Повечето прогнози сочат съставяне на програмен кабинет, но въпросът за обществената подкрепа към него е твърде проблематичен. Всички обаче си дават сметка, че България не е Белгия, която може да си позволи 541 дни без правителство.
Единственият начин да се състави правителство е Пламен Орешарски да започне да изпълнява „Планът Сидеров“. Макар че, ако зависеше от него, сигурно би предпочел програмата „Ран-Ът“*.
Така най-кратко може да се опише ситуацията, в която попадна страната след предсрочните парламентарни избори на 12 май.
Вотът не отреди категоричен победител и прати в 42-то Народно събрание само четири политически сили, при това идейно несъвместими. Взаимната непоносимост на лидерите им и тежки натрупвания от миналото правят задачата за съставяне на правителство да изглежда като влог във високорисков инвестиционен фонд.
Доскорошните управляващи от ГЕРБ получиха 97 места в парламента, Коалиция за България (БСП) – 84, ДПС – 36, а „Атака“ -23. Дори ако партиите се коалират на принципа „най-малкото зло“, положението отново е патово: ГЕРБ и „Атака“ имат общо 120 мандата, колкото и БСП плюс ДПС.
Картината е трудно описуема дори за карикатуристите. „Гениален народ! Как успя да нагласи такъв абсурден резултат – до последната стотна от процента, до последния мандат!“ – възкликна във Фейсбук Христо Комарницки.
Ако идеите имаха някакво значение в българската политика, съставянето на коалиция нямаше да е чак толкова трудна задача. Съюзяване между ГЕРБ и ДПС, което да разчита на 1-2 или повече висящи гласа от другаде, щеше да изглежда напълно естествено. Двете партии се определят като десни и са абсолютни единомишленички по отношение на една от най-важните политики – данъчната. И ГЕРБ и ДПС са за продължаване на ниското данъчно облагане върху бизнеса и по-заможните слоеве. В знаме на тяхната коалиция можеше да се превърне борбата за запазване на плоския данък, оспорен от левите и от националистите. Какво по-нормално от това да се формира една класическа дясна коалиция по модела на ХДС и Свободната демократична партия в Германия? Още повече че ГЕРБ членува в Европейската народна партия, а ДПС е при брюкселските либералдемократи. Вариантът беше възможен, стига да я нямаше взаимната неприязън на лидерите на двете формации, описващи се една друга като „емблема на корупцията“.
Не по-малко противоестествено ще се възприеме вариант, практикуван в други държави при сходни изборни резултати – широка коалиция. След
омразата в
невиждани дози
изляла се между БСП и ГЕРБ в последните 5-6 години и целенасочено подклаждана от лидерите им Сергей Станишев и Бойко Борисов с цел демонстриране на същностни различия и прикриване на някои сходства в икономическата политика на двете формации, такъв съюз ще се изтълкува още от първия ден като подмяна на вота, довеждайки до светкавичен отлив на избиратели и подкрепа.
Третият вариант – коалиция на „Атака“ с изолираната партия ГЕРБ, няма как да получи решаващия един глас отстрани, да не говорим, че ще олицетвори статуквото, срещу което гласува огромното мнозинство в България. Същата съдба би имало правителство на Сергей Станишев и Лютви Местан, възкресяващо моментално спомена за тройната коалиция. Съюз на БСП само с ДПС е нощният кошмар, който стряска устремилите се към властта социалисти, И който те в никакъв случай не биха желали да се сбъдне, дори и да разполагаха с нужния за целта един депутатски мандат в повече.
Следващата опция за изход от задънената улица – съюзяване на БСП, ДПС и „Атака“ под етикета на „програмно“, „експертно“ или „експертно-политическо“ правителство на „националното спасение“, изглежда най-реален към момента, но се натъква на цяло минно поле. Най-малкият проблем е как ще бъде възприето такова съглашение от избирателите на партия „Атака“, която материализира част от протестния вот. То поставя в деликатна ситуация и председателя на Партията на европейските социалисти Станишев. В политическото му семейство коалирането с националистически партии като „Атака“ е табу и нищо чудно да се изтълкува като втори български принос към теорията и практиката на европейския социализъм след въведения от БСП плосък данък.
Единственият общ знаменател, под който може да бъдат поставени БСП, ДПС и „Атака“, е, че сред избирателите им преобладават по-бедни слоеве от обществото. Оттам нататък парламентарното мнозинство на трите партии се доближава много повече до представите за „Орел, рак и щука“, отколкото до хармонията на „Тримата тенори“. Опит за теоретичен конструкт на нова тройна коалиция вече направи заместникът на Станишев Янаки Стоилов, според когото „БСП може да застане в центъра на два типа национализъм, в който едновременно да се отрази реалното многообразие в страната и в същото време България да отстоява по-категорично своите позиции в Европейския съюз и в световен план“. С други думи, БСП вече се вижда като умиротворител от КЕЙФОР, в случай че на един от нейните партньори му хрумне да атакува отново софийската джамия. Функциите на синя каска обаче са твърде рисковани и е много вероятно кордонът да бъде пометен още при първия сблъсък.
Както никога досега, ключът към изход от лабиринта е в ръцете на Волен Сидеров. Лидерът на „Атака“ и единствен реален победител на изборите има какво да припомни на всичките си потенциални коалиционни партньори. През 2006 г. БСП и ДПС свалиха депутатския му имунитет и се надяваха да го вкарат в затвора заради инцидент на магистрала „Тракия“. В следващия парламент ГЕРБ разби групата на „Атака“, а ако се вярва на слуховете, лично премиерът Бойко Борисов е обещавал на колегата си Ердоган да ликвидира Сидеров политически. Трудно ще се забравят и скорошните предизборни клетви на Лютви Местан, че „ДПС и „Атака“ са разделени не просто от политически различия, а от „цивилизационна пропаст“. Сега остава да направят по една крачка напред. Оцелелите в експеримента ще се преброят още на европейските избори догодина.
Хладнокръвен и логичен, в следизборните часове лидерът на „Атака“
контрастираше
с истерията
завладяла останалите щабове. Сидеров декларира готовност да подкрепи програмно правителство, ако се случат „определени неща“ от неговия план срещу колониалното робство. Категоричните искания на „Атака“ за 1000 лева минимална заплата, за национализиране на енергоразпределителните дружества и за разваляне на концесиите за златни находища с чуждестранни компании вече са заменени с по-общи формулировки като „отстраняване на монополите, вдигане на доходите и оживяване на икономиката“. Парадоксално е, но ревизионерът на прехода ще трябва да изпълнява плановете си с единствените две парламентарно представени партии, оцелели през целия преход – БСП и ДПС. При всички положения Сидеров винаги ще има подръка достатъчно аргументи да ритне столчето под новия премиер. А ако не го стори той, над кабинета дълго време ще е надвиснала заплахата от касиране на изборите по искане на ГЕРБ.
Да не говорим, че залозите за стабилност на парламентарната група на „Атака“ никога не са били особено големи, въпреки че яростният критик на неолибералния ред вече се е опитвал да гарантира лоялността на своите депутати чрез обвързването им с финансови задължения към Сейшелските офшорки.
Ситуацията нямаше да изглежда много по-различно, ако в 42-то Народно събрание бяха влезли някои от малките партии, които се оказаха под ръба на 4-процентната бариера. Преодоляването й щеше да улесни математически създаването на коалиция, но нямаше да повиши съществено нейната обществена легитимност. 2013 година започна с невиждани улични протести, които се изразиха и в рекорден по мащаба си протестен вот. Равносметката на недоволството обаче гласи:
българите си поръчаха
още от същото
ГЕРБ направи историческо постижение, печелейки два последователни парламентарни избора, но заедно с това се оказа в пълна изолация. Около милион и сто хиляди души подкрепиха статуквото на ГЕРБ, близо два милиона и половина обаче яростно го отхвърлиха с вота си. Всъщност и част от избирателите на Бойко Борисов посвоему протестират срещу политическото статукво на прехода – но само срещу онова статукво, което предшестваше появата на техния кумир.
Досегашната опозиция също получи своя наказателен вот. За първи път основната опозиционна сила не успява да олицетвори и да канализира бурното недоволство от управляващите. За БСП гласуваха 942 541 души, а 1 115 854 гласа отидоха за други опозиционни формации. Така под ръководството на Станишев левицата регистрира поредния си посредствен изборен резултат, но по всичко личи, че се връща на власт. Същото с пълна сила важи и за ДПС, които изгубиха 210 хиляди гласа, или една трета от избирателите си спрямо 2009 г. Тогава получиха гласовете на 610 хил. души, но останаха в опозиция, а сега ще са в управлението с подкрепата на 400 хиляди. Течът на гласове от традиционните райони на движението беше компенсиран частично със свеж северозападен прилив от бедните области на страната. Един от най-бедстващите региони с рекордна безработица и бедност – Врачанският, изпрати за свой представител в парламента Камен Костадинов от ДПС.
Сутринта на 13 май най-задаваният въпрос в средите на интелигенцията и в някои софийски квартали гласеше:
„Ти политически представен ли си,
или си като мен?“
Предсрочните избори поставиха абсолютен рекорд в броя на българите, които останаха без свой представител в парламента – 890 715 (24,51%) от гласувалите и 4 177 022 (малко над 60%) от фигуриращите в избирателните списъци.
Подобен проблем нямаха 107 жители на Лиляче, Врачанско – предимно етнически българи, които направиха ДПС втора политическа сила в селото. Там „доверието“ към движението е повишено със 107% за 4 години! Подобни са резултатите в съседни села, в които на предишни избори ДПС е получавало по 0 или по 1-2 гласа в секция. Спорен въпрос е дали тези гласоподаватели са искали тъкмо политическо представителство. Но начинът по който ДПС разширява изборната си география, остана в сянката на скандала със свръхпроизвоството на бюлетини в костинбродската печатница. Все пак от прокуратурата съобщиха за двама осъдени по бързата процедура за купуване на гласове в полза на ДПС.
Сривът на доверието – към институциите, към политиката и към демокрацията изобщо, ще е основен проблем пред новото правителство. Той няма да е по-лек за решаване от задълбочаващата се социалноикономическа криза. При най-очаквания вариант – програмно правителство на БСП, ДПС и „Атака“, зад него ще стоят едва 44% от гласувалите и 23% от всички избиратели. Казано иначе: ако излезете да се разходите на улицата, само един от петте човека, които ще срещнете, ще е позволил с вота си да бъде съставено такова правителство. А в половин София ще е само един на всеки шест.
Тройната коалиция през 2005-2009 г. беше съставена от името на 62% от гласувалите, които бяха 34% от всички избиратели. Кабинетът „Борисов“, който предсрочно сдаде властта след масови протести, дойде на власт с доверието на 43% от гласувалите и на 26% от всички. Само че тогава 55 на сто от българите поне бяха политически представени в парламента, докато сега са само 40.
Както и да се погледнат, сегашните нива на доверието към основните партии са
негативен рекорд за
последните 23 години
Лидерът на БСП Сергей Станишев явно си дава сметка за рисковете, които крие съставянето на кабинет в сегашната ситуация, и още в първите часове след вота обяви, че ще търси не само парламентарно, но и извънпарламентарно мнозинство за промяна. Тоест – ще преговаря и с партии, които са постигнали някакъв видим резултат, но не са преодолели избирателната бариера. Засега обаче повечето лидери се ослушват, а единственият откликнал е Иван Костов с… отказа си да разговор с БСП за каквото и да било.
В следващите дни партиите ще бъдат подложени на силни обществени очаквания и даже на натиск да съставят кабинет. Икономиката е в криза, пари за нови избори няма, бизнесът е изнервен, въпреки че, ако се вярва на Евростат, у нас той би трябвало да е най-малко зависим от правителството и спокойно да си върши работата. В резултат от неолибералните реформи на няколко управления България е с най-малка преразпределителна роля на държавата в целия ЕС за 2012 г. Само 35,7% от парите минават през хазната срещу 64,3%, които се разпределят от частния сектор. Всички обаче си дават сметка, че България не е Белгия, която може да си позволи да стои 541 дни без редовно правителство.
Ситуацията, в която попаднахме, е изпълнена със закономерности, които изглеждат уж като парадокси: бизнесът иска бързо правителство, защото реално е зависим от правителството, въпреки че номинално и според статистиката трябва да е най-свободен от него в целия Евросъюз. В същото време мнозинството от хората са недоволни от извършените реформи в държавата и се чудят как да накажат партиите, които ги наложиха: било като протестират, било като потърсят умерена алтернатива, било като гласуват за партии на протеста, било като разпиляват гласовете си, само и само да накажат „големите“, било като изобщо не гласуват. Както и да постъпят, сметките им все не излизат и възпроизвеждат системата.
Битува и друг поглед, според който историята е показала, че назряващи промени често са били предшествани от временно запазване на статуквото. Справка – изборите във Франция през 1968-а. Или в България през 1990-а.
* Програмата „Ран-Ът“ е за преструктуриране на плановата социалистическа икономика на България по метода на „шоковата терапия“. В крайна сметка е изпълнена на 100%, макар и нетолкова бързо, колкото се иска на нейните създатели – двама ултраконсервативни американски икономисти. Планът „Сидеров срещу колониалното робство“ претендира, че е точно обратното, и предвижда цялостна ревизия на прехода.