Работници в хранителни вериги, телекоми, шивашки цехове никога няма да получат заплатите си, които уж държавата гарантира
Ваня Григорова
Този текст е от раздел „искрено и лично“. Но не съвсем. През 2011 г. телекомът, в който работех, затвори кепенците, след като няколко месеца аз и моите колеги не получихме трудовите си възнаграждения. В продължение на месеци преди това Петрол АД не изпълняваше инвеститорските си задължения в компанията, в която притежаваше 50% от акциите – Транс Телеком. Съсобствениците – руснаци от офшорна компания, се опитваха да накарат българския си съдружник да плати дължимите суми за изграждане на WiMAX мрежата, задълженията към другите телекомуникационни дружества, наем, заплати, осигуровки. Безуспешно. Няколко пъти ни спираха тока, а ръководството вдигаше шалтера, след като си тръгваха служителите на ЧЕЗ. На третия месец ни казаха, че компанията няма да я бъде. 140 човека напуснахме и официализирахме новия си статут на безработни в бюрата по труда.
Междувременно активите на дружеството са били разпродадени, за да няма с какво да бъдат изплатени задълженията. Така разбрах, че съществува фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ при несъстоятелност на работодателя, който обаче не гарантира нищо. И се превърнах в синдикалист. По принуда, но и осъзнато.
Върнах се в онзи период, защото в момента същото се случва с тогавашния ни пряк конкурент в сферата на WiMAX услугите – Макс Телеком. Още в онези години колеги от тази компания са споделяли как минават през фоайето на офиса, където виждат собственикът им да замезва от претрупани плата със скъпи меса, докато на тях им дължи заплати за 6 месеца. Но той беше умел играч и успя да продаде компанията. Задържаха се още няколко години, дори разшириха дейността си. Днес обаче служителите на фирмата не са получавали заплати от 2-3 месеца, поради което се вдигнаха на протест пред централния офис дни преди предсрочните парламентарни избори. Не, че някой кандидат-депутат се трогна. Политиците ни имат по-големи цели: да направят всички работници – предприемачи.
Било поради слаби управленски способности, било поради неблагоприятна пазарна среда или лични вражди между отделните съсобственици на дружествата, служителите от различни компании не получават изработените си трудови възнаграждения. Често фирмата е във фактическа, но необявена несъстоятелност. Работниците го разбират по закъснелите преводи в банковите сметки. Първо получават само части от заплатите си, месец-два по-късно вече не получават нищо, въпреки че продължават да изпълняват трудовите си задължения.
Ако не могат да разчитат на помощ от близки и приятели, служителите задлъжняват – в по-малките населени места под формата на вересии, в градовете основно с кредити. Накрая напускат по собствено желание в търсене на друга работа. Натрупаните неизплатени заплати са за 2, 3, 5 месеца – всеки според доверието към работодателя си, взетите заеми и границата на търпение.
Заплати, ама друг път
За неполучените възнаграждения има няколко варианта. Някой от големите кредитори на дружеството – електроразпределително дружество, ВиК, мобилен оператор, завежда съдебен иск за обявяване на длъжника в несъстоятелност. Продължителен, дългогодишен процес без ясен край.
Затова е предвиден законов буфер, от който се изплащат забавените заплати – фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ (ГВРС). За разлика от машините, които могат да се ползват при нужда, човекът трябва да яде всеки ден. Управляващите в ЕС знаят това добре, поради което фондът е създаден по силата на европейска директива. В него правят вноски работодателите. Или поне правеха. За периода 2005-2008 г. размерът на осигурителната вноска беше 0,5% от трудовото възнаграждение. През следващите две години българските правителства я намалиха на 0,1%. От 2011 г. отчисления от страна на работодателите вече не се правят. Акумулираните средства били достатъчни, към декември 2015 г. активите на ГВРС са почти 271 млн. лв. и той ежегодно отчита излишък. Не поради липса на фалирали фирми, а заради мудните дела по несъстоятелност, от които зависи изплащането на трудовите възнаграждения от фонда.
Макар да им е вменено задължение, собствениците на компании често не обявяват доброволно несъстоятелност, въпреки че не изплащат задълженията си към различни кредитори, сред които и работниците и служителите на дружеството. Исковете се завеждат основно от други компании. Поради разни процедурни забавяния, ход на делата се дава след месеци или години. А работникът има право да поиска изплащане на вземанията си от фонда до три месеца, след като е напуснал фирмата.
Изстрадан пример:
Да, след година и половина двоумене дали изобщо да започне делото, съдът решава, че компанията всъщност е била в несъстоятелност още през 2008 г. Служителите й са работили във фактически фалирала компания цели две години.
Тъй като обаче са напуснали една година преди обявяването на несъстоятелност, работниците вече нямат право да поискат възнагражденията си от фонд ГВРС. Междувременно могат да заведат дела срещу работодателя. В общия случай ги печелят. Но работодателят е по-оперативен и вече е разпродал активите на компанията, вследствие на което изпълнителният лист от съда няма никакво значение, тъй като липсва имущество, с което да бъде удовлетворен.
Дори делото по несъстоятелност да приключи по-бързо, което като цяло е изключение, за да получат неизплатените си заплати работниците трябва да бъдат уведомени от работодателя, че компанията е във фалит и да получат от него справки, с които да се обърнат към фонд ГВРС. Предвидено е и контролните органи на НОИ да проверяват дали работодателят спазва това си задължение. В общият случай обаче той не може да бъде открит, поради което:
- той не информира работниците, че компанията е в несъстоятелност;
- не издава нужните документи за задължения към служителите;
- контролните органи на НОИ не проверяват или проверяват късно обстоятелствата на място, но не откриват документи. Поне така твърдят.
В допълнение синдикът понякога „пропуска“ да впише работниците в списъка с кредиторите. Това той трябва да прави служебно, без някой да го моли изрично. За което получава заплата в размер на 1600-1800 лв. Парадоксално е, че дори служителите по-късно да разберат, че делото е приключило и сами – с молба до съда, да поискат да бъдат вписани като кредитори, получават отговор, че това не може да се случи. Защото синдикът е изпуснал срока да го направи.
Ежегодно фалират стотици компании
Илюстрация на факта, че фонд ГВРС не изпълнява функциите, с които е създаден, е следващата графика.
Източници на данните: Търговски регистър и годишни доклади на Държавното обществено осигуряване
За последната отчетна година служителите на едва 4% от компаниите в несъстоятелност са получили възнагражденията си от фонд ГВРС. Дори да предположим, че някои от тях са семейни фирми с по няколко работници (собственикът и негови роднини не могат да претендират за обезщетения), няма никакво съмнение, че множество работници не са имали възможност да ползват гаранциите, с които номинално са обезпечени. Поради незнание, забавени дела, нормативни бариери.
Допреди няколко години във всеки годишен отчет на НОИ като причина за неефективното функциониране на фонда се сочи фактът, че „фирмите, изпаднали в несъстоятелност, не покриват изискванията за изплащане на гарантирани вземания за работниците и служителите им от този фонд“. Не ги покриват работодателите, без заплати остават служителите.
Колко са работниците, които са успели да получат неизплатените си трудови възнаграждения, показва втората графика.
Източник на данните: Статистически справочник „Демография, икономика и социално осигуряване 2015 г.“ на НОИ
През 2015 г. броят на работниците е два пъти по-малък дори от общия брой на дружествата в обявена несъстоятелност. Едва 280 служители са получили поне частично дължимите им трудови възнаграждения. Макар да се вижда значим ръст през 2009 г., в най-добрия случай той се измерва в стотици, а пострадалите работници са хиляди.
Очевидно тези компании, които не са успели да се промъкнат през описаните по-горе широко отворени законови коридори, са малки. Собствениците им нямат финансовата възможност да забавят и спират делата по несъстоятелност. Затова при тях законът действа наистина. За компаниите с хиляди работници възможностите са значително по-големи, такива фирми излизат отвъд официалните нормативни рамки.
Реформи, моля. Ама истински!
Транстелекомци не успяхме да си получим заплатите. Някои от нас години след това изплащаха кредити, взети, за да се издържаме, докато чакахме „босовете“ да се разберат. Вероятно същото ще се случи и с колегите от „Макс Телеком“, и с шивачките от Ветрен, и с работниците на „Пикадили“. Както и с още хиляди хора, които уж предлагат труда си срещу заплащане, а се оказва, че някой може да ги обере и да не плати. Кражбите на работодателите не се наказват. Напротив – поощряват се като се премахва задължението да правят вноски в уж гарантирания фонд.
В резултат от законовите дефекти, действията и бездействията на НОИ, работодатели и синдици, както и поради мудността на съдебните процедури, служителите са лишени от правото на справедлива защита и гаранции за изработените си възнаграждения.
Европейската комисия настоява за какви ли не реформи, включително в областта на делата по несъстоятелност. Не защото се е загрижила за работниците. За да облекчи бизнеса. Затова и прословутата „съдебна реформа“ предвижда повече възможности за оздравяване на компаниите, но не и за премахване на бариерите пред работата на фонд „Гарантирани вземания“. Не и повече контрол и санкции за недобросъвестни работодатели. За българските партии също не е изгодно да се упражнява натиск върху бизнеса. #КОЙ иначе ще им плаща предизборните кампании и ще натиска работниците си да гласуват за тях?
