Изглежда е характерно за онова, което по нашите географски теснини се назовава с претенциозното име гражданско общество, да прескача възмутено от скандал на скандал. А щом в едно общество се появи подобна потребност, бъдете сигурни, че ще се намери и кой да я задоволява – в крайна сметка за какво ни е цялата пиар индустрия? Ту ще изскочи отдавна забравена църква, за която нямаше да чуваме, ако не беше потенциално най-големият собственик на земя в страната, ту ще е някоя също така забравена партия, за която никой нямаше да говори, ако не се харесваше на големите собственици. Може и да се спретне някоя драма с летящи домати, защото яйцата вече са отживелица, а на всичкото отгоре и прекалено скъпи.
На фона на тези проблеми-еднодневки постоянният скандал за тютюнопушенето на публични места е като глътка свеж въздух, простете за израза. С това ползите от него за обществото се изчерпват, но не и за управляващите. Той е последният инхалатор за все по-трудно поемащото си въздух правителство, притискано от отдавна оставената на анаеробно дишане икономика. Изглежда мнозина си мислят, че забраната за пушене влияе зле за рейтинга на управляващите, но очевидно това е възможно най-доброто за тях развитие на нещата. Ако се говореше толкова за ледниковия период при доходите, досега да сме останали без правителство. Как ли тройната коалиция не се реши да забрани пушенето – тогава нямаше да чуем много за прословутите заменки. Сега кой се сеща, че ГЕРБ спечели изборите с обещание да развали неизгодните сделки и да накаже отговорните?
Но няма смисъл да се занимаваме с темата за пушенето – очевидно доводите на непушачите са неразбираеми за пушачите и обратното, като спорът в крайна сметка ще се реши благодарение на многочислеността на тези, които се придържат към по-икономичната хипотеза. По същия начин аргументите на икономистите за ползата от затягането на коланите никога няма да станат разбираеми за мнозинството от населението, защото не са в негов интерес, независимо колко независими ултралиберални институти ще обясняват, че това е възможно най-добрата политика, докато всичко друго би предизвикало апокалипсис.
Това ни води към далеч по-важни проблеми, които бидейки глобални, се обсъждат главно в глобалния икономически център, но представляват някаква екзотика за периферията. Имам предвид, разбира се, края на света, за който у нас иначе се пише прекалено много, но малцината, които го взимат на сериозно, изглежда си въобразяват, че има нещо общо с някакви отдавна изчезнали племена от полуостров Ютакан. В действителност той е мисловен конструкт на онази част от населението на света, която макар да представлява огромното мнозинство, се оказва винаги губеща страна независимо дали има криза или растеж.
Това са хората, които не разбират приказките и легендите на разните дянковци от Световната банка, колкото и да им обясняват, че Вашингтонският консенсус е върховното постижение на цивилизацията, ако и да създава положение, твърде напомнящо на ежедневието в дивата природа. Изглежда хората не могат да бъдат убедени с разумни аргументи, че като обезпечават разкоша на елитите, всъщност се грижат за себе си. Затова остава да бъдат удавени от доводи защо не може да се направи нищо друго, докато не почне да им се струва по-вероятно светът да се продъни, отколкото здравеопазването и образованието да станат достъпни, колкото са били допреди няколко години.
След като съвременният неолиберален ред бе обявен за край на историята и следователно настоящият свят – за най-добрият възможен, на онези, за които той все пак не изглеждаше удовлетворителен, не оставаше друго освен да го разрушат. Първоначално само в умовете си, но все повече и по площадите.
Изобщо митът за края на света винаги е бил отдушник за социално напрежение и се проявява винаги, когато си намери повод – от римското потисничество през свръхновата на Брахе до поредната икономическа криза. А ние живеем във време на безпрецедентно неравенство, в което от отдушник не се нуждаят само кръчмите без тютюнев дим. Страната ни е рай по всички неолиберални критерии – приватизация, дерегулация, ниски преки данъци, особено за бизнеса, минимални социални разходи и никаква левица или синдикати, които да им противодействат. Това е светът, чиито край и мнозинството от българите очаква с нетърпение, макар и още да не вярват в него.
Тази неувереност е удивителна. Ако можем сериозно да дискутираме свършека на живота на планетата, който съществува от милиарди години, но краят на 30-годишния неолиберализъм ни изглежда като някаква утопия, това ни казва доста за идеологическата хватка, в която живеем. Още повече, че последният се разпада пред очите на всички вече 5 години и дори тези, които отказват да повярват на очите си, рано или късно ще трябва да се доверят на портфейлите си. Тогава ще трябва или да потърсят промяна, или да запалят цигара, както правят осъдените във филмите. Но второто вече е забранено.
