Сергей Лозница е роден през 1964г. в Белорусия. Към киното се обръща след кратка кариера като учен-кибернетик, специализиран в изкуствения интелект и преводач от японски. През 2001г. емигрира в Германия. Има 12 документални ленти, увенчани с много награди, и два игрални филма. Последният, „В мъглата” /2012/ е едно от събитията на фестивала в Кан, лауреат на особено престижния приз на ФИПРЕССИ, гилдията на специализираните в киното журналисти и критици.
– 12 години, за да убедите продуцентите, че войната не е изчерпана тема. Какво още не е казано за Втората световна?
– Много. Най-напред причините за нея. Войната започва през 1939г. с двустранната агресия срещу Полша, довела до подялбата й. Просто Сталин е достатъчно хитър, за да навлезе в Полша с малко закъснение. Иначе днес можеше да говорим за две страни агресорки.
– Но има ли въобще невинна велика сила от онова време?
– Според мен вината пада върху гражданите, които търпят една власт. Съветските граждани търпяха сталинизма, германските – нацизма и т.н. В този смисъл невинни няма.
– Да припомним и Мюнхен 1938 и предателството на западните съюзници също.
– О, да! Друга недоразказана история е тази за катастрофата в първите шест месеца на войната. Близо три и половина милиона съветски войници попадат в немските лагери. Причината за това е в масовото предаване в плен. Много от войниците просто не са искали да воюват за Сталин. Не всички, но немалка част. Мнозина са се прострелвали сами. На много места посрещат Вермахта като армия-освободителка. С цветя. Тъй че причината за поражението от лятото и есента на 1941-ва е режимът на Сталин, а разгромът навлича огромни жертви и страдания на населението.
– Как тогава войната се обръща и завършва с победа над нацизма?
– Скоро руснаците разбират, че малкият дявол е по-страшен и от големия. Немската армия граби, депортира и убива безогледно. Тогава народът се хваща за оръжието и войната се превръща в Отечествена. Да не забравяме и безбрежните руски простори, които дават пространство за отстъпление. Ако Русия беше с територията на Франция, войната можеше да приключи още през 1941г. с неясно продължение на историята.
– Гледахте ли „Белият тигър” на Шахназаров. Той оставя усещането, че новата война не е далеч.
– Ужасен филм. По моему това е просто фантазия. Войната от стар тип с фронтова линия, с огромните маси хора и машини според мен вече не е на дневен ред. Но истина е, че борбата за територии и ресурси не е спирала. Всички я водят и сега.
– Живеете в Германия. Мислите ли, че европейците разбират Русия?
– Не. Тя не е сред водещите новини и се появява, само когато там се случи нещо ужасно. Но принципът на всички новини е сензацията, която трябва или да забавлява или да провежда някаква пропагандна линия. Като документалист, ако зависеше от мен да правя новините, щях да снимам дъжда, лицата на хората в определен час – това също са новини. Но е прието да снимаме сензации, изключения. Всъщност ние сами произвеждаме в новина онова, на което посвещаваме внимание.
– В такъв случай ние сме болни духом?
– Да, така е. Но това е лесно лечима болест. Достатъчно е хората да осъзнаят, че онова, което гледат е сътворено от хора: избрано, монтирано, озвучено. Че то не се явява действителност с главно „Д”, а е сътворено от себеподобни. Тогава покоряващата мощ на новините се разсейва. Вижте например какво стана с текста? Текстът вече не предизвиква интерес. В много малко страни по света все още има книги под забрана. За сметка на това евтини филмчета предизвикват глобални трусове. Като например „Невинността на мюсюлманите”, глупашко видео, което не заслужава дори коментар, но предизвика масови безредици. Спомнете си славните времена на текста в началото на миналия век, когато болшевиките с един „Декрет за мира” и един „Декрет за земята” във вестниците спечелват на своя страна селяните, които сетне ще измамят.
– А кое дискредитира текста в очите на хората? Изопачаването на думите за идеологически нужди или комерсиалната злоупотреба с тях?
– Може би. А също така откриването на по-нагледен начин за предаване на информация, каквито са киното и видеото. Изображението. Мога да монтирам какво да е, както ми скимне и да кажа: ето на, това са фактите, пред очите ви.
– Сиреч това е новата работеща илюзия?
– Именно.
– Не ви ли се струва, че големият, епически разказ за войната навред се възприема по-лесно и по-масово от зрителите, нежели малките драматични истории, каквито разказва и вашият филм, да речем. В еднаква степен в Русия, САЩ, Франция, Полша…
– За патриотичното кино навсякъде се дават много пари. Ако същото се стори с малък филм и го разпространят в много салони, той също ще стигне до много зрители, но това е територия, запазена за блокбастърите.
– Дали пък хората не предпочитат да имат опростени координати: добри и лоши, наши и чужди?
– Може би. Но всъщност властта във всяка страна има своите котила, своите университети, своите тези, своите медийни трибуни и своите артисти. Необходима е устойчивост. Навсякъде има огромни маси хора, които нямат работа или имат достатъчно свободно време. Все някак трябва да го употребят. Тях властта развлича, ограмотява опростенчески. Да речем малцина разбират какви са причините и миханизмите на последната криза, но на публиката се пробутват лесни обяснения. В политиката винаги печели онзи, който поднася лесни обяснения. Комунизмът ни предлагаше равноправие. „Искаш ли равни права? – Да!-Чудесно, ами хайде следвай ме!”
– А има ли нова, посткомунистическа утопия?
– Има, разбира се, например Европейският съюз! Обединените европейски щати. Най-голямата утопия е идеята за прогреса. В икономиката, да речем, производството не може да нараства до безкрай. Затова императивите на печалбата карат фирмите да залагат слабости в продуктите, за да печелят от поддръжката и бързия оборот.
ЕС е утопия, защото предпоставя, че всички страни в него са еднакви. Но те са твърде различни. Едно е Полша, друго е България, съвсем трето е Германия, а четвърто е Великобритания. А Брюксел налага на всички тях единни правила. Евростандарти! Което е абсурдно.
– И как ще свърши това?
– С разпад, разбира се. Нима има друг възможен сценарий? Всяка илюзия свършва така. Нали видяхте какво стана с опита да се демократизира Афганистан и Ирак, да речем.
– Разпад, но кога?
– Когато свършат парите. Отнапред е ясно, че не могат да се подведат под общ знаменател разни култури и разни начини на живот.Това е глупост, която лидерите съзнават, но провеждат, докато им изнася и устройва бизнеса, а разпадът винаги е на гърба на гражданите. Всяка илюзия храни известно време елита, а после достига границата си и завършва с имплозия.
– Другаде казвате, че последният съветски герой е умрял по време на Втората световна. Това ли е пикът на комунистическата илюзия?
– Точно това имам предвид. Тогава загиват милиони и илюзията достига апогея си. Но след това деградира от година на година. Спомнете си Висоцки през 60-те и 70-те. Той е герой за обществото, но ерозира илюзията. Тя вече е изживяла времето си. Затова, макар и емблема, той не е съветски герой. Във втората половина на века съветският проект е вече мъртъв, съществуват само призрачните му форми.
Но истински солидният и устойчив фундамент на цивилизацията не е икономиката, а културата.
– Къде според вас преминава източната граница на Европа?
– По източната граница на Полша, Германия, Австрия и Словения, плюс Италия, струва ми се.
– Тоест къде попада България?
– Тя е в преходната зона между Запада и Изтока, в този именно смисъл е особено интересна. Тук възприемате нещата през различни призми. Знаете ли, според Пруст, познанието за нас принадлежи на другите, а на тях то не е необходимо.
– Тоест ние разчитаме личността и съдбата на другиго, но сме неспособни да прозрем своята.
– Да. Затова да виждаш живота през смес от култури е по-добре, отколкото през една призма.
– Къде се ражда днес голямото кино? Може би в Турция?
– Да, там правят филми в духа на великото руско кино. За щастие в съветските години се състоя Тарковски и режисьори като Алексей Герман, Кира Муратова. Днес естетиката им е плъзнала по света. Според мен в Мексико също се раждат нови неща. А в Европа румънското кино осмисля общото ни минало.