Кой си ти, мосю Макрон, че да забраняваш на българските шофьори да обичат господарите си
Владимир Николов
С огромно възмущение приех действията на Брюксел и особено на злощастния Макрон във връзка с несправедливите им акции, подети срещу високоуважаваните български превозвачи. И това на фона на техния 25%-процентов дял от БВП-то ни, което за българското общество автоматически ги превръща в атласовеца от романа на високоуважаваната авторка на художествено-нравствено-богословско-икономически мегаселъри Айн Ранд. Някакво френско мосю неизбърсало хайвера от устата си седнало да ни изнася уроци по бизнес. Че нали всички виждаме докъде са го докарали уроците именно него – до г-жа Макрон. По-добре да дойде тук и да мирува, докато му изнасяме подробен житейски семинар. Да не се отклоняваме обаче.
Значи мосюто искал командировките в чужбина да продължават до три седмици, след което хората да се връщат по родните места, за да си починат. На всичкото отгоре ни занимава с пълни глупости – трябвало да се осигурява хотел за преспиване. Ами това е скандално! Трябва ли да припомням знаменателното „Човекът е човек, когато е на път” от Пеньо Пенев?! Ами Керуак щеше ли да се превърне в писателска легенда, ако мислеше за хотелчета, почивчици и други такива дамски капризи? Не е търсил хотели и се е родил „По пътя”. Кой е мосю Макрон та да отказва правото на очовечаване и самоусъвършенстване на българския тираджия? Как да се роди българският творец, ако му се пречи да пътува на воля и го занимават с хотелско-битови дребнотемия? Кой си ти мосю, че да пречиш на раждането на голямата българска литература, която и без това е здраво уседнала и заседнала в екзистенциалния алкохолизъм на постсоциалистическа действителност?
По-нататък, знае ли френското мосю, че въпросът със свободното кръстосване на българските превозвачи из Европа е кауза за отстояване на националната ни самобитност, пряко произлизаща от номадското ни минало. Правилно на един импровизиран плакат на още по-импровизиран превозвачески протест се чете: „Не на дискриминацията в ЕС!“ Едно време Аспарух и неговите предци са кръстосвали с конете си цели континенти, така както днес мосютата не могат да си обиколят холовете. Затова и напълно се солидаризирам с гордия български министър Московски, който мъдро подчертава: „На първо място става въпрос за задължителното връщане на водачите на транспортни средства у дома. Категорично сме против. Ние считаме, че тук се нарушават човешките права.” Е, кажете сега, ще изтърпим ли да ни отнемат права, които упражняваме от хилядолетия?! И такива въпроси къде и как може да се изкъпе един човек, който седмици наред няма достъп до баня, ги пропъждам с гордост и чувство за национално достойнство. Ние, когато сме се къпели, французите във Версай са се оливали в евтини кьолнски води-ментета (дето не можеш и конете си да напоиш с тях), за да избият миризмата на пот. При нас културата на къпане е толкова напреднала, че вече дори не ни е нужно да се къпем – достатъчно е да визуализираме в съзнанието си баня, вода и сапун и моментално от нас започват да се носят благоухания на невиждана за западноевропееца чистота. Който не вярва да отиде на западен аутобан и да помирише български тираджия.
И не е само това. Посягат ни и на правото на любов, на свободна любов. Подчертавам – свободна! Любовната искра между българския работник и българския модерен чорбаджи съществува още от времето, когато едни френски кралчета са горили банкери по кладите. Българският работник в любовта си към българския работодател може да бъде сравнен само с пеленачето, което не се откъсва от гръдта на майката. И държи на задълженията си, поставени му от обичания работодател, които някои злобни комунисто-либерали биха нарекли с грозната, злепоставяща и напълно лишена от покритие спрямо чистите отношения по нашите земи дума „експлоатация”. В тази си отдаденост той слага в малкия си джоб съмнителната жертвоготовност в работата на японеца с неговите бушидо-мушидо кодекси.
Българският работник не е като френските изкълченяци дето постоянно лентяйстват по стачки. Може ли, питам аз, на този, който е вземал по пет на нож по време на войните, да му се опрат някакви си несъобразени с модерната действителност условия на труд? Разбира се, българският работодател отговаря симетрично в чувствата си към своя работник и затова си го налага почтено. В България е така – колкото повече обичаш, толкова повече налагаш, защото казано е в Притчи Соломонови: Който жали пръчката си, мрази детето си, а който го обича, наказва го порядъчно. От тази мъдрост по-стар е само българският народ! А който не вярва в древните корени на българщината, донесла цивилизацията на малката ни планетка, да чете Спароток. Препоръчвам го като безопасен луд. И така, тук всеки налага всекиго: мъжът – жената, двамата – детето, силният – слабия, работодателят – работника. И всичко от любов, не от друго. Така е било и така ще бъде. А не да ни натрапват извратеняшката си, джендърска любов, пропагандираща пропадналото равенство.
И после кои са тези които казват, че бизнес, който не можел да осигури нормални условия на труд, нямал право да съществува? Ама те създали ли са поне едно работно място в живота си? Завъртели ли са поне една вита баница кат хората? И колко лицеви опори могат да направят? Ниска ли е безработицата, бе? Ниска е! Има ли стабилност във феода, бе? Има! Няма клатене това. Българската социо-икономическа-морално-нравствена стабилност се е вкоренила като хилядогодишен дъб в устоите на историята! Ами че то така е било във всички велики цивилизации– примерно във втората най-велика в света (след българската) – Рим. Там даже не са си играли да плащат и да мислят за условия. Съществувала е най-гъвкавата работна организация – тази на робовладението. Имало ли е безработица сред робите, питам аз? А?! Имало ли е оплаквания сред гордите от плодовете на своя труд роби? Не! Е, тук трябва да изключим протоджендърското въстание на плачкото Спартак, който няма начин да е трак, т.е. българин, защото както добре знаем българите не са джендъри, та да реват за дреболии и някой мръсен, древен хронист измежду многото, които са ни мразели и завиждали, са му залепили името „трак”, т.е. българин, за да ни осмеят. Ами като се замислим то така се е почнало – най-напред някой в пристъп на антибългарска омраза е изкрещял – да впишем Спартак като трак, т.е. българин, че да ги посрамим, после са ни викали „кожогризци”, пък накрая ни удрят честните превозвачи. От завист от какво друго. Стабилна е била Римската империя. Не като Еврогейския съюз. Затова Европа ще я спаси българският работодател в съюз с българския работник, устремени заедно към благоденствието на Римската империя.
