Успехите на Бърни Сандърс илюстрират края на идеологическия цикъл, доминирал американската политика от Роналд Рейгън насам
Как можем да обясним невероятните успехи на кандидата “социалист” Бърни Сандърс в първичните избори за президент в САЩ? Сенаторът от Върмонт вече е пред Клинтън сред избирателите на демократите на възраст под 50 години и само благодарение на по-възрастните поколения Хилари успява да се задържи на първо място в общите допитвания.
Тъй като той е изправен срещу машината Клинтън, както и срещу консервативните медии, Сандърс може би няма да спечели. Но неговата кампания вече демонстрира убедително, че в бъдеще един по-млад и не толкова бял вариант на Сандърс, може съвсем скоро да спечели изборите за президент на САЩ и да промени коренно тази страна. В този смисъл, в много отношения ставаме свидетели на началото на края на политико-идеологическия цикъл, отворен с победата на Роналд Рейгън на изборите през 1980-та.
Но нека за секунда да погледнем към миналото. От 30-те до 70-те години Щатите бяха сред водещите държави в провеждането на амбициозни политики за намаляване на социалните неравенства. Отчасти за да избегнат приликите с Европа, на която в годините между двете световни войни се гледаше като прекалено неравна и съответно противоположна на американския демократичен дух, в САЩ се въведе силно прогресивно данъчно облагане и данъци върху недвижимите имоти, както и нива на фискална прогресивност, които така и не бяха достигнати от другата страна на океана. От 1930 до 1980 г., данъчният процент за най-богатите американци (тези с над 1 милион долара годишно) беше средно 82%, като върхът беше достигнат между 40-те и 60-те години (между управлението на Рузвелт и това на Кенеди) – 92%. При избирането на Рейгън, най-високата данъчна ставка все още беше 70%.
Най-богатият 1% от населението взима най-голям дял от националния доход (24%) в навечерието на Великата депресия. През 1930-те тази аномалия постепенно е преодоляна и до Рейган САЩ преживяват най-благополучния си период. От началото на 1980-те неравенството отново нараства.
Тази политика по никакъв начин не повлия негативно на високия растеж на американската икономика след Втората световна война, защото без съмнение няма никакво значение дали ще плащаш 10 милиона долара на супер мениджърите, когато и с 1 милион долара те биха живели повече от добре. Данъкът върху недвижимите имоти, който също бе силно прогресивен и достигаше 70–80% за най-големите богатства (същевременно в Германия и Франция никога не е надвишавал 30–40%), също намали значително концентрацията на американските капитали. Същото се случи и в Европа, но с цената на унищожения и войни.
Митичния капитализъм
През 30-те години, много преди европейците да ги последват, Щатите вече налагат федерална минимална работна заплата. Във втората половина на 60-те тя се равнява на настоящата стойност на $10 (на час) – без съмнение най-високата за времето си.
Всичко това е постигнато почти без покачване на безработицата, тъй като нивата на продуктивност и образователната система го позволяват. Това е и периодът, в който Щатите най-накрая слагат край, поне нормативно, на расовата дискриминация в южната част на страната, стартират и редица нови социални политики.
Всичките тези промени, разбира се, предизвикват сериозен отпор, особено сред финансовите елити и реакционните сили сред белия електорат. Унизена след инвазията във Виетнам, през 70-те години Америка започва да се притеснява, че загубилите Втората световна война наваксват загубите си със значителна скорост (особено Германия и Япония). Щатите също страдат от настъпилата петролна криза, висока инфлация и липсата на индексиране на данъчните ставки. Благодарение на комбинацията от тези трудности и разочарования, Рейгън е избран през 80-те на базата на кредото да възстанови този митичен капитализъм, който е съществувал някъде в миналото. Кулминацията на новата му посока е данъчната реформа от 1986 г., която слага край на половинвековната прогресивна данъчна система и ударно намалява нивото на данъци на хората с най-високи доходи до 28%.
Делът на горния 1% е намалял общо с 12 пункта по време на политиката „Ню Дийл“ и се е увеличил с 13 пункта в последвалия период, включително и при президенти-демократи.
Демократите така и не атакуват тази реформа през годините на Клинтън (1992–2000) и Обама (2008-2016), което стабилизира нивата на общо данъчно облагане до около 40% (двойно по-ниски от нивата в периода от 30-те до 80-те). Това довежда до невиждан бум на неравенствата, свързан с изключително високите заплати за висшите мениджъри и стагнация на доходите за огромната част от американците. Процесът е съпровождан от ниски нива на растеж (въпреки това по-високи от тези в Европа).
Прогресивната програма
Освен данъците, Рейгън решава да замрази и федералната минимална работна заплата, която през 1980 г. вече сериозно е изгубила от реалната си стойност (равнява се на по-малко от $7 на час през 2016 г., докато през 1969 г. е била почти $11). Тези равнища също едва биват докоснати при управлението на Клинтън и на Обама.
Успехът на Сандърс днес показва колко е изморена Америка от постоянно покачващото се неравенство, подобни политически тенденции ѝ носят надеждата за възраждане на прогресивната политика и на американските традиции на егалитаризъм. Хилари Клинтън, която в програмата си заставаше отляво на Обама по въпроси като здравното осигуряване през 2008 г., днес изглежда като очевиден защитник на статуквото, още един наследник на политическия режим Рейгън-Клинтън-Обама.
Сандърс, от друга страна, ясно заявява, че иска да възстанови прогресивното данъчно облагане и по-високите минимални работни заплати ($15 на час). Към това той добавя безплатно здравеопазване и безплатно образование и то в страна, в която неравенството в достъпа до образование вече достига безпрецедентни нива. Затрудненият достъп до базови публични услуги ясно осветява несъответствията между реалността, пред която са изправени повечето американци, и успокояващите речи и послания за меритокрация, идващи от победителите в тази система.
В същото време Републиканската партия потъва все по-дълбоко в хипер-националистически, анти-имигрантски и анти-ислямски дискурс (въпреки че ислямът не е чак толкова значима религиозна сила в страната) и безкрайно прославяне на натрупаното от най-богатите бели богаташи. Съдиите, назначени от Рейгън и Буш, успяха да премахнат всички правни ограничения върху влиянието на частните капитали в политиката, което допълнително усложнява задачата на кандидати като Сандърс. Въпреки това, новите форми на политическа мобилизация, както и различните форми на групово финансиране (crowdfunding) могат да помогнат и да насочат Америка към нов политически цикъл. Със сигурност сме много далеч от мрачните прогнози за края на историята.
Графики: Бенджамин Студибейкър, коментари към тях – solidbul.eu
Текстът е публикуван първо в Le Monde на 14 февруари 2016 г. Преводът на български е от „Гардиън“.
