Един наскоро публикуван манифест за протестите срещу поправките „Цеко Минев“ разтърси публичното пространтво. Авторът на манифеста (на име Георги Деянов) е един, но в тексът му се припознаха една голяма част от хората, които съставляват множеството на протестите от последните седмици.

Макар и писан от един човек, текстът до някаква степен с право претендира, че говори от името на протестиращите (най-малкото заради популярността му по социалните мрежи). Въпреки това текстът не е изразител на множеството като такова, а на специфична негова част: на един само-идентифициращ се като образован и мобилен „елит“ от центъра на София, изповядващ десни политически възгледи. Това са хора, които възприемат себе си като предприемчиви и self-made men (специално в частта, където се казва, че дори и оставени на самотек, ние ще се научим да сме граждани, за разлика от родителите ни). Например, в текста се изброяват няколко вида от т.нар. „свободни професии“ – икономисти, адвокати и др. п., т.е., всички те елитни и няма сред тях обикновени работници.

Въпреки че тук става дума за един образован елит, все пак този елит не е имунизиран от някои суеверия, в които наивно вярва. А говорителят му създава странни разделителни линии, които са меко казано непродуктивни и изключващи.

Първото от тези суеверия е популярното символно разделение от началото на прехода на „червени бабички“ срещу „готините отворени младежи от центъра“. Въпреки че в текста никъде не се говори за социализъм или комунизъм, по дух манифеста възпроизвежда клишето за червените бабички, което в този случай обаче е мутирало до поколенчески разрив с родителите ни, израснали в соца и „ненаучили“ се бъдат истински граждани.

Безсмислено е да се делим на поколения, защото политическата ориентация съвсем не е функция на възрастта на човек (ако червен=баба, тогава как да обясним факта, че има голям брой възрастни хора, които подкрепят десните партии? Например, основното количество избиратели и активисти на ДСБ са по-скоро в пенсионна възраст, съдейки по ядрото от протестите срещу Паметника на съветската армия.) Тезата, че само определена категория граждани (=нашето поколение, „Ние, децата на прехода“) имат достъп до истината, защото старото поколение още живее в „лъжите на миналото“, ни дели и изключва по грешната ос и защото обижда онези граждани, обвинявани в приспаност/пасивност заради „турските сериали“ (а защо не американските? също толкова тъпи са), докато ние, самоосъзнатите, добре образовани и мобилни предприемачи не можем да бъдем манипулирани и вместо това знаем какво е иновативност, програмиране и социални мрежи.

Самото изключване на предходните поколения, защото „те не били разбрали“ и „не се били научили да бъдат граждани“ е меко казано детинско (ясно, че всички се кефим на типичния тийн бунт срещу родителите, но той не е основното деление в случая.) Основното деление не е родители-деца (нито пък е поетическото „чисти-нечисти“ от манифеста), а инвеститори (и подкрепящата ги държава) и останалите. Това е класово деление, а не поколенческо. И не родителите ни са виновни, че нашето детство мина под знака на мижавите им заплати и нищетата в най-тежките години на прехода, когато пазарът уж си знаеше работата!

Тук трябва да сме честни: в манифеста на Деянов от една страна има претенция за борба със системата („Битката е срещу системата, която произвежда цекоминевци.“), от друга страна се подкрепя системата („Ние сме икономисти – знаем, че бедността се причинява от изкривяването на пазарното състезание от монополи и картели. Знаем как пълноценно да разпределим ресурсите си, да ги умножим и да подобрим организацията си.“). Системата е лоша, но по логиката на текста излиза, че може би родителите ни са виновни за Цеко Минев, защото не са се научили да бъдат граждани? Че родителите ни са виновни за лошия преход, че пазарът си знае работата, ако бъде оставен на мира, че конкуренцията, а не сътрудничеството, е отговорът на бедността и други клишета от началото на прехода, които всеки един ден от 1989 насам опровергава непрекъснато.

Това ни довежда до другото суеверие, което лъха от манифеста, а то е че нашият капитализъм беше откраднат от мутрите/ДС/Цеко, иначе досега щяхме да сме Швейцария на Балканите. Такова мислене издава следното допускане: капитализмът и пазарът по принцип са окей, но нашите бяха изродени заради мутри/неправилна държавна намеса в механизмите на пазара, монополите и т.н. Това е типичният дискурс от 90те, с който се извиняваха създалите се от навлизането на пазарната икономика неравенства и масова бедност. С други думи, нещо типично за пазарната икономика (неравенството, разделянето на обществото на тези, които имат и тези, които нямат) се екстернализира, омаловажава се и се извинява чрез представянето му като аномалия, породена от сили, схващани като външни на капитализма – държавата/Цеко/ДС и т.н. Тук е моментът да вметна, че капитализъм не е възможен без държавата, както стана ясно покрай огромните спасителни трансфери, които банки, пенсионни фондове и застрахователни корпорации в САЩ и редица европейски страни получиха, когато се оказа, че инвестициите им в събпрайм бонове са били, меко казано, неблагоразумни.

За да има капитализъм, трябва да има и държава или някаква друга форма на концентирана политическа власт (може и частна, пр. някой лорд), която да е в състояние да смазва съпротивата и алтернативните форми на организация на производството. Например, най-първата форма на капиталистическо производство се заражда в Англия през 17-и век с т.нар. „enclosures movement“ (to enclose значи ограждам, enclosure – ограждение), когато общата земеделска земя буквално се огражда от феодалните лордове и селяните, които я притежават/обработват, биват изгонени от нея. Земята буквално е била приватизирана (оградата и днес маркира физически и символно частната собственост), а на дотогавашните собственици: селяните не им е оставал друг избор освен да продават труда си в замяна на достъп до земята и оттам – до възпроизвеждането на живота си. Именно пазарът на труд, в който безимотният се среща със собственика на средствата за производство (ферма, офис или завод, няма значение) и разменя единственото, което има – трудът си – срещу заплата (която винаги е по-малка от стойността, която произвежда работникът), а не пазарът по принцип, дефинира капиталистическата система и я отделя от всички други форми на производство (и възпроизводство на живота). Двамата се срещат на пазара на труда като формално равни притежатели на капитал (суров труд и машини, пари респективно), които разменят свободно. Но формалното им равенство и свобода прикрива една фундаментална несвобода: в капитализма можеш да избереш на кого да продадеш труда си (на Цеко Минев или на Миньо Цеков), но не можеш да избереш да не го продаваш. Защото ще умреш от глад, студ, лечими болести и т.н.

Именно наличието на специфичната стока наречена „наемен труд“, отличава капитализма от другите системи на производство, а не измислените дефиниции за свободата à la Айн Ранд. Първо, защото самата свобода на предприемачество я дава и гарантира политическата власт, с нейната административна и легалистка машина на насилието. Второ, защото ако свободата на икономическата дейност беше единственият критерий, то тогава пред-капиталистическите елити би трябвало да са много по-свободни и капиталистически от капиталистическите, защото предмодерната държава не е имала толкова напреднал регулационен обхват върху икономиката на суверенната си територия и подчинените й агенти колкото има сега.

Капиталистическият пазар на труда е пуснал корени и се е универсализирал с цената на невъобразимо насилие. Всяка приватизация протича чрез някаква форма на насилие: от 17ти век насам независимо дали Тачър ще смазва миньорски стачки от 80те или в България ще обричат работещото население на нищета и глад след 89та, просто няма приватизация (ограждане на общото) без насилие, особено когато има явна съпротива към приватизацията. Да не забравяме, че в историята на капитализма най-военнолюбивите държави са именно Британската империя, предводителка на „свободната търговия“ (в стотици хиляди кавички, защото Британия има немалка история на протекционизъм), и САЩ. Така че да се твърди, че политическото и икономическото са две отделни вселени, които не могат и не бива да се засичат, е теза, която не може да бъде подкрепена фактологически. Теза-утопия, подхождаща на слабообразованите неолиберални идеолози от ИПИ.

Да повторя, нямаме нужда от изкуствен поколенчески разрив с родителите ни, израснали през социализма. Обратно, имаме нужда от истински разрив с истинските виновници за бедността ни и унищожението на природа: предприемачи/капиталисти (познати фолклорно като олигарси и мутри) от всяка възраст, цвят и пол.

Олигарсите като Цеко Минев не са аномалия или изключение в една поначало перфектна пазарна система, основана на свободната конкуренция. Напротив, те са продукт и правило на капитализма. Не е възможно да има капитализъм без приватизация (enclosures) на общите блага (били те гори или заводи). Тоест, поведението на капиталистите, водени от импулсите на пазарната конкуренция да приватизират и завземат общите ни блага и ресурси не е страничен ефект на една иначе перфектна система, а нейният закономерен продукт. Тук нашите родители, израснали в социализма, нямат никаква вина, защото такава е природата на капиталистическата система на социално производство на блага и частното присвояване на печалбата от тях. Приватизацията е криминална по природа. Това е именно едно от основните противоречия на капиталистическата система, което буржоазната легалност не може да разреши, а именно социалната природа на производството и частната природа на натрупването на печалбата от труда на други. Не можем да искаме капитализъм без приватизация, без капиталисти (мутри или не).

Също е време да изоставим наивната вяра, че пазарът сам се регулира, без да му се месим и всички кризи, корупционни скандали и т.н. са външни нему елементи. Истината е, че кризите на капитализма са циклични и закономерни: от растеж системата достига точка на насищане и оттам следва крах. Винаги при кризи капиталистите се ожесточават, защото, когато системата изпада в конвулсии, те губят пазарен дял и печалби.

За разлика от други системи на производство, при капитализма се налага непрестанен инвестиционен цикъл. Докато един феодален лорд или благородник консумира „печалбата си“ от труда на подчинените му по зрелищни начини, капиталистът има тази свобода, но в много по-ограничена форма. Той „избира“ между това да консумира печалбата си в нейната цялост, или да я ре-инвестира в производството. И избор е в кавички, защото ако не ре-инвестира и не оптимизира производството, натискът от конкуренцията на други капиталисти ще го изхвърли от пазара. В това именно се корени постоянния технологически напредък, така типичен за капитализма и постоянното подобряване на трудовата производителност. Технологичен напредък, обаче, не се пренася автоматично в сферата на социалното като социален напредък. Напротив, все още живеем с ирационалностите на капитализма, където сред невероятната продуктивност и богатства, все още има хора, които умират от глад и крайна нищета.

Кризата настъпва, когато капиталът и трудът лежат обездвижени и несвързани помежду си (примерно имаме credit crunch [=банките не дават кредити] и голяма безработица). Когато цикълът на възпроизводството на капитала е прекъснат по една или друга причина и инвестициите не докарват повече пари. При криза, една от формите на това ожесточаване е усилен натиск за комерсиализиране на аспекти от живота, които дотогава са били извън периметъра на пазара. Например, когато капитализмът изпада в една от големите си структурни кризи през 1970-те години, като отговор на кризата се заражда монетаристкият консенсус (чиито ясен изразител е и публикуваният в Дневник манифест на протестиращите), който налага отваряне на пазарите, приватизация на държавно-стопанисвани услуги (като здравеопазване) и индустрии, либерализиране на финансовия сектор, както и отпадане на ключови механизми за регулиране на пазарите, които гарантираха в периода 1945-1970 липса на банкови и финансови кризи. Друг аспект на кризата е изместването на проблема географски: ок, Средните щати се задъхват и съсипват, давайте да развиваме Азия. И така до безкрай, в една безумна въртележка на растеж, насищане, кризи и географско изместване. Въртрележка, която купува съгласие с обещания за просперитет, но която накрая винаги оставя след себе си разрушени човешки животи и унищожена природа. (Вижте например на какво дередже е в момента отличничката на постсоц евроинтеграцията Естония.)

Сега сме в нова преломна епоха на монументални промени, идващи от поредната системна криза на капитализма. Промените в закона за горите, които позволяват унищожаването на гората в името на частния интерес на бъдещите собственици, трябва да бъдат погледнати именно спрямо фона на кризите и отчаяните опити на капиталистите да поддържат печалбите си.

И когато казваме частния интерес имаме предвид точно това: новите ски обекти, които ще бъдат построени. Ако позволим на държавата и капиталистите да го направят, това няма да обогати жителите на селищата в региона, както твърди държавата (която често го прави, когато трябва да представи частния интерес за всеобщ интерес). Напротив, хората от околността ще имат някаква временна работа докато траят строежите, а после никой няма да им гарантира пълна заетост. За сметка на това, със сигурност можем да гарантираме фиаско, и социално, и природно, както стана в Банско, което бе обезобразено до неузнаваемост от строителния бум, от чиито резултати сегашните собственици на недвижими имоти бързат панически да се отърват, но не им се получава.

Хората от протестите не са някакви лигави софиянци, които искат да запазят автентичността на гората само за да могат да ходят на палатка през лятото. Разбирам, че местните жители се надяват, че ски туризмът ще им донесе просперитет и благоденствие. Но това няма да стане докато курортите са в частни ръце, а местните жители работят почасово за по 300 лв като чистачи в хотели, които едва ли някой ще посещава, след като цялата природа бъде унищожена.

Колко още десетилетия на свободна пазарна икономика, която разрушава природата ни, животите ни и бъдещето ни трябва да минат, за да изоставим изтърканите клишета от прехода, с които се оставяме да ни манипулират за цели, противоположни на целите, които трябва да преследваме? Искате природа? Тогава не искайте „нормална пазарна икономика“, защото всеки капитализъм се храни и възпроизвежда за сметка на природата ни. Искате развитие и добри стандарти на живот? Тогава вземете хляба си в свои ръце и не бъдете доволни на трошиците, които ви дават за заплати, отделени от богатствата, които произвеждате със собствените си ръце. При това докато други се угояват за ваша сметка и за сметка на природата.

Когато унищожат гората, Цеко Минев и подобните му ще „разнообразят инвестиционното си портфолио“, както се казва на банкерски език, и ще започнат да инвестират и съсипват други райони. Ала вие къде ще идете?

Това, което дава надежда е, въпреки популярността на манифеста на Георги Деянов и про-капиталистическите клишета в него, протестите носят антикапиталистически заряд. Моята статия идентифицира и стъпва именно на този заряд и потенциал за критика към капитализма. Ще кажете, че халюцинирам антикапи потенциал, но това не е така. Примерно няма да напиша подобен пост за протестите на кучкарите, защото не храня съмнения, че те могат да отидат в добра посока. Обратно, сега именно природата е една невралгична точка, която отваря нови врати към критика на капитализма и като такава трябва да бъде дразнена и стимулирана. Всички сме чували, че капитализмът с неговата логика на безкраен растеж не е възможен на крайна планета с крайните й ресурси. Но тези идеи трябва да доведат и до по-дълбоко разбиране на това какво е капитализъм и защо не е възможен „зелен капитализъм“. Това е целта на този пост. Подобно нещо правят и десните: опитват се да натоварят движението с десни смисли, да кажат, че то е за „европейска нормалност“ и други такива клишета и да маргинализират критичния му потенциал. А него го има, защото факт че, че протестите отхвърлят основополагащия процес за всеки капитализъм, а именно, ограждането на общите блага и приватизацията им, от което следва и типичното за капитализма противоречие на колективната природа на труда в оградените/приватизирани пространства и частното присвояване на плодовете и печалбите от положения труд. Именно този аспект накара десни медии като „Капитал“ хем да се радват на извиращата младежка енергия на протеста, хем да напишат притеснено, че природозащитниците не можели вече да различат мутрите от истинските инвеститори: „Получи се така, че за много хора дори и нормални инвеститори в планински туризъм – такива, които търсят приемлив за всички вариант и са готови да спазват правилата, не са добре дошли. Натрупването на години съмнителни злоупотреби в планините тотално компрометира всякаква активност там. Заради алчността и безогледността на няколко човека в момента за неприемливо много хора думата „бизнес“ е мръсна, а „инвеститор“ е синоним на мошеник.“

(Тук не казвам, че нямаме проблем с корупцията и конкретните мошенници и мафиоти, които забогатяват, потъпквайки закона. Но помислете за хилядите легални начини, които поддържат класовото разделение и частната собственост с абсолютно същия резултат като мутренската бизнес активност: съсипана природа и нищета. В този ред на мисли за мен няма особена разлика между Цеко Минев и бизнесменът от Гърция, който съвсем легално си купува завод или отваря шивашка фабрика в Южна България)

В същата тази статия, „Капитал“ (също като манифеста на Деянов) се опитва да подмени посоката на протестите от „анти-приватизация“ към типично либерални искания за повече прозрачност, отказвайки да види, че не прозрачността в процедурата е основният проблем, а самата идея и форма на приватизирането на гората. Накрая вестникът дори има нахалството да намекне, че протестите са, за да получат няколко човека „10 минути слава“ и че исканията им трябва да бъдат изпълнени, не защото така е редно, а защото е „практично за Борисов и неговата команда.“

Капитал дори цитира някакъв социолог, която: „прави паралел с протестите от 90-те – ако онези са срещу системата, която забранява основни ценности като свобода на информация, пътуване, музика, предприемачество, тези са срещу закони, които ограничават вече придобити свободи, към които новото поколение е много чувствително.“. Всъщност, ако това бяха чисто и просто потребителски протести за повече „свобода“, тогава те би трябвало да са за, а не против инвестициите на Цеков; в крайна сметка, ако гледаме на протестиращите само като на лигави потребители, които искат свобода да карат ски, логичното им искане би било да са повече, а не по-малко зимни курорти. До такива абсурди се стига с прилагането на идеята за повторението на протестите от 90те върху сегашните протести за гората. Социолозите на Капитал искат да представят протестите като искания за повече капитализъм, но това дълбоко се разминава с реалността. Защото въпреки лозунгите и манифестът, протестите бяха и ще продължат да са срещу приватизацията на едно от малкото останали ни публични блага: природата. От нас зависи те да прелеят границите си и да обхванат и други сфери на живота: обществените услуги, производството, образованието и др. Елате на протеста утре, 5 юли.

Да протестираме срещу приватизацията на горите, ресурсите, услугите и индустриите ни, а не срещу родителите ни.

Брой прегледи: 1 861

Коментари

коментара