Boyan_ZaharievМащабите на бедността в България и липсата на политики, които да я намаляват

Сред българския политически елит се оформя траен консенсус поне по една тема – че бедността не представлява особен приоритет за тях и те нямат намерение да предприемат сериозни мерки за нейното ограничаване. Това става все по-ясно с навлизането в предизборната кампания.

Няма да коментирам усилията на служебното правителство, защото проблемите на България са свързани с цялостната философия на нашето досегашно икономическо развитие, което намирам за разочароващо дори през най-силните години на икономически растеж, заради неспособността му да даде съществен принос за борбата с бедността и оформилата се структура на нашата икономика, която не ни обещава нищо добро в обозримо бъдеще. Убеден съм, че в текущата бюджетна рамка и като цяло – в контекста, в който се развива България няма възможност да се направи нищо съществено по отношение на борбата с бедността. Така че служебното правителство търси нещо, което няма откъде да намери.

Въпреки това приветствам усилията им.

Нека видим къде стои България, по отношение на бедността спрямо останалите страни в ЕС. Трябва да се отбележи, че основният измерител на бедността в ЕС е относителен. Това означава, че тя се измерва независимо от общото икономическо развитие на дадена страна. Т.е. доходите на един българин не се сравняват с доходите на французите или германците, а с доходите на другите българи и се гледа колко хора са под специфичната линия на бедност за всяка страна. При този подход икономическото развитие не е гаранция за намаляване на бедността. В момента страната с най-ниска бедност в ЕС е Чешката република с под 10% бедни. Тя не е сред страните с най-висок БВП в Европейския съюз. Ако погледнете данните за бедността преди и след социалните трансфери (изключвайки пенсиите), ще забележите, че дори в страните с най-голям БВП на глава от населението, ако махнем намесата на държавата, ще има много бедни – повече, отколкото са в момента в България. Казвам това във връзка с твърденията, че като повишим още малко нашия БВП, бедните вече ще са добре и няма да има нужда от системи за социална защита. Генерирането на бедност и неравенства е част от генетичния код на пазарната икономика и тяхното ограничаване изисква специални (и при това – немалки) усилия.

През 2011 г. България за първи път излезе на първо място в нерадостната класация на монетарната (паричната) бедност пред отколешните си конкуренти Румъния и Латвия и пред страните от Средиземноморието с огромни дългове.

Евростат по принцип не измерваше абсолютната бедност, считайки, че ЕС е място, където тя е сведена до минимум или напълно изчезнала. След присъединяването на България и Румъния стана ясно, че въвеждането на подобен индикатор няма да е излишно, защото при нас все още има хора, които не просто нямат достатъчно пари, за да могат, нека перифразираме Адам Смит, без срам да се появяват в обществото, в което живеят, но хора, които не могат да посрещат определени базисни потребности. Преди няколко години беше въведена група от индикатори, с които се измерва индекс на материална депривация – мярка за лишаване от основни блага. Сравнимите данни са от 2008 г. насам, макар че индикаторът е пресметнат със задна дата и за няколко предишни години. Към 2008 г. в Румъния 50% от населението живее в материална депривация срещу 55% в България. През 2011 г. стойността за Румъния е 47,7%, а за България – 60,1%. При това като цяло през разглеждания период Румъния беше по-нестабилна както макроикономически, така и политически, поне до началото на 2013 г.

По последни данни България е на едно от първите места в ЕС и според обобщената мярка за неравенство в доходите, наречена коефициент на Джини (на второ място след Латвия) и по съотношение на доходите на най-богатите 20% и на най-бедните 20%, което по последни данни в България е 6 и половина пъти.

Бедността сред многодетните семейства в България е най-високата регистрирана в ЕС, за която и да било група от наблюдаваните от Евростат. Това заслужава да се спомене, защото съм попадал на анализи, които доказват колко изгодно се живее при нас с детските надбавки, с теоретично калкулирани доходи на съответното домакинство.

Аз обаче разполагам с конкретни примери от реалността за дълбоката мизерия, в която например може да живее самотна майка с две деца, едното от които с увреждания, които след като е изчерпила лимита си за достъп до програмата, която  позволява да бъде асистент на собственото си дете. Сигурно се досещате, че тази майка няма как да ходи на работа без подкрепа за отглеждането на децата, защото ако трябва да наеме някого да гледа детето  на свободния пазар, това ще струва цялата  заплата, при това, ако има добро образование и късмет. Всъщност в България майката, за която говоря, може и да не бъде включена в програмата, защото ресурсът за годината е изчерпан – в изследванията има домакинства, получили такъв отговор през последните години. Това не би трябвало да е възможно в страна, която има икономическото развитие на България.

Мога да ви дам десетки подобни примери само от моя ограничен опит, но да не се разпростираме излишно, а да се върнем към високата политика (и икономика).   Сигурно много хора ще се изненадат, ако разберат, че у нас има бедни които не вземат помощи по една или друга причина дори, когато имат право на тях. Вземането на помощи и въобще получаването на подкрепа от държавата в България е трудно и в много случаи – унизително, като се започне от административните пречки и се стигне до обрисуването на бедните в публичното пространство като измамници, които се възползват от прещедрата българска социална система, хора с нисък морал и ценности или в най-добия случай – безотговорни хора, които не инвестират в бъдещето си и общо взето сами са си виновни. Затова никой във високата политика май не се интересува от условията, в които бедните в България получават достъп дори до крайно скромните полагащи им се услуги, докато бизнес климатът се дискутира непрекъснато и е тема на всички предизборни кампании.

Пропорционалното данъчно облагане също има непосредствен, увеличаващ неравенствата ефект. Това е непосредствен и безспорен факт, който може да се изведе като математическа теорема. И какво от това ще попитате. Нищо особено. Оставям настрана темата за справедливостта, която у нас не се ползва с добро име и се счита от елита за нерационална. Затова ще спомена просто, че в съвременнната икономика има цяло направление, което изследва ефекта от неравенствата не само върху икономическото развитие, но и върху продължителността на живота, престъпността и общото качество на живота… и открива сериозни емпирични потвърждения, че намаляването на неравенствата може да не е по-маловажно за благоденствието от ръста на икономиката, при това включително за богатите.

Може да се спори доколко е приятно и допринасящо за личното щастие и здравето да караш новата си кола в общество, в което хора се самозапалват по улиците.

Липсата на необлагаем минимум създава, от друга страна, уникалната ситуация, че в България има хора, които, плащайки данъците си, отиват под линията на бедността.

В това отношение със сигурност попадаме в списъка на изключенията сред индустриално развитите страни. Възможно е дори да сме уникални в тази абсурдна ситуация. За да разберем колко хора приблизително изпадат под линията на бедност заради липсата на необлагаем минимум, можем да погледнем как са разпределени доходите около линията на бедност. Делът от населението, което получават доход, който надвишава с до 5% линията на бедност, е 29,5%. Делът от населението, което получава доход под линията на бедност, е 22,3%. Разликата е 7,2%, а ние се интересуваме от доходите, които са приблизително до 10% по-високи от линията на бедност. При най-консервативна оценка говорим за неколкостотин хиляди души. За сравнение нашата система за месечни социални помощи и помощи за отопление обхваща около 3-4% от населението. За по-пълното установяване на тези факти е необходимо да се направят някои нетривиални симулации, използвайки реалните данни за доходите на домакинствата. Не ми е известно някой да е правил такива симулации в България дори от чисто академичен интерес, да не говорим за целите на политиката за справяне с бедността. Всъщност и защо ли да го прави, при положение че тази тема видимо не интересува хората, натоварени с взимането на решения. В България сериозните решения се взимат със сметки на коляно преди изборите или изобщо без сметки.

Навремето един от класиците на икономиката Рикардо е смятал, че много ниските данъци могат да доведат до натрупване на дълг, който бъдещите поколения ще плащат с по-високи данъци. В Европа в момента се сещам за няколко хубави примера в тази посока. България обаче беше мистериозно изключение от всички правила – пример за страна, където хем данъците са ниски за богатите, хем не се събират ефективно и същевременно не се трупа дълг. Това изглежда почти като непознат досега икономически фокус. Всъщност бъдещите поколения могат да бъдат натоварени да плащат вместо нас не само през механизмите на дълга. Ние също може би плащаме по начини, които не разбираме. Да вземем за пример лошото образование или риска от хронични заболявания, включително психични разстройства поради неработещи или зле работещи системи за предоставяне на услуги. Това напомня за човек, който е много щастлив, че е спестил от образованието или лечението на детето си, та да не се налага то да плаща дълговете за това.

В живота има епизоди, когато всеки може да има нужда от помощ, променяща цялата бъдеща траектория на живота му в една или друга посока. Има моменти, когато човек има нужда от храна, отопление, лекарства, обучение, и то сега, а не после. Тази помощ не може да се отлага, защото „после“ изглежда вече по друг начин, а в някои случаи просто няма „после“.  Накратко – в нашата досегашна макроикономическа политика няма никакви чудеса. Това, което доброволно правеше държавата ни в макроикономически план, по принуда правеха бедните домакинства в страната в микроикономически план. Ще припомня някои от стратегиите за оцеляване, регистрирани в проучвания на домакинствата по време на кризата – пропускане на хранения (да не използваме думата „глад“), невъзможност да се поддържа нормална температура в дома през зимата, отлагане на необходими прегледи при лекар, прекъсване на лечение, некупуване на лекарства за хронични заболявания. Хората, които прибягват до подобни стратегии, в повечето случаи си дават ясна сметка, че те ще им струват скъпо в бъдеще, но тяхното пространство за избор е почти безалтернативно. В макроикономиката това също е ясно, но там решенията рядко се взимат от тези, които ще платят накрая сметката.

В България голямата сметка се плаща от тези, които най-малко могат да го понесат. Държавата беше превърната в добре смазана машина за генериране на бедност и неравенства не само през облагането на личните доходи, но и през огромната зависимост на бюджета от непреките данъци като ДДС и неадекватната като обхват и размер на помощите система за социално подпомагане.

За да не бъда разбран неправилно – аз не предлагам на никого да базира сериозни политики на изяви в медиите, включително на моите. Oчаквах едно малко по-сериозно отношение към очевидните проблеми с бедността, които нашата страна има вече 6 г. след влизането си в ЕС, включително дискусия защо индикаторите на Евростат, които цитирах, показват това, което показват. Армията от бедни, живеещи в България, системно посрамвани от изявления на действащи политици, включително социални министри в поредица от правителства, заслужава поне малко повече внимание към техните проблеми. Вместо това в пространството прехвърчат само изтъркани идеологически клишета, представени за последната дума на икономическата наука и политическия разум.

Коментари

коментара