Младежката безработица попадна отново във фокуса на голямата политика. Темата влезе в дневния ред на срещата на върха на Европейския съвет. България е сред страните, където има остра нужда да се направи нещо по въпроса, въпреки че на фона на данните за Испания и Гърция младежката безработица в България изглежда направо умерена.
През последните 2 г. тя достига до 30% със сезонни пикове през есенните и зимните месеци. Такива равнища на младежка безработица не са непознати за България. Най-скорошният пример е от годините малко преди присъединяването ни към ЕС. След това нещата постепенно се подобриха, за да се влошат отново рязко през 2010 г.
Сега, когато искаме допълнителна подкрепа по програмите на ЕС за справяне с проблема, е добре да припомним, че през 2010 г. националното финансиране за програми за заетост беше орязано драстично до степен, че дори европейското финансиране не беше достатъчно да компенсира намалението в мащаба на програмите.
Явно позицията на правителството е била, че тази сфера не представлява приоритет, особено на фона на много по-важни неща като финансовата стабилност.
Младежката безработица може да има не по-малко дестабилизиращ ефект от например задлъжнялостта на държавата. Първите стъпки на пазара на труда имат силен социализиращ ефект с дългосрочно влияние.
Фалстартът създава хора, които може да имат проблем с нормалното си функциониране в обществото до края на живота си. Да не говорим за непосредствения потенциал за размирици, който се създава от наличието на големи групи разочаровани от живота младежи.
Обичайните макроикономически теории:
– не съдържат нищо съществено по отношение на „дестабилизиращия“ ефект на безработицата, освен влиянието върху икономическия растеж и потенциала да противодейства на инфлацията,
– но пък съдържат много по отношение на дестабилизиращия ефект на инфлацията и хиперинфлацията,
– не съдържат нищо по отношение на дестабилизиращия ефект на масовите протести,
– но имат много какво да кажат по отношение на дестабилизиращия ефект на страховете на инвеститорите и реакциите на финансовите пазари.
Затова, когато финансовите министри и някои икономисти правят анализи за финансовата стабилност, те имат в главите си една много ограничена представа за това какво е стабилност. В тази представа проблемите на бедността и безработицата като лична житейска драма нямат място.
Но напоследък се оказа, че дори някои рейтингови агенции вече виждат, че младежката безработица може да има негативен ефект не само върху социалната, но и дори върху финансовата стабилност.
В България социалната политика и тази по заетостта бяха третирани като остатъчни политики. Те се провеждат, след като бъдат посрещнати по-важните приоритети и остане някакъв ресурс. Остатъчните политики се познават най-лесно по употребата на израза „ще проверим дали има възможност“.
Тази терминология беше характерна за предишния финансов министър, тъй като при него почти всичко беше остатъчна политика по отношение на ниския бюджетен дефицит. Тя се появи и при новия финансов министър, но в контекста на едно служебно правителство това е донякъде разбираемо.
За съжаление, безработицата не е единственият проблем, който имаме с младите на възраст до 25 и до 30 г. Ако се разровим по-надълбоко в статистиката, ще открием не много приятни факти.
Нека видим какви са обичайните занимания за хората на възраст 15-25 г. – групата, при която обичайно се следи младежката безработица. Част от тях все още посещават средно училище. Други са във висшето образование, в някаква друга форма на обучение или работят.
Счита се, че изброените дотук не представляват проблем за икономиката и за социалната стабилност. След това идват безработните – младежи, които активно си търсят работа, но никой не им предлага такава или предложенията за работа не ги устройват.
Всеки четвърти млад човек в България попада в една от останалите неактивни групи. Това е най-високият дял сред страните от ЕС. Тук попадат така наречените обезкуражени, които искат по принцип да работят, но са се отказали да търсят работа, защото вече не се надяват да намерят.
Накрая има и една остатъчна група неактивни младежи, които изобщо не искат да работят без някаква сериозна причина. В България тази група също е голяма в сравнение с останалите страни от ЕС – под 10% от младежите.
По време на икономическата криза голяма част от хората, които преди не търсеха работа, започнаха да го правят, за да се опитат да помогнат на своите губещи доход домакинства. Това превърна част от обезкуражените в отчаяни безработни и увеличи още повече конкуренцията за малкото налични свободни места. В подобна обстановка младежите, които тепърва навлизат на пазара на труда са в най-неблагоприятно положение.
А в общественото и експертното пространство са в оборот голямо количество наивни или най-малкото непотвърдени идеи.
На първо място – че основен проблем на пазара на труда е липсата на „гъвкавост“. Това е благоприличен начин да се поискат промени в Кодекса на труда, които намаляват защитата на заетите и дават възможност на работодателя лесно да прекратява трудовите взаимоотношения.
На идеално гъвкавия пазар на труда работодателят може да повика някого, когато прецени и да му каже: „От днес вече не сте на работа при нас.“. Но идеята за гъвкавостта създава големи социални проблеми особено в страни, които нямат адекватна социална политика.
Освен това няма сериозно основание да се твърди, че гъвкавостта е основният проблем в България. В кризата броят на незаетите работни места започна да спада. Това означава, че просто няма работа, а безработните са готови на всичко, за да работят каквото и да било. От гледна точка на един работодател по-голяма гъвкавост от това едва ли може да има.
И още един фокус върху проблема, който е до голяма степен мит. Работодатели често се оплакваха, че не могат да намерят квалифицирани хора, които да отговарят на техните изисквания. Основната тревога е за знанията, уменията и нагласата за работа при младите. Тези работодатели сигурно имат основание. Въпросът е защо се получава така. Мисля, че е погрешно да търсим корена на този проблем само в образованието и да кажем – ето, в България има чудесни възможности за работа, но образованието ни не може да подготви необходимия човешки ресурс за много добре развиващата ни се икономика. Далеч съм от мисълта, че образованието ни е перфектно, но то е точно такова, каквото е подходящо за нашия пазар на труда. Каквато икономиката, такова и образованието и обратно.
А дали хората, които са отговаряли на тези критерии, не са преценили, че офертата на съответните работодатели не ги устройва, и не са заминали в чужбина? Дали ако обучим още хора с такава квалификация, те ще искат да работят при тези работодатели, или и те ще предпочетат да заминат в чужбина?
На нашия пазар на труда има голям проблем с изместването
Работодателите наемат млади хора с висше образование на позиции, които изискват средно техническо образование. Има умения, които хората със средно техническо образование се очаква да притежават, а тези с висше – не.
Това изисква известна инвестиция в обучение от страна на работодателя, която той често не може или не е склонен да направи. От друга страна, българското средно техническо образование, което би съответствало в най-голяма степен на нивото на развитие на нашата икономика, е в сериозна криза. Това е именно и типът образование, в което участието на бизнеса сега би било най-адекватно. Но трябва първо да се преосмисли ролята на професионалното образование и да се прекрои картата на професионалните училища.
В заключение – ние имаме сериозен непосредствен проблем с младежите. Проблемът не е само в безработицата. До 2020 г. на пазара на труда ще влизат поколения с голям дял отпаднали от училище.
Това може да продължи и по-нататък във времето, ако не вземем скорошни мерки. Образованието е дългосрочно решение и няма да ни помогне сега. Това, което може да ни помогне в обозримо бъдеще, са програмите за заетост. И тяхната роля не се ограничава с това да намаляват безработицата. Надявам се също, когато говори за „гъвкавост“, президентът Плевнелиев да няма предвид гъвкавостта на неолибералната икономика.
