Адаптация на лекция на Тони Джуд, произнесена в Нюйоркския университет на 19 октомври 2009
Американците биха желали положението да се подобри. Според проучванията на общественото мнение от последните години, всички биха искали децата им да имат по-голям шанс да оцелеят при раждането. Биха предпочели жените или дъщерите им да раждат безопасно също толкова често, колкото и жените в другите напреднали страни. Биха оценили пълното медицинско обслужване на по-ниска цена, по-голямата продължителност на живота, по-добрите обществени услуги и намалената престъпност.
Чуят ли обаче, че тези неща съществуват в Австрия, Холандия и скандинавските страни, но са придружени с по-високи данъци и държавно участие в редица области, много от същите американци отвръщат: “Но това е социализъм! Не искаме държавата да ни се бърка. И преди всичко не искаме да плащаме повече данъци.”
Това любопитно когнитивно разминаване не е новост. Преди век немският социолог Вернер Сомбарт задава прочутия въпрос: “Защо в Америка няма социализъм?” Отговорите са много. Някои са свързани със самия размер на страната: трудно се организират и удържат общи цели в имперски мащаб. Съществуват, разбира се, и културни фактори, включително типично американската подозрителност към централизираното управление.
И наистина, неслучайно социалдемокрацията и социалната държава функционират най-добре в малки, хомогенни страни, където въпросът за взаимното недоверие и взаимната подозрителност не стои толкова остро. Желанието да плащаш за услугите и осигуровките на другите почива върху схващането, че те на свой ред ще направят същото за теб и твоите деца: защото са като теб и виждат света по сходен начин.
Обратно – там, където емиграцията и видимите малцинства са променили демографията на страната, обичайно откриваме засилена подозрителност към другите и липса на ентусиазъм спрямо институциите на социалната държава. Във всеки случай, в наше време социалдемокрацията и социалната държава безспорно са изправени пред сериозни практически предизвикателства. Оцеляването им не е поставено под въпрос, но вече не са толкова уверени в себе си, колкото изглеждаха някога.
Тази вечер обаче ме занимава друг въпрос: Защо тук, в Съединените щати, ни е толкова трудно дори да си представим общество от различен тип спрямо онзи, чиито дисфункции и неравенства толкова ни смущават? Изглежда сме загубили способността да поставяме настоящето под въпрос, а още по-малко да предлагаме някакви алтернативи. Защо ни е непосилно да си представим други правила за общото ни благо?
Нашият недостатък – извинете ме за академичния жаргон – е дискурсивен. Просто не знаем как да говорим за тези неща. За да разберем защо е така, ще ни трябва мъничко история. Както отбеляза някога Кейнс, “За да се еманципира умът, трябва да се изучава история на убежденията”. Затова предлагам да отделим минута за историята на един предразсъдък: вездесъщото днес прибягване до “икономизма”, навика да се позоваваме на икономиката във всяко обсъждане на обществените дела.
През последните трийсет години в голяма част от англоговорящия свят (не толкова в континентална Европа и другаде), когато решавахме дали ще подкрепим дадена инициатива, ние не питахме дали е добра или лоша. Вместо това се осведомявахме: “Дали е ефикасна? Дали е продуктивна? Дали ще подпомогне брутния вътрешен продукт? Ще допринесе ли за растежа?”. Тази склонност да избягваме моралните аргументи, да се ограничаваме с въпросите на загубата и печалбата – икономически въпроси в най-тесния смисъл на думата – не е инстинктивно човешко състояние. Тя е придобит вкус.
И преди сме го имали. През 1905 г. младият Уилям Бевъридж – чийто доклад от 1942 г. ще постави основите на британската социална държава – чете в Оксфорд лекция, в която си задава въпроса защо политическата философия в обществените дебати тъне в сянката на класическата икономика. Въпросът на Бевъридж е също толкова валиден и днес. Забележете обаче, че това затъмнение на политическата мисъл не е свързано с творбите на големите класически икономисти. През XVIII век онова, което Адам Смит нарича “морални сантименти”, стои на преден план в икономическите дебати.
И наистина мисълта, че може да сведем политическата преценка до икономическо пресмятане, вече будела загриженост. Маркиз дьо Кондорсе предвкусвал с погнуса перспективата “в очите на една алчна нация свободата да не бъде нищо повече от необходимо условие за сигурността на финансовите операции”. Революциите на века рискували да внесат объркване между свободата да печелиш пари… и самата свобода. Но как ние, в нашето време, започнахме да мислим в изключително финансов ключ? Залитането по увехналия икономически речник не е дошло отникъде.
Напротив, ние живеем в дългата сянка на един дебат, с който повечето хора са напълно незапознати. Ако се запитаме кой е упражнил най-голямо влияние върху съвременната англоговоряща икономическа мисъл, ще се сетим за петима чуждестранни автори: Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек, Йозеф Шумпетер, Карл Попър и Петер Друкер. Първите двама са видни “бащи” от Чикагската школа на макроикономиката на свободния пазар. Шумпетер е най-известен с ентусиазираното си описание на “творческите и разрушителни” сили на капитализма, Попър – със своята защита на “отвореното общество” и своята теория на тоталитаризма. Що се отнася до Друкер, неговите изследвания на управлението упражниха огромно влияние върху теорията и практиката на бизнеса през следвоенните десетилетия на просперитет.
Трима от тези мъже са родени във Виена, четвъртият (фон Мизес) – в австрийски Лемберг (днес Лвов), петият (Шумпетер) – в Моравия, на няколко десетки мили северно от имперската столица. Всички били дълбоко разтърсени от междувоенната катастрофа, поразила родната им Австрия. След катаклизма на Първата световна война и краткия социалистически експеримент на общинско равнище във Виена, през 1934 г. страната преживяла реакционен преврат, а четири години по-късно – нацистко нашествие и окупация.
Всички били принудени да напуснат страната и всички – особено Хайек – пишели и преподавали с оглед на централния въпрос на своя живот: защо либералното общество се е сринало и е отстъпило място – поне в австрийския случай – на фашизма? Техният отговор: неуспешните опити на (марксистката) левица да въведе в Австрия държавно планиране, общинска собственост върху услугите и колективизирана икономическа дейност не само се оказали утопични, но и довели до обратна реакция.
Така европейската трагедия се дължала на провала на левицата: първо да постигне целите си, а после да защити себе си и своето либерално наследство. И двете, макар и по различен начин, водели до същия извод: най-добрият начин да се защити либерализмът, отвореното общество и свързаните с него свободи е да се държи държавата настрана от икономическия живот. Ако на политиците – дори да са добронамерени – бъде попречено да планират, манипулират или насочват делата на своите съграждани, то екстремистите отляво и отдясно ще кротуват.
Същото предизвикателство – как да разберем случилото се между войните и да му попречим да се повтори – стояло пред Джон Мейнард Кейнс. Големият английски икономист, роден през 1883 г. (също като Шумпетер), израснал в стабилна, уверена, благоденстваща и силна Британия. А после – от привилегированото си място в Държавната хазна и като участник в мирните преговори във Версай – той гледал своя свят да се срива и да повлича със себе си всички вдъхващи сигурност убеждения на неговата култура и класа. Кейнс също щял да си зададе въпроса, поставен от Хайек и неговите австрийски колеги. Ала неговият отговор бил доста различен.
Да, признавал Кейнс, разпадът на късновикторианска Европа бил определящото събитие на времето, в което живеел. Наистина, същността на приноса му към икономическата теория бил акцентът върху несигурността: в контраст с уверените убеждения на класическата и неокласическата икономика, Кейнс настоявал върху принципната непредвидимост на човешките дела. Ако от депресията, фашизма и войната можело да се извлече някакъв урок, той бил следният: непредвидимостта, усилена до несигурност и колективен страх, била разяждащата сила, която застрашавала либералния свят. Затова Кейнс препоръчвал да се увеличи ролята на социалната, носеща сигурност държава. Тази роля включвала контрацикличната икономическа намеса, но не се ограничавала с нея.
Хайек предлагал обратното. В класическия си труд от 1944г. “Пътят към робството” той пише: “Никое общо описание не може да даде адекватна представа доколко съвременната английска политология прилича на трудовете, които разрушиха вярата в западната цивилизация в Германия и създадоха онази мисловна нагласа, в която успя да разцъфти нацизмът.”
С други думи, Хайек открито предсказвал фашистки последици от евентуалната победа на лейбъристите в Англия. И лейбъристите спечелили. Ала се заели да прилагат политики, много от които били пряко свързани с Кейнс. През следващите три десетилетия Великобритания (както и голяма част от западният свят) била управлявана в светлината на неговите съображения.
След това, както знаем, удари часът и на австрийците. Защо това се случи – и защо точно там – е интересен въпрос за друга дискусия. Но каквато и да е причината, днес ние изживяваме смътното ехо – като светлина от гаснеща звезда – на един дебат, проведен преди седемдесет години от мъже, родени в по-голямата си част в края на XIX век. Със сигурност икономическите условия, в които ни насърчават да мислим, рядко се асоциират с тези отдавнашни политически спорове. И все пак, ако не ги проумеем, значи говорим език, който не разбираме напълно.
Социалната държава има забележителни постижения. В някои страни тя беше социалдемократична, основана на амбициозна програма за социално законодателство; в други – например във Великобритания – тя се заключаваше в серия прагматични политики за подпомагане на онеправданите и намаляване на крайностите на богатството и нищетата. Универсалното постижение на неокейнсианските правителства от следвоенната ера бе техният забележителен успех в борбата с неравенството. Ако сравните пропастта между бедни и богати във всички континентални европейски страни заедно с Великобритания и САЩ, ще видите как тя драматично се свива в поколението след 1945г.
С по-голямото равенство дошли и други блага. С времето страхът от връщане към екстремистката политика – политиката на отчаянието, политиката на завистта, политиката на несигурността – стихнал. Западният индустриализиран свят навлязъл в безметежна епоха на благоденстваща сигурност: химера може би, но уютна химера, в която повечето хора живеели далеч по-добре, отколкото можели да се надяват бащите им, и имали причини да очакват бъдещето с увереност.
Парадоксът на социалната държава и, впрочем, на всички социалдемократически (и християндемократически) държави в Европа бил, че самият им успех с времето щял да подкопае тяхната привлекателност. Поколението, което помнело трийсетте, по разбираеми причини най-много държало да запази институциите и системите на данъчно облагане, социални услуги и обществени осигуровки, които смятали за бастион срещу ужасите на миналото. Ала неговите деца – дори в Швеция – започвали да забравят защо изобщо са търсили подобна сигурност.
Социалдемокрацията била факторът, който свързвал средните класи с либералните институции след Втората световна война (тук използвам “средните класи” в европейския смисъл на думата). В много случаи те получавали същите социални услуги като бедните: безплатно образование, евтино или безплатно здравеопазване, държавни пенсии и т.н. Вследствие на това през 60-те европейската средна класа се оказала с далеч повече излишни доходи от когато и да било, след като жизнено необходимите неща били предплатени под формата на данъци. И така самата класа, която била тъй изложена на страх и несигурност през междувоенния период, сега била тясно вплетена в следвоенния демократичен консенсус.
Към края на 70-те обаче тези съображения били все по-често пренебрегвани. Започвайки с реформите в данъчното облагане и заетостта през годините на Тачър и Рейгън, следвани не след дълго от дерегулация на финансовия сектор, неравенството отново станало проблем на западното общество. След като се бил понижил значително от 10-те до 60-те години на XX век, през последните три десетилетия индексът на неравенство постоянно нараствал.
В Съединените щати днес “коефициентът Джини” – мярка за дистанцията между богати и бедни – е сравним с този на Китай. Като имаме предвид, че Китай е развиваща се страна, където неизбежно се отваря огромна пропаст между малцината богати и мизерстващите множества, фактът, че тук, в САЩ, имаме подобно неравенство, красноречиво показва доколко сме отстъпили от някогашните си стремежи. Да вземем например т.нар. “Закон за личната отговорност и трудовите възможности” (трудно може да се измисли име, по-добре улавящо духа на Оруел); приет в ерата на Клинтън, той имаше за цел да изтърбуши социалните услуги тук, в САЩ. Условията на този закон напомнят един друг, приет в Англия преди почти два века: “Законът за бедните” от 1834 г. Знаем какво означава той благодарение на Дикенс, който описва механизма му в “Оливър Туист”. Законът за бедните бил скандален; принуждавал бедняците и безработните да избират между работа на каквато и да било заплата, колкото и долна да била тя, и унижението на приюта. Тук и във всички други форми на държавна помощ през XIX век (все още описвана като “благотворителност”) нивото на подкрепа било калибрирано така, че да бъде по-непривлекателно и от най-лошата възможна алтернатива. Тази система се опирала на класическите икономически теории, които отричали самата възможност за безработица в един ефикасен пазар: ако заплатите паднели достатъчно ниско и нямало привлекателна алтернатива на работата, всеки щял да си намери място.
През следващите 150 години реформаторите се стремели да отменят тези унизителни практики. С времето Законът за бедните и неговите чуждестранни аналози били изместени от обществената подкрепа като лично право. Безработните граждани вече не били смятани за по-малко достойни; те не били наказвани за състоянието си, нито пък била хвърляна сянка върху положението им като членове на обществото. Повече от всичко друго социалните държави от средата на XX век установили дълбоката неприемливост на дефинирането на гражданския статут като функция на участието в икономиката.
Днес в Съединените щати, във време на растяща безработица, един безработен човек не е пълноценен член на обществото. За да получи и най-оскъдните социални помощи, той трябва да потърси и по възможност приеме всяка предложена му работа, независимо колко зле платена и неприятна е тя. Едва тогава той има право на вниманието и помощта на своите съграждани.
Защо толкова малко сред нас осъждат тези “реформи”, приети при един демократичен президент? Защо сме толкова безчувствени към клеймото, с което те бележат своите жертви? Вместо да реагираме на това връщане към практиките на ранния индустриален капитализъм, ние се адаптираме към тях твърде добре, в негласен консенсус – и в красноречив контраст с едно по-старо поколение. Тази „склонност да се възхищаваме и едва ли не да боготворим богатите и силните и да презираме или поне пренебрегваме по-бедните и мизерстващите… е… голямата и универсална причина за покварата на моралното ни чувство”. Тези думи не са мои. Те са писани от Адам Смит, който смятал идеята да се възхищаваме от богатството и да презираме бедността, да се възхищаваме от успеха и да презираме провала за най-големия риск пред комерсиалното общество, чиято поява той предсказал. Сега това ни сполетя.
Най-красноречивият пример за този проблем идва във форма, която може да ви се стори техническа подробност: процесът на приватизация. През последните трийсет години култът към приватизацията хипнотизира западните (и много незападни) правителства. Защо? Най-краткият отговор е, че в ерата на бюджетните ограничения приватизацията сякаш пестеше пари. Ако държавата притежава неефикасна програма или скъпа услуга – водна станция, автомобилен завод, железница – тя се стреми да я разпродаде на частни купувачи.
Продажбата надлежно печели пари за държавата. Междувременно, навлизайки в частния сектор, въпросната услуга или дейност става по-ефикасна благодарение на мотива за изгодата. Всички печелят: услугата се подобрява, държавата се освобождава от една неподходяща и зле управлявана отговорност, инвеститорите печелят, а общественият сектор прибира парите от продажбата.
Толкова за теорията. Практиката е съвсем различна. Това, което наблюдаваме през последните десетилетия, е постепенното изтласкване на държавната отговорност към частния сектор без осезаеми колективни ползи. На първо място, приватизацията е неефикасна. Повечето от нещата, които държавата избира да прехвърли в частния сектор, работят на загуба: независимо дали са железопътни компании, въгледобивни мини, пощенски услуги, те струват повече, отколкото могат да спечелят.
Тъкмо по тази причина те са непривлекателни за частните купувачи, освен ако не се предложат на безценица. Но когато държавата продава евтино, обществото е на загуба. Изчислено е, че по време на британските приватизации от ерата Тачър нарочно ниските цени, на които бяха разпродадени важни държавни активи, доведоха до трансфер на 14 милиарда паунда от данъкоплатците към акционерите и другите инвеститори.
Към тази загуба трябва да добавим още 3 милиона паунда такси за банките, осъществили приватизациите. Така държавата на практика плаща на частния сектор около 17 милиарда паунда (30 милиарда долара), за да подпомогне продажбата на активи, за които иначе не биха се намерили купувачи. Това са значителни суми – сравними с парите, отпускани на Харвардския университет, например, или на годишния брутен вътрешен продукт на Парагвай или Босна и Херцеговина. Трудно би могло да се представи като ефикасна употреба на държавни ресурси.
На второ място идва въпроса за моралния риск. Частните инвеститори са съгласни да купят очевидно неефикасни държавни предприятия само защото държавата елиминира или намалява риска, на който са изложени. В случая с лондонското метро, например, купувачите бяха уверени, че каквото и да се случи, те ще бъдат защитени от сериозни загуби – мярка, която подкопава класическата икономическа защита на приватизацията – идеята, че мотивът за печалбата насърчава ефективността. “Рискът” в случая е в това, че при такива привилегировани условия частният сектор ще се окаже поне толкова неефективен, колкото и държавният – като прибира евентуалната печалба и прехвърля загубите на държавата.
Третият и може би най-красноречив аргумент срещу приватизацията е следният. Несъмнено много от предприятията и услугите, от които държавата иска да се освободи, са управлявани зле – лошо ръководство, недостатъчни инвестиции и т.н. Въпреки това, колкото и зле да са управлявани, пощенските услуги, железниците, старческите домове, затворите и други нарочени за приватизация обекти остават отговорност на държавните власти. Дори след като са продадени, те не могат да бъдат оставени на произвола на пазара. По същността си те представляват дейност, която някойтрябва да регулира.
Това получастно, полудържавно състояние на колективните по своето естество отговорности наистина ни връща към една твърде стара история. Ако днес в САЩ някой тръгне да проверява данъчните ви декларации, макар държавата да е решила да ви разследва, самото разследване най-вероятно ще бъде извършено от частна компания. Тя е подписала договор да действа от името на държавата, също както частни лица са подписали договор с Вашингтон да осигурят охрана, транспорт и техническо обучение (срещу заплащане) в Ирак и на други места. По същия начин британското правителство днес подписва договори с частни предприемачи, които да осигурят старчески домове – отговорност, която някога бе контролирана от държавата.
Накратко, правителствата прехвърлят отговорностите си на частни фирми, които твърдят, че могат да ги вършат по-евтино и по-добре от самата държава. През XVIII век това се е наричало “tax farming”. Правителствата от ранната модерност често не разполагали със средствата да събират данъци и затова обявявали тази дейност на търг между частни лица. Спечелилият го получавал работата и бил свободен – след като заплатял уговорената сума – да събира каквото успее и да задържи събраното. Така държавата вземала по-малко от очакваните данъчни постъпления, но затова пък ги вземала наведнъж.
След падането на монархията във Франция почти всички признали, че този метод е гротескно неефикасен. Преди всичко той дискредитирал държавата, представлявана в съзнанието на хората от грабливия частник-печалбар. Второ, генерирал значително по-малко средства от една ефикасно управлявана система от държавни вземания, дори и само заради процентът печалба, който отивал за частния събирач. И трето, раждал недоволни данъкоплатци.
Днес в Съединените щати имаме дискредитирана държава и неадекватни обществени ресурси. Кой знае защо нямаме недоволни данъкоплатци – или по-скоро недоволни са, но по други причини. Въпреки това проблемът, който си създадохме, е по същество сравним с този на Стария режим.
Като изтърбушихме отговорностите и компетенциите на държавата, ние намалихме обществения й престиж. Получихме “заградени общности” във всеки смисъл на думата: подразделения на обществото, които се ласкаят, че са независими от колективното и неговите държавни служители. Ако взаимодействаме само или предимно с частни компании, с времето ще размием отношенията си с един държавен сектор, който не ни е осезаемо нужен. Не е толкова важно дали частният сектор върши същите неща по-добре или по-зле, по-скъпо или по-евтино. И в двата случая нашата лоялност към държавата е намаляла и ние сме изгубили нещо важно, което би трябвало да споделяме със своите съграждани.
Този процес е добре описан от един от своите най-големи съвременни практици: Маргарет Тачър твърдяла, че „Такова нещо като общество не съществува. Съществуват отделни мъже и жени, както и семейства“. Но ако няма такова нещо като общество, а само индивиди и държавата като “нощен пазач” – надзорник на дейности, в които не участва – то какво ни свързва? Вече приемаме съществуването на частни полицейски сили, частни пощенски услуги, частни фирми, които снабдяват страната по време на война, и много други. “Приватизирахме” тъкмо онези отговорности, с които модерната държава се нагърби в хода на XIX и началото на XX век.
Какво тогава ще служи за буфер между гражданите и държавата? Със сигурност не “обществото”, което трудно издържа изтърбушването на обществения сектор. Защото държавата няма да повехне. Дори ако я лишим от всички прилежащи й услуги, тя ще продължи да бъде с нас – макар и само като средство за контрол и репресии. Между държавата и индивидите няма да има посреднически институции или лоялности: няма да остане нищо от онази паяжина реципрочни услуги и задължения, която обвързва гражданите един с друг чрез колективно заеманото от тях обществено пространство. Ще останат само частни лица и корпорации, които се надпреварват да грабят държавата в своя изгода.
Последиците са не по-привлекателни днес, отколкото са били преди възникването на модерната държава. Наистина, познатата ни държавнотворческа инерция възниква съвсем недвусмислено от схващането, че никой сбор от индивиди не може да оцелее дълго без общи цели и общи институции. Самото понятие, че частната изгода може да бъде умножена за благото на обществото, било явен абсурд за либералните критици на зараждащия се индустриален капитализъм. По думите на Джон Стюарт Мил, „отблъскваща е самата идея за общество, което се държи само на отношенията и чувствата, възникнали от паричния интерес”. Какво може да се направи тогава? Трябва да започнем с държавата: като въплъщение на колективни интереси, колективни цели, колективни блага. Ако не можем да се научим отново да “мислим държавата”, няма да стигнем много далеч. Но какво точно трябва да прави тя? Най-малкото, не трябва да дублира ненужно. Както пише Кейнс, “За правителството е важно да не се захваща с неща, които индивидите вече правят, и да ги прави малко по-добре или малко по-лошо; а да прави нещата, които в момента не се вършат въобще”. А от горчивия опит на миналия век знаем, че има неща, които държавите определено не бива да правят.
Ролята на прогресивната държава през XX век се крепи несигурно върху самочувствието, че “ние” – реформаторите, социалистите, радикалите – имаме на своя страна Историята; че, по думите на покойния Бърнард Уилямс, “вселената вика за нас”. Днес ние не разполагаме с подобни оптимистични сюжети. Току-що преживяхме един век на доктрини, които със смущаваща самоувереност заявяваха какво трябва да прави държавата и напомняха на индивидите – ако трябва насила, – че държавата знае какво е добро за тях. Не можем да се върнем към всичко това. Тъй че, ако трябва отново да “мислим държавата”, най-добре е да започнем с границите, които тя не бива да престъпва.
По подобни причини би било безполезно да съживяваме реториката на социалдемокрацията от началото на XX век. През онези години демократичната левица възникна като алтернатива на по-безкомпромисните разновидности на марксисткия революционен социализъм и по-късно – на техния комунистически наследник. Така в социалдемокрацията залегнала странна шизофрения. Докато марширувала уверено към едно по-добро бъдеще, тя поглеждала нервно през лявото си рамо. Ние, казвала сякаш тя, не сме авторитарни. Ние сме за свобода, а не за репресии. Ние сме демократи, които освен това вярват в социалната справедливост, регулираните пазари и така нататък.
Докато основната цел на социалдемократите била да убедят гласоподавателите, че те са достоен приемлив радикален избор в рамките на либералната политика, тази отбранителна позиция имала смисъл. Днес обаче подобна реторика е непоследователна. Не случайно християндемократ като Ангела Меркел спечели изборите в Германия срещу своите социалдемократически опоненти – дори в разгара на финансовата криза – с набор от политики, които във всички важни аспекти приличаха на собствената им програма.
Социалдемокрацията, в една или друга форма, е прозата на съвременната европейска политика. Малко са европейските политици, особено на влиятелни позиции, които биха се отклонили от социалдемократическите аксиоми за задълженията на държавата, макар да ги следват в различен мащаб. Вследствие на това социалдемократите в днешна Европа нямат нищо, с което да се отличат. Социалдемокрацията трябва да преосмисли целите си.
Проблемът се крие не в социалдемократичните политики, а в езика, в който те са облечени. След като авторитарното предизвикателство отляво отпадна, акцентът върху “демокрация” е общо взето излишен. Днес всички сме демократи. Думата “социален” обаче все още значи нещо. Дори може да се твърди, че днес тя значи повече, отколкото преди няколко десетилетия, когато всички признаваха ролята на държавата. Какво тогава е собствено “социалното” в социалдемократичния подход към политиката?
Представете си, ако искате, железопътна гара. Някоя като Waterloo Station в Лондон, Gare de l’Est в Париж, драматичната Victoria Terminus в Мумбай или великолепната Hauptbahnhof в Берлин. В тези забележителни катедрали на модерния живот частният сектор функционира перфектно на мястото си: няма причина вестникарските будки или кафенетата да бъдат управлявани от държавата. Всеки, който си спомня сухите, увити в найлон сандвичи в кафенетата на Британските железници, ще се съгласи, че конкуренцията в тази област трябва да се насърчава. Ала влаковете не могат да бъдат конкурентни. Железниците – като селското стопанство или пощите – са едновременно икономическа дейност и основно обществено благо. Нещо повече, не можеш да направиш една железница по-ефикасна, като сложиш на релсите два влака и видиш кой ще се справи по-добре: железниците са естествен монопол. Колкото и да е невероятно, англичаните въведоха такава конкуренция при автобусните услуги. Но парадоксът на обществения транспорт е в това, че колкото по-добре върши работата си, толкова по-малко “ефикасен” би бил.
Един автобус, който осигурява експресен превоз на онези, които могат да си го позволят, и избягва далечните села, където ще се качи само някой случаен пенсионер, ще спечели повече пари за своя собственик. Ала някой – държавата или местната община – все пак трябва да осигури нерентабилната и неефикасна местна услуга. Ако не го направи, краткосрочната икономическа полза от орязването й ще нанесе дългосрочни щети на обществото като цяло. Както може да се предскаже, “конкурентните” автобуси доведоха до увеличаване на разходите на държавния сектор, рязко покачване на цените до нивото, което пазарът можеше да понесе, и атрактивни печалби за експресните автобусни компании.
Влаковете, също като автобусите, са преди всичко социалнауслуга. Всеки може да излезе на печалба, ако се ограничи с това да пуска експреси от Лондон до Единбург, от Париж до Марсилия и от Бостън до Вашингтон. Какво обаче ще стане с железопътните връзки от и до местата, където хората се качват на влака само от време на време? Никой няма да отдели достатъчно пари, за да покрие разходите по поддържането на подобна услуга за редките случаи, когато я използва. Само една колективна общност – държавата, правителството, местните власти – може да направи това. Необходимата субсидия винаги ще изглежда неефикасна в очите на определен вид икономисти: със сигурност би било по-евтино да изтръгнем релсите и да оставим всички да ползват колите си? През 1996 г., последната година преди тяхната приватизация, Британските железници можеха да се похвалят с най-ниската държавна субсидия за железница в Европа. През тази година французите планираха да инвестират в своята жп мрежа 21 паунда на глава от населението; италианците – 33 паунда; британците – едва 9. Тези контрасти са точно отразени в качеството на услугата. Те обясняват и защо британската железопътна мрежа можа да бъде приватизирана само на загуба – толкова неадекватна беше нейната инфраструктура.
Но контрастът в инвестициите илюстрира тезата ми. Французите и италианците отдавна се отнасят към железниците си като към социална услуга. Железопътната връзка до някой отдалечен регион, колкото и нерентабилна да е, поддържа местните общности. Тя намалява щетите върху околната среда, като предлага алтернатива на автомобилния транспорт. Така гарата и предлаганата от нея услуга са симптом и символ на обществото като споделена цел.
Това, разбира се, повдига един важен въпрос. Социалдемократите няма да стигнат далеч, като предлагат достойни за уважение социални цели, които обаче са по-скъпи от алтернативите си дори според самите тях. В крайна сметка, ще признаем достойнствата на социалните услуги, ще се вайкаме колко са скъпи… и няма да направим нищо. Трябва да преосмислим методите си за пресмятане на всички цени: както социални, така и икономически.
Нека дам един пример. По-евтино е да се осигурят помощи на бедните, отколкото да им се гарантира пълен набор социални услуги, полагащи им се по право. Под “помощи” имам предвид благотворителност от страна на религиозните общности, частни или независими сдружения, подоходни дажби под формата на купони за храна, облекло, гориво и пр. Само че да получаваш подобни помощи е безкрайно унизително. “Подоходният тест”, прилаган от британските власти към жертвите на депресията от 30-те, все още се помни с неприязън и дори с гняв от едно по-старо поколение.
От друга страна, не е унизително да упражняваш свое право. Ако имаш право на компенсации за безработица, на пенсия по старост или болест, на общинско жилище или друга обществено осигурена услуга – без някой да разследва дали си паднал достатъчно ниско, за да “заслужиш” помощ – ти няма да се срамуваш да ги приемеш. Ала подобни всеобщи права струват скъпо. Ами ако разглеждаме самото унижение като цена, като бреме за обществото? Ами ако решим да дадем “количествено измерение” на щетите, които биват нанесени, когато хората плащат цената на срама, за да получат най-необходимото? С други думи, какво ще стане, ако включим в сметките си за продуктивността, ефикасността и ползата разликата между унизителните помощи и подкрепата като право? Може да излезе, че осигуряването на универсални социални услуги, обществено здравеопазване или субсидиран обществен транспорт всъщност е рентабилен начин да постигнем общите си цели. Подобно упражнение е спорно по своята същност: как да измерим “унижението”? Как да пресметнем колко струва лишаването на изолираните граждани от достъп до ресурсите на метрополията? Колко сме склонни да платим за едно добро общество? Не е ясно. Но ако не си зададем подобни въпроси, как можем да се надяваме да измислим отговор?
Какво имаме предвид под “добро общество”? От нормативна гледна точка, можем да започнем с моралния “наратив”, в който да разположим колективния си избор. Подобен разказ после ще замести тясно икономическата терминология, която спъва понастоящем нашите разговори. Но определянето на общи цели никак не е проста работа.
В миналото социалдемокрацията недвусмислено се занимаваше с проблемите на доброто и злото: не на последно място, защото беше наследила един предмарксически етически речник, пропит с християнска антипатия към крайностите на богатството и преклонението пред материализма. Но подобни доводи често биват оборени от идеологически въпроси. Обречен ли бе капитализмът? Ако отговорът е “да”, то дали дадена политика ускорява неговия очакван край или рискува да го отложи? Ако капитализмът не е обречен, то изборът на стратегия трябва да се разглежда от различна перспектива. Във всеки случай, въпросите обичайно засягаха перспективите на “системата”, вместо присъщите на дадена инициатива достойнства или недостатъци. Подобни въпроси вече не ни занимават. Затова се сблъскваме по-непосредствено с етическите последици на своите решения. Какво точно смятаме за отблъскващо във финансовия капитализъм или “комерсиалното общество”, както го наричат през XVIII век? Какви липси усещаме инстинктивно в настоящата ни система и какво можем да направим по въпроса? Какво намираме за несправедливо? Какво накърнява чувството ни за коректност, когато сме изправени пред несдържаното лобиране на богатите за сметка на всички останали? Какво сме изгубили?
Отговорите на тези въпроси трябва да приемат формата на морална критика на недостатъците на неограничения пазар или безотговорната държава. Трябва да разберем защоте накърняват чувството ни за справедливост. Трябва, накратко, да се върнем в царството на целите. Тук социалдемокрацията ще ни помогне само донякъде, тъй като нейният собствен отговор на капитализма е само късен израз на просвещенския морален дискурс, приложен към “обществения въпрос”. Нашите проблеми са доста различни.
Убеден съм, че навлизаме в една нова ера на несигурност. Последната подобна епоха, анализирана от Кейнс в “Икономическите последици на мира” (1919 г.), идва след десетилетия на просперитет и прогрес, на драматичен подем в международните връзки: глобализация, макар и под друго име. Според описанието на Кейнс, комерсиалната икономика се разпростира по целия свят. Търговията и комуникациите се разрастват с безпрецедентна скорост. Преди 1914 г. се приемало, че логиката на мирния икономически обмен ще триумфира над тесните национални интереси. Никой не очаквал рязък край. Но се случило точно така.
Ние също преживяхме ера на стабилност и сигурност, илюзията на безкрайния икономически напредък. Но всичко това вече е зад гърба ни. В обозримо бъдеще икономическата ни несигурност ще настигне културната ни неувереност. Ние сме определено по-малко спокойни в колективните си цели, в отношенията си с околната среда, в личната си безопасност, отколкото когато и да било след Втората световна война. Нямаме представа що за свят ще наследят децата ни, но вече не можем да се заблуждаваме, че той ще прилича на нашия в някакъв успокоителен смисъл.
Трябва да си припомним начините, по които поколението на нашите дядовци реагираше на сходни предизвикателства и заплахи. Социалдемокрацията в Европа и Новият ред тук, в САЩ, бяха недвусмислен отговор на несигурностите и несправедливостите на епохата. Малцина на Запад са достатъчно стари, за да си спомнят какво означава да гледаш как светът ти се срива. Трудно ни е да си представим пълното рухване на либералните институции, пълния разпад на демократичния консенсус. Но тъкмо такъв срив доведе до дебата Кейнс-Хайек и до кейнсианския консенсус и социалдемократичния компромис: консенсусът и компромисът, с който израснахме и чиято привлекателност е замъглена от самия им успех.
Ако социалдемокрацията има бъдеще, то ще бъде като социалдемокрация на страха. Вместо да се стремим да възстановяваме езика на оптимистичния прогрес, трябва отново да се запознаем с близкото минало. Първата задача на радикалните инакомислещи днес е да напомнят на публиката си постиженията на XX век и вероятните последици от безотговорния ни импулс да ги рушим. Казано без заобикалки, левицата има какво да пази. Десницатае тази, която е наследила амбициозния модернистки стремеж да разрушаваш и обновяваш в името на един универсален проект. Социалдемократите, поначало скромни по стил и амбиции, трябва да говорят по-уверено за постиженията на миналото. Възходът на социалната държава, продължилото цял век изграждане на обществения сектор, чиито блага и услуги илюстрират и подпомагат колективната ни идентичност и общите ни цели, институциите на социалната сигурност като въпрос на право и тяхното поддържане като въпрос на дълг: това не са малки постижения.
Фактът на тяхната частичност не трябва да ни безпокои. Ако XX век ни е научил на нещо, трябва поне да знаем, че колкото по-перфектен е даден отговор, толкова по-ужасяващи са неговите последици. Несъвършеният напредък спрямо незадоволителните обстоятелства е най-доброто, на което можем да се надяваме, и вероятно най-доброто, към което можем да се стремим. Други прекараха последните три десетилетия, като методично рушаха и дестабилизираха тези подобрения: това би трябвало да ни разгневи повече. Би трябвало също така да ни разтревожи: защо толкова бързаме да рушим дигите, които нашите предшественици издигнаха с толкова труд? Сигурни ли сме, че не ни предстоят наводнения? Социалдемокрацията на страха е нещо, за което трябва да се борим. Да изоставим постигнатото от цял век означава да предадем живелите преди нас, както и бъдните поколения. Би било приятно – но подвеждащо – да кажем, че социалдемокрацията или нещо подобно представлява бъдещето, което бихме изобразили в картината на идеалния свят. Тя дори не представлява идеалното минало. Но сред опциите, с които разполагаме в настоящето, тя е по-добра от всичко останало. По думите на Оруел, размишляващ в “Почит към Каталуния” върху преживяното от него в революционна Барселона: “Много от това не разбирах и по някакъв начин дори не харесвах, но веднага го разпознах като положение, за което си струва да се борим”.
Вярвам, че това е също толкова вярно за всичко, което можем да запазим от социалдемократичния опит на XX век.
Превела от английски Зорница Христова
източник: вестник Култура, 29 януари 2010
