доц. д-р Тодор П. Тодоров
Текстът е представен на международната конференция на „Българската левица“ и Европейската лява партия на тема „Алтернативи за лява политика“, която беше проведена на 28 май 2016 г.
Днешната ситуация е белязана от два прелома, две „счупвания“, които обръщат политически значения и посоки. Живеем в постлиберален и постполитически, постдемократичен свят. Последствията от подобен исторически преврат са колосални и отварят нова епоха в политическия живот. Мобилизират се нови смисли на съпротива и нови оси на противопоставяне. В този контекст левият фронт трябва да е адекватен на новите препятствия, трябва да следва скоростта на Историята.
Намираме се в залеза на либералния свят. И в отсъствието на политическия логос. Тук самата възможност за политика е вече суспендирана. И не бива да има съмнение – това, което наричам „либерален свят“ не се отнася до неолибералната догматика, чикагската, виенската или някоя друга икономическа банда или каквото и да е от този вид – това е преди всичко, включително преди разграничението ляво-дясно, онази политическа култура и публичност, в която се изгражда духът на модерна Европа (заедно с всичките й дефекти). Либерална по дефиниция е и публичната сфера: територия, на която се представят различни позиции и гледни точки, в която се дава гласност на различни социални групи и субекти, която е отворена, достъпна за всички и произвежда политически диалог, възможност за консенсус и плурализъм. В пространството на публичната сфера важи принципът на Хегел – признаването на другия като равностоен субект, като този принцип е основополагащ за политическия дом на човека. Публичната сфера е конститутивно условие на либералната демокрация и на модерния западен свят. Тя, разбира се, никога не е съществувала в идеален вид, винаги е имало изключени, доминиращи, имало е контра-публики и господстващи дискурси. Но днес същата тази публичност деградира до бутафория и спектакъл. И насилие.
Илюстрация на Хосе Клементе Ороско, 1935 г.
Елизабет Ноел-Нойман говори за т. нар. спирала на мълчанието. Водени от инстинкта и страха да не бъдем изключени и отхвърлени от другите, ние сме склонни да приемем представяното като общо мнение и да премълчим всяко несъгласие. Този процес е спираловиден и завихря все повече хора, докато не удави в мълчаливо съгласие цялата публичност. При това спиралата работи в условията на плуралистично невежество – илюзията, че знаем какво мислят другите, докато в действителност фатално се заблуждаваме. Много хора персонално в себе си не одобряват онова, което минава за обществено мнение, но никога не биха го изразили открито, поради страха от социално самоубийство. Да мислиш като другите – това е механизъм за оцеляване и успех в обществото. То е като в Съветския режим – всички виждат лъжата, никой не вярва докрай, но въпреки това все по-възторжено я прокламират и превръщат в единствена истина. Спиралата на мълчанието убива възможността за разговор. Това е краят на политиката. Общественото мнение се превръща в социална норма, в принцип на изключването и обезличаването, в масова заблуда, вместо в резултат на политическия дебат. Предпоставка, а не цел, медиен продукт, вместо разум. Заблудата на общественото мнение се диктува от публично привилегировани малцинства, медийни герои и звезди, казионни говорители и морализатори – кукловодите на медиархията. В медийната постдемокрация, медиите са тези, които налагат теми, симулират обществено мнение и изискват от публиката поляризация на отношението. Извършва се радикализация на публичността и вдебиляване на обществените позиции: възможни са само русофили и русофоби, антиевропейци и проевропейци, твърди националисти и родоостъпници. На този фон всякаква критика е невъзможна. Не може да си за обединена Европа, а да критикуваш нейните институции, не може да се възприемаш като част от западния свят без да си омразил Русия до най-черно дъно, не може да си българин без да си безмозъчен патриот и ксенофоб. А съществува и едно „демократично гражданство“, маскиращо се в морални лозунги, чийто единствен „морален“ двигател обаче е омразата. Срещу Големия враг, който и да е той (ченгета, комунисти, педерасти, руснаци, цигани, евреи, мюсюлмани и пр.), а когато това не върви – срещу тези или пък онези, срещу изродите, престъпили канона на т. нар. обществено мнение. Изглежда без това те ще се атомизират в безлична маса. Мобилизира се също един антилиберален дискурс на „правдата“ и спасението, който изличава публичността, свежда я до трибуна за присъди, за дамгосване, етикиране, за смразяване на всяка трезва мисъл.
Доналд Тръмп въодушевява симпатизантите си на предизборен митинг
В отсъствието на политическия логос, хората се обръщат към политическия фалос. Виждаме това в Америка с възхода на Доналд Тръмп, имаме достатъчно опит с него и на българската сцена на властта. Когато логосът липсва, говори хаосът, който също е ред, но негативен и той гради своя уродлив политически дом. Хората се умориха от несигурността и аномията в либералната епоха и избират контрола, сигурността, дистинкциите, ограниченията, ясното и еднозначното, етикета пред разбирането. Сега на власт е страхът. Отвъд либералната катастрофа се състои някаква реабилитация на смисъла, но тя се случва като резигнация, като отказ от ценностите на модерния свят. „Подчинение“ на Мишел Уелбек, който разказва за уморения и изтощен от безсмислие и безсилие западен човек, намиращ утеха и възможност за щастие в подчинението на исляма и религиозния закон, не е просто футуристична прогноза или литературна игра, а метафора на настоящето. Хората действително се отказват от свободата, отричат се от модерната, секуларно-просвещенска, либерална епоха, от Запада, такъв какъвто го познаваме, в името на един по-прост, по-плосък и комфортен, но сигурен свят. Свят, в който фашизмът е необходимост. Залезът на либералния свят е същевременно залез и на лявото, на прогресивното, на инакомислещото, на възможността да се оспорва статуквото и реда. Винаги е било така. Всеки крах на либерализма е бил съпровождан от масова пропаганда, ирационална колективна воля, национализъм и митични форми на единение, вождове, месмеризиращи диктатори и авторитарна истина, която превръща политиката в сила, власт и насилие. На прага сме на едно „трийсетизиране“ (връщане към ситуацията от 30-те години на ХХ век) на политическото и публичното. И тогава, както и днес, настъпва масово разочарование от принципите на либерализма и съмнение в легитимността на бюрократичната, формално-правова държава. Разумът е изправен срещу т. нар. обща воля. И срещу племенния тътен на телевизионния екран и радиоприемника. Резултатът е изличаването на демокрацията в рамките на тоталитарни националистични, фашистки и социалистически режими. Травма, която трайно белязва и разделя Европа. Рана, която лявото в Източна Европа още не може да преодолее.
Това е ситуация на граница и криза, която обаче в същото време е и възможност и изпитание. Разпадът на либералния свят може и да е задвижен от собствената си инерция, както и от процесите на глобализация и корпоратизация на капитала, от масовата култура и масмедиализацията на публичната сфера, от кризите и противоречията на капитализма, пораждащи конфликт с демокрацията и т.н., но ситуацията, която този разпад отваря, е критична за самата легитимност и способност на лявото да има политически претенции.
Либералният дух изисква истините да бъдат подлагани на съмнение, оспорвани, преодолявани, предоговаряни, да бъдат конструирани нови истини, нови хоризонти на политическото, нови мери и нови центрове. Защото публичността (на немски Öffentlichkeit) означава и отвореност: отворен достъп, но и отвореност към нови решения, стратегии, политики. Докато политиките днес, както и дневният ред въобще ни се представят като хоризонт на истина, като своеобразна религия, в отсъствие на сакралното. Езикът, в който сме заставени да мислим, е отвъд политическото – той е хоризонт на истина, парадоксален вид трансценденция – всеки акт или намерение извън него е нелегитимен. Това прави съпротивата да изглежда невъзможна. Само ереста ще ни избави.
В центъра на политиката, на политическия логос, стои човекът, не икономическият ръст, пазарът, потреблението, асфалтът, расата, вярата и т.н. Само че в политиката вече няма разговор за реда, в който стоим и който ни конституира като социални същества, като хора. Няма и възможност за такъв разговор. Това е политика в отсъствие на политическото. Политика без политика. При такива условия демокрацията е само протеза на статуквото и политико-икономическия ред (взаимопроникнат в чудовищна симбиоза). Тя е единствено лост и механизъм за легитимация на този ред. Няма избор, има само тавтология. На езика на архитектурата това означава, че демокрацията е по същество не реновация, а реставрация. Демократичната процедура е процедура по възпроизводството на един ред. Репродукция на властта. Демокрацията просто обслужва реда, без да го оспорва или поставя на изпитание. А това е вече хибернация, задушаване на политическото действие отдолу, затваряне на демократичния процес.
В тези условия лявото трябва бързо да осъзнае, че няма място (и време!) за клубове по интереси, за взаимоизключващи се микрообщности, за компромиси и теоретични игри. Необходимо е спешно скъсване с всеки сантимент към античовешките идеологии на национализма, расизма, носталгията по голямата социалистическа държава от съветски тип и т.н., всички толкова убедителни отново днес в страните от Източна и Централна Европа. На глобалната власт, глобалния капитал и глобалната политическа деградация може да се противопостави само глобална и радикална политическа съпротива – общ международен фронт на леви партии, работнически движения, младежки платформи, организации за демократизация на Европа, зелени, движения за човешки, трудови и джендър права, дори (и защо не?) общ фронт с американските леви крила: всички заедно в защита на демокрацията, политическия логос, човека. Защото това е, което днес е изложено на риск: самото бъдеще на политиката и правото на лично и обществено самоопределяне, правото да бъдеш. Отвъд това е само терор.