KadrinkaБългария и на погребението на световната легенда Нелсън Мандела не можа да избяга от най-големия си народопсихологичен кошмар – „да не се изложим пред чужденците”.

До последно нервни чужди посланици в София звъняха къде ли не – из институции и на лични познати, за да се опитат да разберат кой висш български държавник ще представя страната ни на траурната церемония в Йоханесбург, където се събираха 91 световни лидери. Ведомствата обаче дружно мълчаха до последно. Когато на стадиона в Йоханесбург вече прииждаха първите гости за възпоменанието, МВнР внезапно разкри, че всъщност София няма да бъде представена там от никого.

Каква суматоха е последвала из междувластовите пространства, можем само да гадаем, но в крайна сметка се оказа, че впоследствие точно от МВнР към Южна Африка екстрено е бил изстрелян зам.-министърът на външните работи Ангел Величков. Човекът заслужава лични адмирации, защото е приел по матросовски да запуши срамната дупка в представянето на България като държава на тази феноменална среща на върха в памет на една от най-ярките и вдъхновяващи световни личности. Но официалните български власти заслужават само поредно възмущение от неадекватността им и от пълната липса на разбиране за стратегическите и ценностните приоритети на България. Абсолютно непростимо е толкова ниско по ранг и толкова зле организирано представяне на страната ни на едно събитие с такъв огромен световен отзвук и изцяло фокусирано към една категория, която все по-убедително се завръща в международната политика и за която толкова много се говори през последните месеци в България – морала. Отново лъснаха потресаващите байганьовски хоризонти, които очевидно не е в състояние да надскочи така нареченият ни „политически елит”. Явно, когато не става дума за престижни снимки на брюкселския, вашингтонския или давоския паркет, за икономически форуми с възможност за комисиони от солидни лобисти или за изяви по сбирки на предпочитани европейски политически семейства, нашите държавни мъже просто не знаят как да реагират. А и не ги интересува.

Президентът Росен Плевнелиев намери време да отиде на тяснопартийна среща на Европейската народна партия във Вилнюс и да говори там врели-некипели, но поклонението пред Нелсън Мандела не можа да го изкуши да поеме на път до Йоханесбург. Да беше пратил там поне заместничката си Маргарита Попова – постът й, а и натюрелът й е идеален за такива мисии.

За последно „сбогом” с Мандела можеше да отпътува и председателят на Народното събрание Михаил Миков, който все пак произлиза от партия, членуваща в Социалистическия интернационал – а там членува и Африканският национален конгрес. За какво му беше да седи в София и да се оплита в махленски свади около воаяжа на атакистите до кубинските плажове? Ако беше отишъл в Йоханесбург, щеше да види вдъхновявалата Мандела Куба в далеч по-интересна геополитическа светлина.

Премиерът Пламен Орешарски също можеше да засвидетелства почитта на България към големия борец за човешки права – и може би това би бил добър знак за отношението му към онзи морал, за който толкова се скандира под прозорците му.

Най-малкото лично външният министър Кристиан Вигенин можеше да се прежали и да поеме на дългия полет до Йоханесбург, вместо да изпраща свой заместник.

За председателя на БСП и ПЕС Сергей Станишев е безпредметно да говорим. Международният му пост предполагаше незабавно да литне към Южна Африка, за да почете един от символите и героите на лявомислещите хора по целия свят. Но това е трудно да се очаква от човек, който още в началото на 90-те, докато се подвизаваше в Международния отдел на „Позитано” 20, реагира така на запитване от столичен всекидневник, поискал от него информация за контакт с някои от някогашните емблеми на световното антиимпериалистическо движение като Нелсън Мандела, Анджела Дейвис, Луис Корвалан: „Ама те са комунисти! БСП не поддържа сътрудничество с такива движения.”

БСП да си се оправя с идентичността и диалогичността си, тяхна работа. Но България като държава би трябвало да държи на историята и на ролята си в подкрепата на АНК в борбата му с апартейда. Това не е срамно, а напротив – достойно е за гордост. България десетилетия наред е обучавала младежи, членуващи в АНК, които днес вече са на ключови позиции в членуващата в БРИКС Република Южна Африка. През 80-те у нас бе изключително популярен един хор на южноафриканските студенти, следващи в България, който обикаляше по митинги за солидарност и фестивали на политическата песен. Когато хорът се качваше на сцената, там едва оставаше място за микрофоните – толкова много бяха участниците му. Просълзени и огнени, те пееха така, че веднага изправяха залите на крака. Изпълненията бяха акапелни, без никакъв музикален съпровод, но създаваха усещането, че те вкарват в храм. Храм на човешкото единение и порив към справедливост.

Тогава България имаше сетива за това. А днес?

Коментари

коментара