Съдбата на Педро Санчес е още един сигнал за кризата, пред която е изправена европейската социалдемокрация. Когато моделът на свободния пазар се провали, тя изглежда лишена от интелектуален ресурс да се самообнови
Пол Мейсън
Отстраняването на лидера на Испанската социалистическа работническа партия посредством един хаотичен преврат посочва по-широките проблеми пред социалдемократическите партии. Цената – както и другаде в Европа – е консервативно управление.
На надбягването с бикове в Памплона, щом резето на оградата бъде дръпнато, независимо колко елегантно сте облечен или колко сте атлетичен, вие винаги ще изглеждате като изплашен човек, който бяга от бикове. Така е в Памплона, така беше и в Мадрид в събота за низвергнатия социалистически лидер Педро Санчес. Той избра този момент грижливо, за да премери силите си с яростните бикове на олигархията на своята партия. Но те все пак успяха да го стъпчат, при това безмилостно.
Грешката на Санчес беше, че оспори традицията на “палачинката“, по която социалистите и консерваторите просто се редуват във властта, обогатявайки своите приятели, докато 20% от испанците нямат работа. След два избора без ясен победител той продължи да блокира дясното правителство и да се противи на възможността за социалистическо управление на ИСРП с подкрепата на радикалната лява партия „Подемос“. По тази причина Санчес беше безцеремонно отхвърлен с преврат, предвождан от мощните босове на регионалните партийни ръководства.
Съдбата му е още един сигнал за кризата, пред която е изправена европейската социалдемокрация. В продължение на три десетилетия тя беше оформяна около несъмненостите на неолиберализма. Когато моделът на свободния пазар се провали, социалдемокрацията изглежда лишена от интелектуален ресурс да се самообнови. А това, на свой ред, е продуктът на една по-дълбока непоследователност.
Из цяла Европа парламентарният социализъм беше роден през 90-те години на 19-ти век от множество източници – умереният марксизъм, профсъюзите, кооперативите, откъсването от либерализма. През 1945-та социалдемокрацията трябваше повторно да бъде откривана из цяла континентална Европа, този път едновременно като явна и неявна защитна стена срещу влиянието на Съветите. И през 70-те, когато оцелелите диктатури в Испания, Португалия и Гърция се срутиха, още веднъж имаше момент на повторно откриване.
Забележително е колко малко се появи под формата на трансгранична интелектуална култура на център-лявото през целия век. Ако искате да изберете един мислител със световно влияние за лявоцентристката идея след Втората световна война, ще трябва да посочите унгарско-американския историк Карл Полани. Полани твърдеше, че капитализмът се състои в едно „двойно движение“ – тласък към свободните пазари и обратен тласък срещу тях, за да ги регулира в интерес на обществото. Красотата на голямата идея на Полани е, че той даде определение на лявоцентристката идея през 80-те години, което можа да надживее смъртта на работническата класа. Вместо „защита на работническата класа“, целта на социалната демокрация започна да се разбира като „регулиране на капитализма за негово собствено добро“.
Коренната причина за проблемите на социалната демокрация след 2008 г. е, че вече не е ясно как може да се направи това. Има една дясна версия на неолиберализма – „дива“, първична – и една прогресивна версия, в чийто дневен ред са включени финансовото приобщаване, гей браковете и меритократичния етос в образованието, здравеопазването и социалната политика. Но централните принципи на икономическата система бяха изсечени в камък в Договора от Лисабон, който даде мандат на остеритета и забрани защитата на ключови индустрии срещу световния пазар.
Привърженик с плакат на Педро Санчес
Сега, когато икономическите механизми на неолиберализма се счупиха, задачата на социалната демокрация е да ускори изобретяването на нещо друго. Но съдейки по съдбата на Педро Санчес, тя не е достатъчно добре подготвена да го направи. Повечето социалистически елити и бюрократични апарати в Европа – включително във Великобритания, както показва враждебната реакция срещу Джереми Корбин – са настроени да поддържат в ход един капитализъм, който не работи, и изглеждат неспособни да си представят каквото и да било друго бъдеще.
Радикалното ляво – във формата на „Подемос“ в Испания, „Сириза“ в Гърция, Бърни Сандерс в САЩ и Корбин във Великобритания – застава недвусмислено за замяна на неолиберализма. Но с какво?
В най-добрия случай новият ляв радикализъм е комунален, приобщаващ, дръзко анти-расистки и насърчава хоризонталната демокрация. В най-лошия той става изразител единствено на негодувание, един списък от искания, прослава на техниките за оцеляване, повторение на левичарски стереотипи от близкото минало. В единствената страна, където радикалната левица взе властта – Гърция, той беше принуден да се подчини на северно-европейските социалдемократи.
Сега обаче има една поредица от сигнали за опасност. Неотдавнашната победа на крайната десница на президентските избори в Австрия през май стана причина за вътрешнопартиен преврат, поставяйки клонящия към левицата центрист Кристиян Керн на канцлерското място. Макар че цял живот е бил технократ, Керн е заобиколен от леви мислители. Миналия месец той излезе с открит призив към Европа да скъса с остеритета, да удвои предложения фискален стимул и – като тънко прикрита атака срещу Ангела Меркел – да спре хазарта с кризата, чиято цел е да осигури национални предимства на определени държави.
Междувременно френският социализъм се е втренчил с празен поглед в моралния си колапс. Невъзможно е някой от неговите кандидати да победи крайно дясната Марин Льо Пен на изборите догодина и привържениците му влизат в тази критична битка знаейки, че ще трябва да гласуват за консерватор, за да я спрат. А в Италия премиерът Матео Ренци заложи бъдещето на център-лявото на един конституционен референдум, който той изглежда ще изгуби.
Всичко това обяснява защо победата на Корбин даде сигнал за тревога в европейската социалдемокрация. Тя показва, че можете да придвижите една традиционно социалистическа партия наляво. Поражението на Санчес, точно една седмица по-късно, трябва да покаже, че не можете.
Сега испанският социалистически елит се примири с мисълта за четири години консервативно управление като нежелано следствие от задържането на новото, жизнено и радикално ляво далече от властта. Но Испания може да даде урок на цялото европейско център-ляво: ако се придържаш към неолиберализма, умираш. Ако „Подемос“, радикалната лява партия, успее да се отвори към онези социалисти, които бяха отвратени от отхвърлянето на Санчес, пътят за нейното изплуване като доминираща лява партия в стил „Сириза“ е открит.
Въпросът следователно е този, който австрийският канцлер Керн постави. Дали европейската социалдемокрация ще наложи строги ограничения завинаги или, дори и само с егоистичния мотив да оцелее, наистина ще започне да се бори с тях?
Превод: Мария Рускова
Източник: „The Guardian“
