Петер Бранд е историк, професор в университета Хаген в Германия. Ръководител е на направление „Най-нова германска и европейска история“ и директор на Института по европейски конституционноправни науки. Роден е през 1948 г. в Берлин, по собствените му думи – в „едно силно политизирано и въпреки това в много отношения напълно нормално семейство“. Петер е първи син на знаменития германски социалдемократ Вили Бранд от втория му брак с норвежката Рут Бергауст.
Отношенията между баща и син са приятелски, но сложни в политическо отношение. Не са много склонни да показват взаимно чувствата си, но веднъж дори са плакали заедно. „Не бих искал да преувеличавам с оплакванията. На света има много по-лоши съдби от тази да си син на водещ германски политик – и то именно на този водещ политик“, казва Петер Бранд в книгата си „Вили Бранд – С други очи“, която бе издадена и на български.
Синът е активен участник в студентските и антивоенните вълнения в края на 60-те. Отделя се от родителите си и започва да живее самостоятелно още на 18 г., когато баща му е кмет на Западен Берлин и председател на ГСДП. По-късно Вили Бранд става канцлер (1969-1974) и председател на Социалистическия интернационал. През 1971 г. предприетата от него политика на разведряване между Запада и Изтока ще му донесе Нобелова награда за мир, а на погребението му през 1992 г. Фелипе Гонсалес ще го нарече „германец до мозъка на костите, европеец по убеждение и гражданин на света по призвание“.
В книгата си проф. Бранд припомня думите на баща си, че истинското удовлетворение на неговия живот е това, което е дал за „съзвучието между името Германия, понятието мир и перспективата за свободна Европа“. „Ако зачеркнем „Германия“, изречението губи своя смисъл.“
„Между баща ми и мен имаше значим период на политически различия, които стигнаха до принципни положения, без това сериозно да вреди на личните ни отношения – спомня си историкът. – От средата на 70-те баща и син отново се сближиха политически, но пълно единодушие не бе постигнато.“ Проф. Петер Бранд ще стане член на ГСДП едва през 1994 г.
В момента е член и на Управителния съвет на фондация „Фридрих Еберт“. По покана на българското й бюро в последните месеци на два пъти посети България. Първия път – за да представи книгата си, а втория – за да сподели пред български студенти и партньори на фондацията мнението си за източната политика на Европа, деликатно припомняйки наследството на баща си в тази област. „Не говоря нито от името на Германия, нито на ГСДП, което ми дава свободата да излагам собствени мисли“, заяви проф. Бранд на лекцията си в НДК, където бе представен от журналиста Бойко Василев с думите: „Изключителен учен и интелектуалец, представител на най-доброто, което западната мисъл в момента може да предостави.“
Г-н Бранд, за първи път от десетилетия в Европа се върна обстановката на конфронтация по оста Запад/Изток. Не се забелязват и политически личности от типа на Вили Бранд, които да започнат политика на разведряване. Виждате ли качества, подобни на неговите, у някой от сегашните западни лидери?
– Проблемът не е личностен. Основен елемент в политиката на разведряване беше да се опиташ да погледнеш на обстановката през очите на отсрещната страна. Не за да се съгласиш с нейното мнение, а за да разбереш логиката на нейните действия, а оттам да коригираш и собствените си. Този начин на разбиране на нещата сякаш се загуби и от двете страни. Все още можем да го възстановим.
Все пак в „западния лагер” и днес виждаме огромни разлики в начина, по който се общува с отсрещната страна. Подходите са свързани и с различния исторически опит, който в Европа несъмнено е много богат. За пример мога да посоча съществуващата благодарност у всички наши политически формации към Русия за успешното обединение на Германия. По отношение на сегашната конфронтация, свързана преди всичко с кризата в Украйна и замразената гражданска война там, различните оценки са разпределени равномерно сред представители на всички германски партии. Но би било примитивизъм да се счита, че тези, които се отнасят критично към политиката на Запада, представят позицията на другата страна – в случая на Москва.
След 1989 г., когато светът изведнъж стана не толкова ярко поляризиран, имаше зачатъци на един друг тип международни отношения, основани на различни от блоковото мислене принципи. Бяха налице очаквания, че и в западното полукълбо ще настъпят промени към изграждането на една общоевропейска структура на сигурност чрез засилване на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Тези стремежи намериха израз в Парижката харта за нова Европа от 1990 г., с която беше обявен краят на двуполюсния модел и на Студената война и беше изведена необходимостта от многостранния подход при решаването на възникващи кризи в прехода към Обединена Европа. За съжаление, те бяха изпреварени от други тенденции, в които американското виждане за световната политика до голяма степен съвпадна с вижданията за сигурността на някои източноевропейски страни като Полша и прибалтийските републики. По един или друг начин те засилиха критичните тенденции към Русия в Западна Европа. Всичко това е разбираемо на база на техния исторически опит, но може и да бъде опасно, ако Европа в лицето на ЕС се опита да се отъждестви с такава позиция.
Не натрапиха ли всъщност тези държави собствените си комплекси спрямо Русия на целия Европейски съюз?
– Съгласен съм, че има такива комплекси и заедно с това добре разбирам откъде идват. Налице е своеобразен тест доколко съвременните държави подчиняват своите действия на подобни неща…
Във ваша лекция в София заявихте, че трябва да се направи всичко възможно „да се предотврати заплашващата ни война”. Толкова ли е сериозно наистина положението?
– Обстановката в Украйна в момента е в застой след второто споразумение от Минск. Още не е ясно дали то ще успее да издържи. Но изглежда, че европейските държави – най-вече Германия и Франция, започват да изискват усилия и от украинското правителство за стабилизиране на региона. Не става дума само за положението в Източна Украйна. Най-вече в тази област, но не само там, вече имаме хуманитарна и социална катастрофа, която представлява допълнителен проблем за сигурността. Аз не съм песимист, въпреки че ситуацията във всеки момент може да излезе извън контрол.
А възможно ли е ескалацията да излезе и извън границите на Украйна, предизвиквайки един общоевропейски и дори световен конфликт?
– Достатъчно възрастен съм, за да кажа, че нищо не е невъзможно. Разбира се, предполагам, че споменът за раните от 60-те години на миналия век, когато двете ядрени свръхсили в света бяха стигнали до ръба на военен конфликт, още са пресни. Виждам опасността главно в това някакви определени действия да бъдат погрешно интерпретирани от другата страна и искрата да пламне от нещо малко, от някакъв регионален конфликт, който после никой да не може да овладее. Провокации се случват и от двете страни.
Доколко европейският политически елит е самостоятелен в действията си и във вземането на решения или е инструмент на външни интереси?
– Ако трябва да бъдем откровени, НАТО по принцип си е инструмент на американската политика. Разбира се, това не е система от заповеди и команди, които се спускат „по гарнизона”. Членките на пакта, и най-вече големите държави, имат все пак някакво влияние и някои неща не биха се случили точно по начина, по който се случиха, ако американците имаха възможност да вземат самостоятелно решения. В ядрото на Европейския съюз съществува убеждението, че само съюзът със САЩ може да гарантира сигурността, докато дълго време никой дори не се е и замислял за Русия. Моето мнение е, че би било добре, ако Европа иска да бъде независима. В такъв случай тя се нуждае от собствена отбрана, без да е нужно тя да бъде чак на нивото на САЩ и Русия.
Какви са тези съюзници, след като единият шпионира другия? Колко ли кошмарна щеше да е сега международната обстановка, ако се беше оказало, че г-н Путин подслушва г-жа Меркел…
– Не съм поддръжник и защитник на американската международна политика. Основателно отбелязвате, какво би се случило, ако беше налице такава размяна на ролите. Или ако, да речем, бъде свален проамерикански режим в Мексико… Съвсем не е задължително да си поддръжник на Путин, за да критикуваш външната политика на САЩ. Явно е също така, че и руският президент е поставен под натиска на вътрешни сили, които биха подкрепили по-агресивен подход във външната политика. На Запад това като че ли някак си не го забелязват. Но пък изглежда съвсем очевидно, че инструментът на санкциите едва ли ще доведе до един по-благоприятен политически курс.
Смятам, че и от двете страни има сили, които с удоволствие биха действали по-агресивно, ако съществува такава възможност. Същевременно опитите да се балансира обстановката са доста по-силни от това, което се изнася в медиите.
И от двете страни на конфликта на Запада с Русия има сили, които с удоволствие биха действали по-агресивно, ако съществува такава възможност… Виждам опасността някакви действия да бъдат погрешно интерпретирани от другата страна и искрата
да пламне от нещо малко, от някакъв регионален конфликт, който после никой да не може да овладее.
У нас вече се чуват сравнения на сегашния ЕС и СССР от епохата на брежневизма и застоя. Битуват и мнения, че докато икономиките буксуват, елитът става все по-затворен и живее в самодоволство, откъснат от реалните проблеми на хората. В същото време е налице един политически догматизъм и вместо трезви анализи често чуваме пропаганда и лозунги, познати ни от онези времена на застоя. Намирате ли основания в подобни оценки? Нужна ли е нова „перестройка”, този път и в Европа?
– На първо място ЕС трябва да се демократизира. Направени са редица стъпки, но те са недостатъчни. Конкретно – Европейският парламент трябва да получи наистина парламентарни права, а институциите трябва да станат по-ефективни. Смятам, че е необходима промяна в посоката на дискусиите в европейската общност. През изминалите десетилетия ЕС беше доминиран от едно явление, което ние, социалдемократите, определяме като неолиберализъм. Смятаме, че защитните механизми на противодействие в отделните държави са недостатъчни, докато ЕС е достатъчно силен да изпълни такава задача. Но, разбира се, на първо място трябва да има политическа воля.
Същото важи и за политиката на сигурност. Има два различни възгледа за начина, по който ЕС съществува в момента и за това, което би могъл да бъде. Не смятам за реалистичен варианта за връщане към суверенитета на отделните страни в стария смисъл, познат от предишни времена, в които някои страни са били по-суверенни от други.
Следва да се има предвид и нещо друго – националните правителства често хитруват, приписвайки непопулярните решения на европейската политика, макар че в голяма степен именно те са съдействали това да се случи и тя да бъде точно такава.
Доколкото ви разбирам, вашето мнение е: не по-малко Европа, а повече друга Европа?
– Да, може и така да се каже.
Какво прави социалдемокрацията, за да променя статуквото в Европа? Навремето тя имаше политици с визия като Вили Бранд, Франсоа Митеран, Улоф Палме, Марио Суариш, Фелипе Гонсалес, дано не пропускам някого… А сега кои са нейните лидери – Мартин Шулц и Сергей Станишев ли? На този фон мисля, че Алексис Ципрас е много по-популярно лице на левицата в Европа.
– Има държави, в които целият ляв спектър е концентриран в една партия. Примерно – лейбъристите във Великобритания покриват доста широк терен в лявото. В други страни има различни партии в това пространство, които са много по-зависими от сключването на коалиции помежду си – Франция например, или държавите в Северна Европа. Само по себе си това не е вредно. Въпросът е как може да се организира съотношението между тези партии, които, разбира се, винаги ще бъдат конкуренти помежду си, но в никакъв случай не трябва да воюват. Щом като нещо подобно се е случило в Гърция и там се е появила нова сила, това означава, че традиционната лява партия в случая се е провалила тотално. И в никакъв случай не може да бъде изключено, че подобни неща в бъдеще няма да се случват и в много други държави. Но, разбира се, напредък има единствено когато новите сили не се самозатварят и не биват маргинализирани, а когато се опитват да служат по нов начин на труда и на културата.
Споменатото от вас политическо поколение наистина произведе силни лидери. Хора които изпъкват, защото повечето от тях са имали труден живот и друга биография, включваща война, преследвания, затвори, бягства, емиграция… В такава обстановка се формират друг тип политически характери, отколкото в сравнително спокойните периоди, които впоследствие успяха да се утвърдят в западната част на континента. Самият аз не съм професионален политик, затова мога да си позволя да споделя лично мнение. Без да противопоставям едно поколение на друго, склонен съм да мисля, че необходимостта ще роди новите лидери. Надявам се, че ще ме разберете и без да назовавам имена.
Вие, изглежда, сте привърженик на по-тясното взаимодействие между различните леви партии. В книгата, която сте посветил на баща си, споделяте за отношението му към Оскар Лафонтен като към „политически внук”, комуто е възлагал най-големи надежди. Впоследствие г-н Лафонтен се отдели от ГСДП и създаде новата партия „Левицата”, която днес като че ли набира популярност. Докога коалицията с нея ще е табу за социалдемократите?
– Табуто вече не съществува. Последните избори за федерален парламент не бяха толкова катастрофални за социалдемокрацията, колкото предишните, но въпреки това завършиха с крайно незадоволителен резултат. Партията реши да направи коалиционно правителство с християндемократите, но едновременно с това се взе решение, че времето на отхвърляне на преговори и на сътрудничество на регионално и на национално ниво с партия „Левицата“ е отминало.
Не е ясно какви ще бъдат резултатите от следващите парламентарни избори, но са налице две предпоставки за формиране на коалиция вляво. Първата е да има достатъчно стабилно мнозинството като брой на депутатите и, на второ място – да се постигне съгласие за обща програма, около която може да се постигне споразумение. Не е изключено подобна коалиция да е тройна с участието и на зелените, тъй като е възможно и при тях да се наложат привържениците на такава теза.
Що се касае до отношенията на баща ми с Оскар Лафонтен – да, абсолютно вярно е, че в продължение на много години Вили Бранд възлагаше много надежди на него. Но след това – през 1989-1990 г., когато беше повдигнат въпросът за обединяването на Германия, между двамата се появиха различия. Основната критика от страна на Вили към Оскар беше, че създава впечатлението, че за него от национална гледна точка целият този процес няма смисъл и той само го администрира. В общественото пространство това беше възприето като разцепление между тях по този конкретен въпрос и че съществува една линия на Бранд и друга на Лафонтен.
Националните правителства често хитруват, приписвайки непопулярните решения на европейската
политика, макар че в голяма степен именно те са съдействали това да се случи и тя да бъде точно такава.
Прави ли са хората, които протестират срещу Г-7 в Мюнхен. Като ветеран от протестите през 1968-а бихте ли ги подкрепил?
– Смятам ги за напълно законни и легитимни. Но следва да се има предвид и това, че не можеш да направиш политически промени, когато си в режим на постоянен протест. Да, такива международни и социални движения, с каквито се запознахме в изминалите десетилетия, принципно са част от политическия живот и от процесите на създаване на нова политическа ориентация. Доколкото критикуват глобализацията, извършвана в сегашния й вид, те допринасят за формирането на критична среда и съзнание, поради което мисля, че са не само законосъобразни, но и полезни.
Предполагам, че в Германия е особено чувствителен въпросът за дълговете на Гърция. Те изглеждат неплатими и отговорността за това е както на тези, които са ги вземали, така и на онези, които са ги давали. За изплащането им в сегашния размер са необходими 50 сравнително спокойни години, а това е животът на повече от едно поколение. Не е ли очевидно, че е нужно политическо решение и какво може да бъде то? Напоследък се създава впечатление, че целта е първо да бъде смазана СИРИЗА за назидание на всички, които търсят политически алтернативи. Но коя е алтернативата на СИРИЗА – ултранационалистическата „Златна зора“?
– Точно така е. Ситуацията наистина е комплицирана от сложни външни и вътрешни фактори. Днес имаме проблем, който би трябвало да безпокои всички леви сили по света: в редица европейски държави социалният протест се изразява от крайната десница. Явно, съществуват електорален потенциал и групи избиратели, до които левите партии не могат да стигнат. Причините са много – може би и разрушаването на социалната и на интелектуалната среда в редица страни. Но ние в никакъв случай не бива да приемаме това за даденост и да се примиряваме с него.
Що се касае до конкретния въпрос, бих приветствал, ако ЕС бъде по-отворен към Гърция. Но не трябва да се пропуска фактът, че не само германското правителство е спирачка към подобен подход. Нежеланието води и до някои правителства на страни, които макар и не чак толкова, колкото Гърция, са били подложени на подобен режим на ограничения с известните социални последствия. Не е съвсем невероятно на гърците да се разрешават неща, които не бяха разрешени например на Португалия. Аз съм привърженик на допълването на еврото чрез политически и фискален съюз. Смятам, че беше конструктивна грешка на ЕС създаването на такава перспектива, която включва вътрешно европейско прегрупиране в рамките само на северната част от съюза.
Ако хвърлим поглед към кризата в Гърция, са налице два фактора: единият кошмар е Тройката и нейният режим. А другият е културата на гръцката политика и общество, които в дълъг период са се синхронизирали взаимно с едни корупционни традиции или поне са си затваряли очите пред тях. Проблемът беше добре систематизиран от сегашните управляващи партии – те съжаляват, че поради огромния външен натиск, на който са подложени, не остава достатъчно време да се концентрират върху преодоляването на тези недъзи на вътрешнополитическия живот. За себе си мога да кажа, че съм прогръцки настроен, но смятам, че не е продуктивен подход да се преекспонират ролите на германското правителство и на г-жа Меркел, като те биват възприемани за най-голямото и единствено зло. Да изобразяваш канцлера на Германия с нацистка символика, не е проява на добър тон. Това не само е удар под кръста, но и допринася дебатите да се изкривяват в неправилна посока и нещата да не се случват. Днес Гърция се нуждае от приятели, това е безспорно. И вие в България също.
Проблемът с Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ) също ескалира. Над 2 милиона европейски граждани вече се подписаха за отхвърлянето му, а най-активни в това отношение са германците. Социалдемократите отново ли ще отстъпят пред своите коалиционни партньори отдясно, както в Германия, така и в Евросъюза?
– ГСДП наистина е голяма политическа формация, която не се състои само от своето ръководство. Мненията по отношение на ТПТИ сред германските социалдемократи са много разнопосочни. Дебатите може би се затрудняват от обстоятелството, че председателят на партията Зигмар Габриел, който едновременно с това е и министър на икономиката, на много ранен етап се самоопредели за споразумението. С такъв ход по един или друг начин вътрешната съпротива се спира, защото когато върховете на партията вече са се определили, оспорването създава впечатление за нелоялност, независимо от величината на въпроса, който се дискутира. Това е проблем не само на ГСДП. Но аз смятам, че все още нещата не са решени.
Интервю на Калин Първанов
Превод Галина Гайдарова
