Намирам тази статия за много интересна и много културно списана.

Проблемите, които виждам, са следните:

1. Солидарността сама по себе си не е колективизъм, наистина, но не може да има колективизъм без солидарност – даже и когато е наложен, презумптивно ни е било наложено да бъдем солидарни (за да приемем колективизма като платформа). Така че по-скоро реторичният аспект на противопоставяне на тези понятия приемам като подход за въвеждане към критика на “Айн Рандовския” мироглед. Аз се солидаризирам с автора в този аспект. Нещо повече, като придатък на неговите аргументи бих призовал и други динозаври тук, по-близки – поне в един известен наш балкански смисъл – до душата на българския интелектуалец: Ричард Ран написа миналия септември статия озаглавена “Успехите на Източна Европа”, рекламирайки своята консултантска дейност, в резултат на която му написах най-злъчното отворено писмо, което предполагам да е получавал през живота си. За капак, половин година по-късно, в България се започна първата вълна на революцията, която – точно в противовес на измислиците на Ран – беше предсказана в книгата ми преди няколко години (повече детайли по всичките тези истории се намират на http://www.zaedno.mobi)… И така, еквилибристиката с тези понятия е въпрос на подбор на терминология и умението на партийните реторици да си служат с нея. Всички реторици, на всички партии. Понеже те са все от едно и също котило. Понеже те са просто Номенклатурчици, които нямат нито определен цвят, нито определен сегмент от “политическото пространство”, а още по-малко съвест или мисъл за народа си – те всичките са просто недоучени, недовъзпитани, некадърни в професията си (ако въобще имат такава), лесно корумпируеми егоцентрици, вкопчили се в “професията политик” (или обслужващ политиците персонал), знаете защо.

2. Поради горния проблем – освен всичко друго – не намирам за удачно извеждането на пътя за измъкването на държавата и нацията от катастрофалното й днешно положение от полемиката върху солидарния консенсус, колкото и добре да е написана обосновката. Този път – съвсем закономерно, следвайки предписаните по-горе недостатъци – не води до нищо по-различно от днешното статукво (за сведение, непосредствено преди предаването на книгата ми за печат, през август 2009 г. написах, че очаквам от новото правителство само козметични промени). Подходът трябва да е откъм икономическия аспект на болестта – която впрочем не е само българска, а и на всяка представителна демокрация, както сме го демонстрирали в идеята ЗАЕДНО – и той води до един-единствен извод: смяна на днешната система с пряка демокрация.

Време е почтените представители на българската интелигенция да проумеят реалностите и да се обединят около солидно обоснована концепция. Тъпченето на едно място и словесните еквилибристики само удължават агонията. Колко още протестни вълни трябва да видим, за да разберем, че с безразличието си съучастваме в упадъка на нацията? Колко още самозапалвания трябва да се случат, за да се събудим?

Поздрави,

Иван Даракчиев

Завентем, 11.04.2013

А управление от нови измамници ще погледне ли? Вече е изпробвано: в последния парламентарен и управленчески мандат болшинството депутати бяха нови, 2 партии – нови, управляващата партия – нова. Резултатът го знаете.
НО! е наложително за друго – КОРЕННО НОВА избирателна система.