Сменихме само обекта на кравешкото обожание. Преди 1989-а се прекланяхме пред „светлото комунистическо бъдеще“, а след тази година продължихме също така безмозъчно да се кланяме на „светлото пазарно настояще“.

Веднага след рухването на Берлинската стена и изчезването на соцлагера започнаха да ни облъчват със следното послание: няма вече Велики утопии, които да управляват живота ни, няма вече Световни идеологически концепции, няма Големи проекти за бъдещето; отсега нататък сме свободни сами да ръководим съдбините си, без да ни се бъркат с указанията си националсоциалистически, комунистически и всякакви други идеолози. Този възглед, разбира се, беше твърде хубав, за да бъде и истинен. Работата е там, че ние се освободихме от една  Голяма утопия само за да я заменим с друга.

Захвърлихме комунистическата идеология и веднага сложихме на нейно място пазарната. Даже самите ние не забелязахме как беше извършена тази промяна, защото бяхме твърде заети да се радваме на настъпилия „край на историята“, на окончателното и безвъзвратно възцаряване на принципите на либералната демокрация и всеобщото щастие.

Всъщност сменихме само обекта на кравешкото обожание. Преди 1989 г. се прекланяхме пред „светлото комунистическо бъдеще“, а след тази знаменателна година продължихме също така безмозъчно да се кланяме, но вече на „светлото пазарно настояще“. Не се притеснявахме за нищо, защото знаехме, че каквито и проблеми да възникнат, пазарът и неговата невидима ръка ще оправят всичко и ще ни възнаградят за доверието. А докато адептите на пазарното евангелие разнасяха новата вяра от телевизор на телевизор и от вестник на вестник, фалираха предприятия, безработицата растеше, пенсионерите живееха все по-мизерно.

И единствените, които не се трогваха

от тези „грешки на растежа“, бяха „пазарниците“. Не се уморяваха да повтарят, че ако след прилагането на пазарните рецепти болният се чувства по-зле, трябва не да се сменя рецептата, а да се удвои дозата. Какво – казваха те, – че след приватизацията много хора останали на улицата? Няма проблем, ще засилим приватизацията. Какво, че съкратените не се справяли? Проблемът си е изцяло техен. Щом не искат да се научат да плуват, нека се давят.

Ето това е символ-веруюто на истинския пазарник. Той е убеден, че ако не можеш да правиш пари, ако не умееш да се продаваш, значи заслужаваш да изчезнеш в канализацията. За правоверния пазарник мотото на живота се изчерпва с класическото „алчността е нещо хубаво“ на Гордън Геко, прословутия герой от филма на Оливър Стоун „Уолстрийт“.

Освен че издигнаха в култ егоизма и неспирно ни уверяваха как трябва да печелим винаги, независимо от цената и „съпътстващите“ жертви, пазарниците упорито твърдяха, че демокрацията, свободата и защитата на човешките права са възможни само там, където господстват капиталистическите закони. Само там, където има капитализъм, има свобода, кълняха се те с такава страст, че повечето хора им повярваха. А не трябваше. Защото

връзката между капитализма и демокрацията

съвсем не е толкова естествена, колкото се опитват да ни убедят. Тъкмо обратното е – капитализмът чудесно си се развива и без спазване правата на хората.

Петър Волгин

В най-развитата капиталистическа държава през ХIХ век, господарката на света – Великобритания, никакви права не са се спазвали. Експлоатацията, включително и на детския труд, е била всеобхватна, работният ден – безкраен. Но защо да се връщаме толкова назад? Нека погледнем най-стремително развиващата се държава днес – Китай. Там капиталистическото производство без никакви проблеми се съчетава с липсата на свобода и демокрация. Капиталистите нямат нужда от свобода и демокрация. Те се интересуват единствено от нарастването на печалбата. И можете да сте сигурни, че ако едно деспотично управление им гарантира постоянно нарастване на приходите, те без никакви колебания ще предпочетат него, а за либералната демокрация тутакси ще забравят.

Ето защо няма по-грешна постановка от тази, че пазарът и свободата са като еднояйчни близнаци. Да, при капитализма може да има свобода и защита на човешките права, но само тогава, когато самите хора си ги извоюват. Цялата история на капиталистическите държави през ХХ век е една постоянна борба между богаташите и хората на наемния труд. И съвсем не „човеколюбивите“ капиталисти са осигурили права на работниците си, а тъкмо обратното –

работниците, синдикатите и левите партии

са завоювали тези права. Между 50-те и 80-те години на миналото столетие хората на наемния труд постигат много – заплатите им постоянно нарастват, социалните разходи се увеличават, платените отпуски – също, общественото здравеопазване и образование се подобряват, намалена е работната седмица. Изобщо хората на труда вече са възприемани като пълноценни човешки същества, а не като стока, която може да бъде използвана или захвърлена в зависимост от конюнктурата.

В началото на 80-те години обаче тенденцията се обръща. Започва неолибералната контрареволюция, която поразява Съединените щати, Великобритания, Франция, Германия… Подготвена от идеите на Фридрих Хайек и Милтън Фридман, реализирана от политици като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, тази контрареволюция представлява тотална мобилизация на господстващите класи и успешно проведена класова борба отгоре за връщане на загубените привилегии. По сполучливия израз на френския журналист и писател Серж Алими ставаме свидетели на „голям скок назад“. Този скок носи със себе си намаляване на заплатите, орязване на социалните разходи, влошаване на здравеопазването и образованието, увеличаване на безработицата.

В дългосрочен план обаче по-важни се оказват не толкова конкретните изменения в начина на живот, колкото тоталната промяна на виждането за това върху какви принципи трябва да се гради обществото. Пазарният фундаментализъм, който възниква като една от многото икономически теории в края на 50-те години, две десетилетия по-късно се превръща в господстваща идеология на развития свят. Според този възглед държавата трябва максимално да се оттегли от всякакво управление и да остави развитието на обществото на законите на пазара.

С развихрянето на неолибералната контрареволюция пазарничеството вече не е само икономическа теория. То е начин на мислене, прилаган в политиката, образованието, здравеопазването, културата. Според пазарните проповедници всичко е стока и право на живот имат само тези неща, за които има голямо търсене и които се продават добре. Истинските герои на новото време стават хората, които продават и печелят най-много. Богатството става не просто синоним на житейски успех. То вече доказва немислимите интелектуалните висоти, до които неговите притежатели са се издигнали.

Крахът на неолибералната контрареволюция и на възхваляванато от нея пазарна утопия настъпи през 2008 г. Фалитът на „Лемън брадърс“ и разразилата се световна финансово-икономическа криза показаха

до какво всъщност водят алчността

и безогледният стремеж към максимални печалби. А най-яркото доказателство за провала на радикалния капитализъм е личната съдба на милиардера Бърнард Мадоф, арестуван през същата тази 2008 г. и осъден впоследствие на 150 години лишаване от свобода. Преди това падение Мадоф е смятан за легенда на Уолстрийт. Той е сред създателите на Американската фондова борса NASDAQ, а също така и неин председател. В неговата фирма за финансови услуги Bernard L. Madoff Investments Securities инвестират гиганти като италианската банка Уникредито, японската Номура, френската Париба. Както и хиляди други богати и не чак толкова богати хора.

Заслепени от високия дивидент, който Мадоф осигурява, както и от безупречната му репутация, почти никой от тях не си дава сметка, че всъщност е жертва на класическа пирамидална схема. И затова когато великият финансист и щедър филантроп е арестуван, шокът и ужасът в Америка са огромни. А са огромни, защото Мадоф не е някакъв маргинален мошеник, успял да излъже едни наивни хорица. В продължение на години той олицетворява проповядваната от всеки пазарник теория, че когато регулаторните органи на държавата се оттеглят от бизнеса, когато всичко бъде оставено на частната инициатива, ще настъпи всеобщото благоденствие. Така че Бърнард Мадоф не е изкривяване на системата. Той Е системата. Той Е въплъщението на пазарната утопия. Една утопия, която се срина с гръм и трясък.  Единствените, които не забелязаха този катаклизъм, бяха българските либертарианци. Нормално е да не го забележат. Хората, които прекаляват с употребата на концентриран радикален капитализъм, губят връзката с реалността. За дълго време.

(в. Преса, печатно издание, брой 100 (451) от 11 април 2013)

Коментари

коментара