От много дни се носят упреци, че България не могла да изработи ясна позиция за кризата в Украйна. Трябвало да изберем – или сме със Запада, или сме с Русия, или с едната цивилизация, или с другата и т.н.
Те са неоснователни. Българската гледна точка е от ясна по-ясна. Проблемът не е в нея, а в позициите на главните играчи.
Да речем, САЩ доскоро бяха за самоопределение на народите и доказваха законността на сепаратистки референдуми като този в Косово. Според тях Декларациите за независимост могат – и често се случва – да противоречат на вътрешното законодателство. Това обаче не означава, че нарушават и международното законодателство. А отхвърлиха референдума в Крим тъкмо с този довод – че не е предвиден по вътрешното законодателство на Украйна.
Русия на свой ред също
обърна
оценката си
на 180 градуса. Тя прие някогашните аргументи на САЩ, за да оправдае присъединяването на Крим. Но неясно защо продължава да осъжда отделянето на Косово. И това, при положение че нейният обективен интерес е прецедентът да не стане епидемичен. Защото в средносрочен план може да застраши и нея самата. Например в Татарстан, Кавказ и другаде.
Украинските либерали, които се върнаха на власт на гърба на Евромайдана, са изтъкани от противоречия. Те се обявиха за временно правителство, но вземат стратегически решения, които ще вържат ръцете на легитимните правителства и парламенти за десетилетия напред. Пример – съглашението с МВФ, което предполага приватизация на естествените монополи и енергетиката. Твърдят, че са за единна Украйна, но политиката им спрямо половината страна ги профилира като власт на Западна Украйна над цялата: забрана на руския език и т.н. Позовават се на европейски ценности, а не намират решимост да скъсат пъпната връв с екстремистки националистически движения, които са несъвместими не само с въпросните ценности, но изобщо със световния ред от възникването на ООН насам.
ЕС определено има вина, която не желае да си признае или да поправи. Той официално декларира, че е за запазване на целостта на Украйна. Същевременно продължава да подклажда илюзиите на украинците за еврочленство, които заплашват да я разкъсат на две. А това е равносилно на настъпването на мина. Ще последва едно многогодишно огнище на напрежение в периферията на Европа, и то тъкмо върху магистралния газопровод “Союз”, който е основната връзка със Сибир (288 млрд. кубически метра годишно – с пъти повече от всички останали, взети заедно: “Северен поток”, “Ямал – Европа”, бъдещият “Южен поток”), което ще рече гарантирано
връщане на
депресията на
континента
и ще запали социални бунтове.
Това ясни позиции ли са? С кого да се съгласим: с предишните САЩ, които бяха за референдумите за отцепване, или със сегашните, с предишния Путин или със сегашния, с привържениците на Янукович, който загуби доверието дори на руски говорещите или с открито овластени олигарси като новоназначените губернатори на Донецк и Днепропетровск?
Вижда се, че великите сили и вътрешните фактори в Украйна са се вкопчили в свои борби и тепърва предстои да си сервират взаимно – и на нас – изненади. Резонният въпрос е – защо да изчакваме?
Всъщност ние, източноевропейците, трябва първи да имаме думата в ЕС за политиката спрямо Русия, Украйна, Турция, защото пряко съседстваме с тях. Лесно му е на Камeрън да бъде строг и назидателен. А за Вашингтон всичко това е само поредният раздор на другия край на света, който може да им отвори западноевропейския пазар за шистов газ. А може и да не отвори.
Това значи, че в България не трябва изобщо да търпим в оборот аргументи от типа “вярност към европейските ценности”, към съюзниците и партньорите, нито пък махленско-детски укори от типа “русофил” или “подлога на Запада”. Страната ни трябва да участва във формулирането на онази стратегия на ЕС и НАТО, на която после да бъде “вярна”. Т.е. би следвало:
1. Трезво да определим националния си интерес.
2. Да видим, кои действия на основните играчи му съответстват и кои не.
3. Да потърсим “коалиция на съгласните” в рамките на ЕС и да вкараме в плановете му нашите искания.
Примерно, първо, ясно е: ние сме сред страните, които най-малко могат да си позволят толериране на сепаратизма. В Европа се натрупаха прецеденти с разделянето на Чехословакия, бивша Югославия, Косово, Крим, в Западна Европа избуяват
сепаратистки инициативи
Всичко това заплашва да пусне духа от бутилката, след което трудно ще бъде върнат. В интерес на България е да бъде сред инициаторите на ново континентално съглашение, подобно на Споразуменията от Хелзинки, относно нерушимостта на границите и процедурите за тяхната евентуална промяна, за начина и формите на автономизация на отделни области и подобен кръг от въпроси.
Второ, транзитните газопроводи и нефтопроводи трябва да получат международногарантиран статут, подобен на този на важни морски пътища, проливи, реки. В този многополюсен свят, ако продължи модата отделни държави по трасето да третират достъпа до тях като лост за изтръгване на отстъпки, международната търговия ще потъне в хаоса, описван от Хобс: война на всеки срещу всеки. Една доста непредвиддима ситуация с ужасяващи последствия.
Трето, геополитическият статут на Украйна напълно ни устройваше. В наш интерес е във възможна степен да бъде възстановен и да бъде изолиран от вътрешнополитическите драми. Това значи, че трябва да изразим желанието си САЩ и Русия да не посредничат в този вътрешен конфликт – прекалено ангажирани са. Знам, че мнозина не биха се съгласили, но според мен би трябвало да работим за това, да се дадат гаранции, че НАТО не би приел Украйна за член. Тогава на Москва няма да остане нищо друго, освен да вземе всички възможни мерки за самозащита, което неизбежно ще доведе до ескалация на напрежението в нашия регион и ще има много тежки икономически, социални и
политически
последици
за страни като нашата.
Но преди тези приоритети да бъдат обсъдени, едно е очевидно. Който иска да подхлъзне вътрешнополитически съперник с обвинения, че е чужда агентура, платена или не, който играе с упреци от типа “русофили” или “американопоклонник”, той априори отхвърля каквато и да било субектност на България в международните отношения.
На какво място се надяваме в ЕС, освен сегашното последно, ако само ще викаме – независимо кому, “Тъй вярно!”? При това още преди да сме чули каква е командата…
