение роди етикета – хейтър – мразещ. Не нещо определено – мразещ въобще. Много често мразещ себе си. На мода между младите е да се режат, да се кълцат! Ей така да накълцаш себе си! Тези, които го правят се наричат – cutters!
Да, вече няма луд, малко луд и нормален. Терминът луд е по-скоро хвалебствен. Сега спектърът на психичните отклонения е огромен и за много от нас, ако не за всички, е трудно да се класираме в нормалните. Всички сме с някакви отклонения. Или живеем с хора с такива. Нашите близки. Роднини. Деца. Бум на психотерапевтите – в Америка всяко училище има по няколко такива, бум на семейните психиатри, бум на съветниците по общуване, по любовно ухажване, по търсене на работа и по опазване на работата, бум на съветниците по планиране на живота. Но така бясно навлязлата психотерапевтична помощ не е ли нож с две остриета? И особено на лекарствата, с които тя щедро лекува от една страна но и прибира щедрите проценти на фармацевтичните компании от друга. Да спреш антидепресантите, с които лекуваш някое неразположение или депресия е много рисковано, да не говорим за страничните ефекти и добавъчната зависимост към повечето от тях. Трябва ли да лекуваме всичко с лекарства и с кои, как да разберем кое е сериозно и кое е за два шамара вкъщи? Възможно ли е като родители или учители да подминем признаците, за които дори лекарите не са 100 процента сигурни? Какво да правим, ако детето ни е, както се казваше в предишната ера – с проблеми? Последната обществена истерия около трагедията в Кънектикът, която заля интернет и медиите, се случи когато майка на син с психически отклонения написа в блога си – „Аз съм майката на Адам Ланза“ – името е на убиеца от Нютаун. Там тя разказва какво е да живееш с психически нездравото си дете. Откровението й предизвика бурна и в голяма степен негативна реакция. Мен ме разплака.
Какво става? Кой ще отговори на всичките ни въпроси, вълнения и страхове, в които живеем навсякъде по света. Обърканите деца отдавна не са само на разведени родители. И проблемите им не се оправят с един добър пердах. Уви, и у нас стресът, маниите и депресиите вече не са само глезотия и рядкост. Засега ги разтоварваме с алкохол. Какво става и кой ще ни помогне да разберем как да живеем с постоянния стрес в главите и в душите ни. Без да унищожаваме себе си. И още по-лощо – тези около нас. От времето на професор Шипковенски и до днес българите не обичат да говорят за това високо и на глас. А мисля, че е време. Време е да се вика. За да не дочакаме нашия собствен Нютаун.
Мадлен Чолакова
Ню Йорк, декември 2012
Като материал, чудесно! Чудесен подход към актуален проблем на обществото. Само липсва изход след правилните констатации и въпроси. Поздравления!
Mnogo vjarno i tochno opicanie. Blagodarja.
Чудесен текст за размисъл. Колкото до изхода – опасявам се, че е невъзможен без цялостна обществена промяна. Трябва да спре бясната въртележка на пазара и налагането на успеха като императив. Трябва да се промени матрицата на мисленето, която на Запад е вече закостеняла, но у нас все още е крехка – да се разбият митовете на капитализма, че ожесточената конкуренция е добродетел, а работохолизмът – смисъл и ценност на живота. Трябва да се научим как се меси хляб и как се прави хубаво вино, но за това е нужно време и отдаденост, които днешният живот не ни позволява. Просто трябва да намалим темпото, дори ако е с цената на известно цивилизационно изоставане, да се върнем към демодираните удоволствия. Сами да се откажем от свръхзадоволеността, която поражда чудовищна неудовлетвореност. Ако не го разберем, животът принудително ще ни усмири…
The expanding fascination in plant-based treatments has brought CBD https://www.cornbreadhemp.com/collections/thc-gummies into the spotlight. From athletes managing post-workout recuperation to professionals grappling with routine stress, its flexibility is impressive. Available in tinctures, balms, and edibles, there is a format for each lifestyle. Grade matters greatly — look for organically grown hemp, third-party lab testing, and transparent sourcing to ensure you get a sheltered, effective product.