Управляващата върхушка даваше големи обещания, но накрая остави трохи на масата за средната класа
Джон Комлоуз
Медиите са наводнени от умни глави с анализи за неочаквания възход на демагогията. Бих искал да прибавя своя: пълна загуба на доверие в управляващата върхушка. Предупреждението на Ейбръхам Линкълн „не можете да лъжете всички хора през цялото време“ се върна, за да ги преследва като призрак с пълна сила.
На обикновените хора от Главната улица[1] им трябваше известно време да разберат, че са измамени, и те накрая се разбунтуваха – 35 години по-късно, ако трябва да сме по-точни. Не можем да се оплачем от недостиг на големи обещания от Рейгъновото „В Америка отново е утро“ насам, но накрая всички оставиха средната класа да се взира в отънелия си портфейл, докато нейните манипулатори живеят удобно и богато. Провалът на големите идеи започна с рейгъномиката. Очакваше се стимулиращият ефект от намаляването на данъците да се „просмуче“ надолу към масите, но потокът имаше вискозитет на меласа и заседна при свръх богатите.
При рейгъномиката данъците на свръх богатите бяха рязко намалени – приблизително наполовина. Една милионерка, която през 70-те плащаше данъци в размер на $700 000 откри, че през 80-те данъците й са намалели до $350 000. Но какво направиха той или тя с неочакваната печалба от $350 000? Някои ги похарчиха за разточително потребление, но мнозина решиха да финансират тинк-танкове и да наемат икономисти за поддръжка на своята идеология, докато други използваха „кьоравото“, за да влияят върху политиците и да формулират закони. И така намаляването на данъците стана порочен кръг, в който богатството породи повече богатство и още повече влияние.
След това дойде Северно-американското обединение за свободна търговия (NAFTA), създадено от президента Джордж Буш-баща и окончателно прокарано като закон от президента Бил Клинтън. Клинтън обеща, че NAFTA ще „насърчи по-голям растеж, повече равенство… и ще създаде 200 000 работни места в страната само през 1995 год.“ Той, разбира се, пропусна да спомене, че същевременно стотици хиляди работни места ще бъдат унищожени, но тогава малцина забелязваха подобни нюанси (струва си да се спомене, че неговият икономически екип беше оглавяван от Боб Рубин, главен изпълнителен директор на мега-банката Голдман Сакс). Заедно с глобализацията и отварянето на Китай, NAFTA опустоши производителния сектор на САЩ и средната класа заедно с него. А договорът има дълъг обсег: буквално миналия месец производителят на климатични инсталации Carrier обяви, че ще премести 1500 работни места в Мексико за горчиво разочарование на своите служители.
Дерегулирането на финансовия сектор беше още една голяма идея, която се предполагаше, че ще бъде добра за американците, и тя беше – но за тези от елита. Започнат със сериозни намерения от Рейгън, процесът продължи при управлението на Клинтън, който обяви много закони от ерата на Франклин Делано Рузвелт за „остарели“. Той отмени закона „Глас-Стийгъл“, който пречеше на търговските банки да спекулират на Уолстрийт с парите на другите хора. Отмяната трябваше да бъде „голямо постижение, което облагодетелства американските потребители, общини и бизнеси от всички размери“. С изумително късогледство Клинтън обяви на церемонията по подписването, че ние „модернизираме индустрията на финансовите услуги, събаряйки тези остарели стени„.
Дерегулацията тръгна с пълна пара – винаги рамкирана като модернизация или в името на ефективността. Забраната на междущатското банкиране също беше премахната, позволявайки създаването на банки прекалено големи, за да фалират („too big to fail“). През 2000 г. Конгресът прие Закона за модернизация на стоковите фючърси (CFMA), който забрани регулирането на суапове за кредитно неизпълнение. Елитът забрави, че краткосрочната ефективност може да се превърне в дългосрочна катастрофа, когато рисковете в икономическата система се натрупат. И така ние се движехме полека към краха от 2008 г., който нанесе опустошителни поражения на много хора, които принадлежаха към средната класа.
Политиките на Буш-син бяха в подобен дух. Той намали данъците в полза на единия процент и си затвори очите за назряващата криза. Когато крахът от 2008-а настъпи, управляващата върхушка предложи трилиони долари в подкрепа на големите банки и техните изпълнителни директори. Джейми Даймън, изпълнителен директор на „Дж.П Морган Чейз“, например, спечели около $17 милиона през 2009 г., когато целият финансов сектор беше подпрян от щедростта на Чичо Сам.
В рязък контраст, Главната улица получи подаяние – удължаване на обезщетенията за безработни на 99 седмици. Милиони изгубиха работата си, бяха изхвърлени на улицата, трябваше да приемат нископлатена работа или да работят на две места в икономиката на краткосрочната заетост (gig economy). Накратко, операцията по спасяване от банкрут изостри неравенството на доходите и продължи пропадането на средната класа.
С изострянето на рецесията Обама встъпи в длъжност с големи обещания за промяна, но на практика продължи много от политиките на своите предшественици. Той назначи Тим Гайтнер, бивш служител на Буш-син, за министър на финансите. Сега Гайтнер получава около $5 милиона заплата на Уолстрийт.
С Федералния резерв Обама продължи да осигурява щедра защита на Уолстрийт с добре известната Програма за спасяване от проблемни активи (TARP program). Чрез програмата TARP хазната закупи активи и собствен капитал от проблемните финансови институции в опит да заздрави финансовия сектор. Едва когато „Блумбърг П.Л.“ осъдиха Федералния резерв, подробностите за спасителната акция станаха обществено достояние. Тайните заеми и гаранции, възлизащи на трилиони долари, трябваше да накарат икономиката да тръгне отново нагоре, но междувременно средната класа трябваше да чака чековете от институциите за обезщетения при безработица или да кандидатства за социални помощи при неплатежоспособност.
Диаграмата по-долу показва нагледно това развитие. Всеки стълб в лявата част представлява дохода след облагане (коригиран с инфлацията), включително трансфери като талони за храна и чекове при безработица, на една пета от 120-те милиона домакинства. Всеки стълб представлява 24 милиона домакинства или приблизително 64 милиона души. Диаграмата ясно показва, че само най-горната пета усеща съществено увеличение на дохода през този времеви отрязък. Една малка част наистина се „стича“ надолу към четвъртия квинтил[2] – горната средна класа. Но растеж на дохода от 0,5% годишно, който възлиза на печалба от около 300 долара годишно, едва ли може да се усети.
Най-бедните 20% от населението (първият стълб) продължават да получават талони за храна, но със среден годишен доход от $18000 те не могат да бъдат особено доволни.
Двете групи на средната класа от втория и третия квинтил имат най-малък прираст – увеличението на техния доход едва се показва над нулата. Всъщност ръста на третият квинтил (41% до 60%) е едва около $32 годишно в рамките на разглеждания 32-годишен период.
Докато пропадането на средната класа е видно в лявата страна на диаграмата, дясната страна показва относителния прираст на доходите на най-горните 20% разбит на четири групи. Тук става ясно, че най-горният 1% е главният бенефициент на икономическия растеж. Може би някаква част от прираста наистина се „просмуква“ надолу, но не много отвъд останалите членове на най-горните 20%.
Гневът, който зарежда с гориво кандидатурата на Тръмп, достига по-дълбоко, отколкото показва тази диаграма. Относителният доход има значение, а абсолютно несправедливото оздравяване на банките от 2008 г. спаси единия процент. Едно е да не можеш да си позволиш айфон, ако никой друг няма айфон, но е напълно различно чувството, ако супер богатите се перчат не само с последния си модел, но също и със своите дизайнерски чанти, частни самолети, яхти и други атрибути на разточителното потребление. Завистта се превръща в отчаяние, ако се притесняваш за сигурността на работата си, ако изоставаш с плащанията по кредитната си карта, затъваш в дългове заради студентски заем или плащаш вноските за овърдрафта и всичко това, докато работиш на непълно работно време в икономиката на краткосрочната заетост. Поради което смятам, че следващата диаграма е по-адекватно отражение на петте групи според дохода.
Психолозите показаха, че начинът, по който възприемаме нашия живот – нашето удовлетворение от живота – е референтно зависим: относителната нищета има голямо значение, тъй като ние сравняваме нашия живот с този на другите. Диаграмата по-долу приема, че хората използват групата на петия квинтил като еталон и сравняват собствения си доход с този на най-горната група.
Според мен тази диаграма е истинското доказателство за успеха на Тръмп: прирастът на благосъстоянието е отрицателен за всички групи освен супер богатите. Не е трудно да се разбере. Останалата част от обществото беше забравена за повече от едно поколение.
Имахме дълъг наниз от много големи обещания от Рейгън до Обама. Намаляване на данъците, икономика на „просмукването надолу“, дерегулация, глобализация, NAFTA и оздравяване на банките – всички предоставят финансовите облаги само на една група: свръх богатите. Те доведоха до „пропадането“ на средната класа. Така богатството и неговият спътник – политическата мощ, станаха толкова концентрирани, колкото беше по времето на Робър Барънз в началото на 20-и век.
Доналд Тръмп твърди, че вдъхновява милиони нови гласоподаватели. Без значение дали неговата харизма е причината за това, резултатите са красноречиви.
Е, защо Тръмп? Тръмп обеща да върне работните места, които бяха загубени в посока Китай и Мексико. Той обеща да направи Америка, на средната класа, велика. Той използва малцинствата като изкупителна жертва – стандартна стратегия на демагозите за привличане на подкрепа от тези, които са изгубили положението си в обществото и се безпокоят за бъдещето си. Той говори с пренебрежение за жените, може би в опит да се хареса на онези мъже, които са загубили съревнованието с жени на работното си място.
Но той е богат, което мнозина приемат, че означава успешен в бизнеса. Защо да не успее да им помогне да си възвърнат величието от миналото? Това се харесва на разтревоженото множество, което изгуби доходите, положението и самочувствието си и се бори да се задържи на повърхността. Фанатизъм, предразсъдъци, сексизъм, расизъм – всичко това няма значение. За недоволните тръмписти е важно, че Америка и тяхното място в нея ще бъдат възкресени в предишното си великолепие, когато доходите бяха задоволителни, хората не се давеха в дългове и жените и малцинствата знаеха мястото си в обществото.
Управляващата върхушка се справяше добре с даването на големи обещания, но накрая остави трохи на масата на средната класа. И все пак върхушката е изненадана от гнева на средната класа, от привлекателността на Тръмп. Това позволява обобщаващо правило: прекалената алчност е опасна за елитите. И откъсването от живота до последния момент изобщо не е необичайно. Хосни Мубарак беше изненадан от Арабската пролет. А преди да бъде екзекутиран, Луи XVI заяви, че той „винаги е действал от любов към народа„.
Джон Комлоуз е почетен професор по Икономика и по Икономическа история в Университета в Мюнхен, преподавал е и в Харвард, Дюк и Университета във Виена. Той е автор на книгата „Какво всеки студент по икономика трябва да знае и не получава в общоприетите принципни текстове.“
[1] В оригинала „Main Street“. През последните десетилетия в северноамериканските медии „Main Street“ (Главната или Търговската улица в малките градчета) представлява интересите на обикновените хора и собствениците на малък бизнес за разлика от „Wall Street“ (в САЩ) или „Bay Street“ (в Канада), символизиращи интересите на големите национални корпорации.
[2] Quintile Квинтил: коя да е от пет равни групи, на които населението може да бъде разделено според разпределението на стойностите на една конкретна променлива.
Източник: Evonomics и PBS
Превод: Мария Рускова
