В последните дни левите среди бяха разтърсени от трусове на възмущение. Причината – „предателството“ на кандидата за номинация за президент на САЩ Бърни Сандърс.
Владимир Николов
Много бързо забравихме, че Сандърс водеше борба за номинация от името на ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ, което само по себе си поставя съответните изисквания за партийна дисциплина. По-важното е друго. Лявото като политическо направление изхожда от идеята за прогресивното движение на историята като един постепенен, бавен и диалектически обоснован процес. Марксизмът е изградил цяла наука за бавното натрупване на икономически, социални, етични и разбира се идейни условия, които в определен момент влизат в същностно противоречие със заварената политическа организация. Това предизвиква колизия, която обикновено се изразява в революция. Следователно революцията не е импровизирана авантюра с едноличен адрес, събрал патетично мечтите и бляновете на милиони, които накрая коварно били излъгани от лицемерния сенатор.
Явно много хора си представят промяната в образа на як момък, излязъл от средновековна приказка, който размахва сабята на историческата справедливост, обезглавява ламята, а след това всички заживяваме в хилядолетното царство на щастието. Що за библейска карикатура? Откога политиката е арена на приказното?
Да оставим настрана какво е обещавал Сандърс. Каквито и клетви да е давал, говори много зле за хората, които са му повярвали толкова буквално и са си въобразили, че финансовата хидра от Уолстрийт ще бъде нокаутирана със замах. Естествено, че подобна битка задължително ще отнеме десетилетия и това няма да е сблъсък само между гражданите и финансовите кръгове, но това е и война, водена в самия Уолстрийт и бих казал най-вече на терена на Уолстрийт.
Самата поява на явление като Бърни Сандърс е знак, че в американското общество е налице динамика с огромен интензитет, при това в прогресивна посока. Дори и с просто око може да се констатира появата на явление като Барак Обама. Последният дойде на власт с предложение за широки и неартикулирани от десетилетия социални реформи. Колко от тях изпълни и дали се е оказал популист нас това не ни интересува – интересува ни че има движение в самото общество, че е налице някаква степен на съзряване.
След това имаме по-радикален лидер – Сандърс, който, макар и да не достигна до финалния спринт, успя да акумулира многомилионна подкрепа. Тенденцията е видна – махалото е вече с няколко градуса по-наляво.
Двата горепосочени случая отразяват логиката на историческия процес – най-напред се натрупват съответни обществени очаквания и след това се появява личността, която да ги изрази в политическото.
В същото време обществото очевидно не е достигнало до онзи етап на осъзнаване, за да бъде нарушен двуполюсния модел и да се изгради нова партия с марксистки фундамент или самата Демократическа партия да придобие постепенно подобен облик. Това несъмнено ще се случи, но изисква много време – една историческа променлива се осъществява понякога в рамките на 2-3 поколения!
В близкосрочен аспект действията на Сандърс също носят позитиви. Най-напред сенаторът промени цялостната кампания на Клинтън и я вкара в теми, които тя преди това заобикаляше. Хората, които стоят зад Клинтън не може да не си дават сметка за обществените тенденции, включително и в собствената им партия. Самият факт, че бяха вкарани в режим на лавиране, е политическа победа за кампанията на Сандърс. Със сигурност разумът предпочита на президентския престол Клинтън (с всичките й обвързаности с финансовите акули) с евентуален вицепрезидент Сандърс, отколкото представителя на най-ретроградните кръгове в американските политически среди – Доналд Тръмп.
Обществените тенденции не са терен за реализация на копнежи за бърза справедливост. Абсурдно е да се дават морални оценки на Бърни Сандърс без да се анализират обективните обстоятелства и без да се държи сметка, че общественият процес е именно ПРОЦЕС (с цялата характерна за един процес вътрешно обоснована закономерност в развитието на причинно-следствени връзки),
Общественото съзнание е много силна, мощна категория. Веднъж закрепне ли, кристализира ли идейно, няма как да бъде пречупено. Вярно е, че с това расте и съпротивата от най-закостенелите представители на политическия и социален елит. Но точно в този нарастващо интензивен конфликт се осъществява и обществената еволюция. Така че не е редно да говорим за изгубени надежди и пречупени мечти.
Според мен е време да се отърсим от две съществени заблуди.
Заблуда № 1: „Уолстрийт е едноизмерно проявление на злото”. Важно е да съобразим, че нещата в този финансов инкубатор не са толкова еднопластови и са налице най-разнообразни тенденции. Уолстрийт не е продукт на конспиративен мозък, някаква закъсняла и пародийна Deus ex machina, която води света към Апокалипсис. От позициите на марксизма капиталът засега е най-висшата форма на икономическа активност. И от неговата матрица ще се създаде неговата противоположност. Най-могъщите леви идеи в Щатите се акумулират именно в големите частни университети;
Заблуда № 2: Преклонението пред отделни личности – Ципрас, Варуфакис, Корбин, Сандърс и пр. В изграждането на един своеобразен култ към определени личности като въплъщение на донкихотовското, рицарското начало се съдържа ядката на бъдещото разочарование. След като сме придали на някого свръхморални качества, съвсем естествено е обекта на нашите въжделения да не е в състояние да ги покрие. Чия е вината за разочарованието – негова или наша? Мисля че е време да изоставим всякаква идолизация, всякакъв намек за суеверен волунтаризъм и да се върнем към идеите. Личностите са просто слуги на идеите. Как някой ще предаде нещо по-силно от него, т.е. идеята?!
