Походът за ресурси на изток е свикан под знамето на “Нова” и “Обединена Европа” с мотив за борба с болшевизма. Всеки втори участник в него вероятно не е германец
Списанието е „Сигналъ”, брой № 15 от август 1942 г.:
“Днес ние воюваме, за да постигнем трайна общност на европейска фамилия, чрез която европейците ще могат най-успешно да проведат своята жизнена борба и по този начин не само ще се запазят и ще могат да се размножават, а на първо място ще могат да изпълнят победно и величаво своята мисия, поверена единствено на тях на земята.” Това четем в уводна статия „Европа като жизнена творческа общност” на някой си д-р Ханс Бер. Месечното издание е на Вермахта – германските въоръжени сили, и се е разпространявало във всички окупирани, съюзнически и неутрални страни, преведено на съответните езици.
И още: „Съдбовно необходимо е снабдяването със сурови материали и стремежът за притежаване на източниците на нови енергии”; „За Европа изворът на живота се недри в единството”; „В Световната война (Първата) имаше закони, от които противниците се чувстваха общо обвързани. Но не е такъв случаят в борбата срещу болшевизма. Тук властва изключително
голата сила –
без пощада и без изход“…
Когато този брой се чете из Европа, Вермахтът и неговите съюзници са в предградията на Сталинград и катерят Кавказ. Ако си мислите, че става дума за скучна пропагандна литература, сте в грешка. Списанието е забележителен продукт на най-развитата в материално и технологично отношение част от човечеството. Съдържа почти всичко, което можете да намерите и в съвременната преса – фотографии със забележително качество, включително цветни; репортажи от всички фронтове и краища на света с изключителни човешки портрети; икономически анализи, придружени с таблици, графики и схеми; страници за култура, спорт и полезни съвети за домакинята; реклами на големите европейски концерни; материали на екологична тематика (вече се мисли как ще изглеждат зелените европейски следвоенни квартали); статии за света на животните и често дори малко еротика. Пропагандата е от първата до последна корица, но с такова качество и в такава доза, че не всеки може да я отсее.
Казват, че дори Гьобелс завиждал на Вермахта за този продукт. Между другото Адолф Хитлер никак не се натрапва от страниците. Може да попаднете на снимка на Фюрера или на нещо казано от него през седем-осем броя. „Велика Германия” не съществува като понятие, използва се „Обединена Европа” или „Обединените европейски народи”. Войната не е срещу Русия, а е „Поход срещу болшевизма”. В репортажи от фронта противникът е обозначен като „болшевиките”, „Съветите” или „Сталин” (по-рядко са „азиатците”). Някъде там, но и в тила на Европа, се е затаил още един коварен противник – „жидовете”. Абсолютното въплъщение на двете злини са съветските комисари – „жидо-болшевики”.
А сега си представете, че сте младеж, който расте в затънтено балканско село. „Сигналъ” е вашият прозорец към света. Може да е деформиран, но няма как да знаете това. А пък и доста е трудно да не застанеш на страната на цивилизацията и прогреса. И да не помечтаеш за времето след войната, в което – както казва д-р Бер – „ще блесне вечната светлина на творчеството, която през всички наши борби и войни за съществуване като най-благородна сила е оздравявала раните и е сочила целите: нашето европейско изкуство”.
Възходът на национал-социализма на Хитлер е логично следствие от настроенията в голяма част от Европа в края на 30-те. Средният европеец се опитва да задържи материалния си стандарт, но това става все по-трудно. Политическите и икономическите елити трябва да отговорят на очакванията и решават, че са необходими нови ресурси, а те са на изток. Остава само да се посочи врагът с не твърде сложно обяснение. Нацизмът е маршът, който може да стегне колоните за очертаващия се поход.
Предшественик на Берлинския пакт (известен като Оста или Военния съюз Рим-Берлин-Токио) от 1940 г. става Антикоминтерновския пакт. Той е подписан 4 години по-рано от Германия и Япония, след което се присъединяват и други страни. Но
войната се ражда в Европа
и се решава тук
Редица лидери и правителства разбират отлично какво се надига, но не намират сили да му се противопоставят и избират да действат прагматично. Използват ситуацията, за да решават собствени проблеми.
Грандиозен митинг срещу комунизма там където никога не е имало и помен от него. „С Адолф Хитлер в нова Европа!”, гласи огромният транспарант в дъното на Площада на музеите в окупирания Амстердам
Разбира се, не всички европейци са съгласни. Повечето не са. Така Втората световна приема едновременно и характера на гражданска война в повечето европейски страни. Дори там, където активни военни действия не се водят и няма силна въоръжена съпротива, спокойствието е само привидно. Обществата са в състояние на тежък вътрешен конфликт, а гражданската война може и да е студена.
Привърженици на новия световен ред има навсякъде, както и негови противници. Националните различия често остават на заден план – разделението е на фашисти и антифашисти. Войната заличава нюансите, а неутралните рано или късно трябва да вземат страна: или заставаш от едната страна на барикадата, или си от другата.
На Балканите комунистическите отряди на албанеца Енвер Ходжа си взаимодействат с югославските партизани на Йосип Броз Тито, хърватин по рождение. В Брюксел българският комунист Тодор Ангелов-Божаната (бащата на писателката Свобода Бъчварова) събира многонационална бойна група, организира над 200 акции, спасява евреи, извършва дръзки саботажи. Така се превръща в най-търсения човек от белгийското Гестапо под псевдонима Терориста Х. С взрив го снабдяват унгарци, сърби, поляци – работници от целия континент, струпани на мините в Шарлероа, за да коват светлото европейско бъдеще. По същото време руски белогвардейци и техни потомци се записват за доброволци на Източния фронт във Валонския легион редом с французи и испанци. Негов организатор е белгийският нацист Леон Дегрел.
Лидери от типа на Дегрел са във възход в цяла предвоенна Европа, но биографията на валонеца наистина е емблематична. Роден е в заможно семейство на предприемач и депутат в белгийския парламент. Още от малък възпитаникът на елитен йезуитски колеж оформя крайно десните си възгледи. Създава фашистката партия „Народен фронт“, която получава подкрепа от католически организации. Влиянието й в предвоенна Белгия расте до 11.5% от гласовете през 1936 г. Пронацистки настроените избиратели всъщност са много повече, защото във фламандската част на Белгия фронтът има свои влиятелни аналози. Рексистката (монархическа) партия, както я наричат, пропагандира изграждане на корпоративна държава върху основата на… католицизма.
След окупацията на Белгия от Вермахта Дегрел се превръща в един от водещите идеолози на колаборационизма в Европа, ратувайки за сътрудничество с хитлеристка Германия заради изграждането на новия европейски ред и борбата с комунизма. Политикът дава личен пример, основавайки Легиона, но отказва да го оглави. Иска да воюва като обикновен войник. Още в първите дни се намират 860 като него.
Валонският полк е придаден към групата армии „Юг“ и форсира Днепър. Дегрел получава първия си „Железен кръст“, а в началото на 1942-ра все пак приема и офицерски звания. По това време командването на Легиона е поверено за кратко на руснака Георгий Чехов – безпрецедентен случай за този етап от войната, който към края й ще стане масов. Морският офицер Чехов е носител на руски орден „За храброст“ от Първата световна война, после воюва в Бялата армия на барон Врангел, а през 1920 г. дори е комендант на базата й във Варна. Във Втората световна добавя и хитлеристки „Железен кръст“ на ревера си. Георгий Василиевич става един от най-близките съратници на Дегрел и след войната се озовава с него в Аржентина.
През юни 1943 г. Легионът вече е прераснал от полк в бригада. След като Червената армия се връща на Днепър, започва Корсун-Шевченковската операция. Сили на Вермахта и техни съюзници попадат във второто по мащаб обкръжение след сталинградското. В обръча се оказва и Дегрел. Бригадата му е с решаващ принос част от обкръжените да се измъкнат, макар и с цената на огромни загуби (от 2000 валонски доброволци оцеляват 632-ма). За тези боеве Дегрел е награден лично от Хитлер. „Аз нямам син, но ако имах, бих искал да бъде такъв като вас“, казва Фюрера, връчвайки Рицарски кръст на своя белгийски любимец.
Белгийският фюрер Леон Дегрел награждава доброволци от бригадата на СС „Валония” по време на парад в Шарлероа
Но Легионът вече е доста пооредял и на Дегрел е поставена задачата да го реорганизира в дивизия, с която той отново се справя отлично. През 28-а доброволческа танково-пехотна дивизия от СС „Валония“ минават около 4 хиляди войници и офицери. Прехвърлени са на северния участък на фронта и водят тежки отбранителни боеве в Прибалтика и в Полша, после отстъпват навътре в Германия, където се предават. Дегрел бяга в Дания, а после в Норвегия, откъдето излита за Испания. При кацането в Сан Себастиян самолетът се разбива, но белгийският фюрер отново оцелява. Даже успява да примъкне при себе си и семейството си.
Под предлог, че здравето на Дегрел е разклатено, франкистка Испания отказва да го предаде на съюзниците и на освободената Белгия, където е осъден задочно на смърт за държавна измяна. А когато оздравява, през 1947 г. франкистите му организират канал до Аржентина. След 7 години Дегрел се завръща и получава испанско гражданство под името Леон Хосе де Рамирес Рейна. Пак с помощта на властите основава строителна фирма и става процъфтяващ предприемач. Паралелно с бизнеса Дегрел-Рамирес Рейна продължава заниманията си с политика и публицистика. Ревностният католик пише книга за кампанията „Русия”, критикува новия ред в Европа, оправдавайки Хитлер. Единственото наказание, което понася, е глоба за отричане на Холокоста. Умира през 1994-та на 84 години. Двайсетина години по-рано дава интервю на белгийски журналисти, в което казва: „Съжалявам, че не успях да постигна набелязаното от мен, но
ако ми падне втори шанс,
бих повторил всичко отначало”
В лятото на 1942 г. прашните пътища към Кавказ са задръстени от войски, техника и обози. Колоните, които бясно напират към нефтените кладенци на Каспийско море, представляват истинско вавилонско стълпотворение. По спирките, щабовете и логистичните пунктове може да се чуят десетки европейски езици. Включително и кавказки наречия в сформираните набързо местни подразделения на СС. Честта да забият нацисткия флаг на Елбруст и така да внушат на цяла Европа, че битката на изток е спечелена, се пада на алпийските скиори – баварци и австрийци от 1-ва високопланинска дивизия „Еделвайс“. Хитрият й командир генерал Ланц не се държи високомерно. Често реже вените си и пуска щедро от арийската кръв, омесвайки я с кръвта на местните кавказки старейшини. Традиционният по тези земи обичай му отваря пътеките към най-високия връх в Европа (5642 м).
Казак на служба при нацистите екзекутира пленен съветски партизанин пред взвод от унгарската армия и фоторепортери. От този случай през есента на 1941 г. в Украйна са запазени десетки кадри, които проследяват цялото действие
Но ако превземането на Елбрус има предимно пропагандно значение, то най-близо до заветната цел достигат бойците от моторизираната дивизия „Викинг“, сред които доброволци от Холандия, Белгия и Скандинавието. Спрени са чак при Владикавказ (бивш – Орджоникидзе) – важен планински транспортен възел на 1635 км източно от Киев и само на 300 км от каспийския нефт.
„Викинг“ се формира още през 1940 г. и става първата дивизия на СС, в която започват да се приемат чужденци, но не всякакви. Казано на нацистки жаргон – попълва се от „расово приемливи народи“. Първоначално са формирани скандинавският батальон „Нордланд“ и близнакът му „Вестланд“, състоящ се от холандци и фламандци (холандци от Белгия). После дивизията е окомплектувана с финландския полк „Нордост“, а по време на войната се сдобива и с естонския „Нарва“. Дивизията воюва от първия ден на войната на изток, та чак до дните след официалната капитулация на Германия.
Последните „викинги“
се предават
на американците в Алпите на 13 май 1945 г.
Дори когато през 1943-та преломът във войната е настъпил и все повече хора се досещат как ще свърши всичко, нацистката пропаганда в Европа работи на пълни обороти. Това води до нови и нови доброволци, с които се попълват оредяващите дивизии. Нуждата от попълнения кара Райхът да отдели „Нордланд“ в отделна СС дивизия. В нея се записват тези, които не са имали късмета да попаднат във „Викинг“. Първият поход на новите рицари не е в Кавказ, а в по-близък, но сходен район – Балканите. Бойното им кръщение е в борбата с югославските партизани, после са прехвърлени на север, а накрая са сред последните защитници на Берлин.
Австрийци приветстват влизащите хитлеристки войски в град Шварцах. Средната класа е със силните на деня.
Възможностите пред холандските привърженици на Новия ред не се изчерпват с „Викинг“ и с „Нордланд“. На тяхно разположение към края на войната са още две новосформирани подразделения. В дивизията „Недерланд“ (5200 бойци) се записват колаборационисти, които се изтеглят с Вермахта след съюзническия десант в Нормандия. В „Ландсторм Недерланд“ влизат до 7 хил. души, предимно холандци и датчани. Фламандци пък се записват в „Лангемарк“. Холандското участие в „Кръстоносния поход срещу болшевизма“ през цялото време се координира от генерал Зейфардт – бивш началник на Генералния щаб на кралската армия и видна фигура в местния колаборационизъм.
Дания бързо капитулира пред Райха през 1940 г., вследствие на което Хитлер великодушно й запазва правото на независима вътрешна политика поне до 1943 г. Копенхаген дава своя дан за източния поход дори когато на власт са социалдемократи. Вероятно и те като българския цар са изправени пред
кошмарен избор
– колаборация с условия или тотална окупация. Историята обаче много напомня събитията по разпадането на Втория интернационал в Първата световна война, когато част от силните европейски социалистически партии поставят на първо място т.нар. национални интереси пред работническата солидарност.
Със съгласието на правителството начело на датския доброволчески корпус „Денемарк“ застава подполковник от кралската армия. 6-те хиляди доброволци, четвърт от които са етнически немци от Южна Дания, воюват в района на Демянск между Москва и Ленинград. Попаднал в обкръжение, корпусът губи до 80% от личния си състав, включително двама командващи. Остатъците са върнати в родината си за попълнения, но в Дания пак има нещо „гнило“ и ентусиазмът е доста по-слаб, отколкото в съседни страни. Корпусът е върнат на Северния фронт, но така и не възстановява боеспособността си, заради което е разформирован и придаден към други части.
Подобна е съдбата и на испанската Синя дивизия – смес от кадрови военни, ветерани от Гражданската война и членове на десните фаланги. Формално Испания запазва неутралитет и не обявява война на СССР, но
„не може” да спре
желаещите да се бият
Те пък имат мотив да си отмъщават за намесата на Съветите в Испанската гражданска война. Дивизията е формирана по щата и структурата на редовната армия. Съставът е от близо 19 хил. души, но в различни периоди през нея минават 40-50 хил. бойци. Службата е добре заплатена. За разлика от други подобни съединения испанците не се заклеват във Фюрера, а в „борбата срещу комунизма“. Сред тях се промъкват и малък брой бивши републиканци и комунисти, за които това е единственият начин да стигнат до фронта и да се прехвърлят от другата страна.
След пет седмици подготовка в Германия небесносините (какъвто е цветът на фалангата) са прехвърлени в Полша. Оттам в пеши поход стигат до предградията на обсадения Ленинград, където се окопават. Пак в отличие от свои съюзници „Синята дивизия“ не се замесва в масови зверства срещу мирното население. В окопната война испанците дават около 5 хил. убити и 9 хил. ранени. През октомври 1943 г. под силен натиск от Англия и САЩ диктаторът Франко изтегля дивизията и я разформирова. Част от военните обаче остават на фронта, вливайки се в доброволчески съединения на СС. 7 хиляди от тях се сражават в обсадения Берлин. Мнозина от оцелелите правят армейски кариери в следвоенна Испания.
Транспаранти
„Да живее Франция!“
и „Хайл Хитлер!“
четем по вагоните, с които Френският пехотен полк № 638 потегля тържествено от Париж. Полкът е известен още като Легион на френските доброволци срещу болшевизма. Сред тях са и руски белогвардейци, украински и грузински емигранти, араби и африканци от колониите. Желаещите са в излишък, но немски лекари отбират на първо време само 3000 от най-пригодните. Съдбата ги праща по местата, където Наполеон се загубва в похода си на изток.
Историците още спорят дали Легионът участва точно в новата битка на Бородинското поле, или се включва малко по-късно на съседен участък. Факт е обаче, че полк № 638 е единствената чуждестранна част, която настъпва с Вермахта на московското направление. Фелдмаршал Фон Клюге държи реч, в която припомня как през 1812 г. по тези места европейските народи са били обединени срещу общия враг (само половината от Наполеоновите войници са французи, останалите са събирани от цяла Европа, вкл. 180 хил. души от немските княжества). От другата страна отново звучат стиховете на Пушкин:
„Цяла Европа не беше ли тук?
И коя ли звезда нея я водеше!“
След разгрома под Москва Легионът е отведен в тила и затъва в белоруските гори и блата в сражения с партизаните. Върху остатъците му се изгражда СС дивизия с численост от 7 хиляди души. Тя приема името „Шарлеман“ („Карл Велики“) в памет на друг император, обединил Европа в далечното минало. Герб на дивизията става щит, разделен вертикално – отляво е немски орел, а вдясно са трите френски лилии на фона на синьо поле.
За последно „Шарлеман“ води отбранителни боеве през 1945-а в Западна Прусия. На шести май 12 бойци от дивизията, току-що излезли от болница, се предават в Бад-Рейнхаал на американците. На следващия ден обаче градът попада в зоната за отговорност на пристигналите френски части. Генерал Льоклерк е изумен от вида на пленниците: „Как може французи да носят немска униформа?!“. Един от тях не издържа и му отговаря: „Така както вие, господин генерал, можете да носите американска!“. Вбесен, Льоклерк заповядва разстрел, пленените пеят „Марсилезата“ и викат „Да живее Франция!“.
До ден днешен не се знае с точност колко французи са се били редом с хитлеристите на Източния фронт. Точно 72-ма техни сънародници воюват на страната на СССР в знаменития авиополк „Нормандия-Неман“. По съветски данни обаче за цялата война в плен са заловени 23 136 френски граждани. По същото време генерал Дьо Гол мобилизира в Съпротивата „Свободна Франция“ 73 300 души, от които 39 000 са коренни французи, 30 хил. от колониите и 3800 чужденци. Числата сами говорят колко разделена е била Франция. На територията на страната, управлявана от марионетен прохитлеристки режим, се ражда едно от най-силните движения на Съпротивата, но значителна част от партизаните са испански републиканци с опит от Гражданската война, евреи, арменци, руски емигранти, избягали съветски военнопленници (в 35 бойни групи и отряди) и дори 3000 немски антифашисти.
Най-голямото чуждестранно съединение на СС се ражда на неочаквано място. В края на 1944 г. виделите какво ли не съветски войници се сблъскват в Унгария със
странен противник
Войниците му носят фесове с пискюли. Върху ориенталските шапки се кипрят метални нацистки кръстове и черепи с кости.
Босненски мюсюлмани от дивизията на СС „Ханджар” в молитва към Всевишния по време на подготвителен лагер в Силезия
13-ата планинска СС дивизия „Ханджар“ е формирана през 1943 г. основно от босненски мюсюлмани, но включва и малко хървати-католици, както и местни немци. Числеността й достига 26 хиляди щика. „Ханджар“ (в различни преводи се среща и като „Ятаган“) се води официално като хърватска, тъй като Босна е предадена от хитлеристите на усташкия режим в Загреб. Основното й предназначение е за борба с югославските партизани – „да установят частичен ред в тази нелепа държава“. Така вторият човек в Райха – командващият войските на СС Хайнрих Химлер, нарича „независимата“ Хърватия на Анте Павелич. Райхсфюрерът е вдъхновен от успехите на босненските пехотни полкове на Австро-Унгария в Първата световна война.
Благословия за създаването на дивизията дава лично главният мюфтия на Ерусалим Амин ал-Хусейн, който инспектира лагера й в Силезия. С авторитета на поста си Хусейн опитва да омаловажи трите фатви на босненското духовенство срещу преследването на евреи и сърби от режима на Павелич. Бошняците получават правото на пет молитви дневно под ръководството на собствен имам, от порциона им е изключено свинското. Повечето командири все пак са немци.
Башибозукът от СС
бързо се прочува
със зверствата си спрямо сърби, цигани и евреи, които впечатляват дори и закоравели нацисти. Последните остатъци от „Ханджар“ се предават през май 1945-а на англичаните в Австрия. Отделно Хърватия праща в Русия полк от 3900 доброволци, от които малцина се връщат.
Нацистите опитват да формират още една мюсюланска балканска дивизия – „Кама“, но настъплението на Червената армия към лагера й осуетява плановете. Подобно, но много по-слабо съединение е албанската СС дивизия „Скендербег“ (7 хил. души). Доброволците й охраняват добива на хром в Косово за нуждите на Райха и воюват с партизаните, от които понасят тежки щети. Окончателно са разгромени в Косовската операция в края на 1944 г. с участието на Втора българска армия. Оцелелите се присъединяват към друга многонационална дивизия от СС – „Принц Ойген“, чиято „слава“ също е свързана с жестокости на Балканите. Година преди войната да свърши, есесовците излавят 281 евреи в Прищина и ги изпращат в концлагер. Реващият принос за разгрома на „Принц Ойген“ е на българската войска.
Персоналът на българския санитарен влак си взема слънчеви бани в района на окупирания Смоленск
В колаборационисткия си период с Райха България се ангажира само на балканския театър на военните действия. София не праща войски на Източния фронт и дори запазва дипломатически отношения със СССР, но окупационните корпуси в Сърбия, Македония и Гърция освобождават сили на Вермахта, нужни за похода срещу болшевизма. Единственото изключение е санитарен влак с български персонал, който отвежда ранени до военнополева болница край Варшава. Тя е оборудвана и обслужвана също от българи. Влакът е под патронажа на Червения кръст, но получава маршрути от немското командване. Първата му мисия е през 1941 г. в окупирания Смоленск, а до 1944 г. снове по целия фронт – от Прибалтика през Сталинград до Крим. „Сред ранените имаше войници от всякакви националности, които воюваха на Източния фронт. Французи, чехи, унгарци, австрийци, румънци. Нямаше поляци, сърби и, естествено, българи“, спомня си сестра Мария Неманциева. При едно от пътуванията композицията се натъква на мина, част от нея дерайлира с локомотива, но медицинският персонал остава невредим.
На Източния фронт отсъстват и чехите. Единственият опит за формиране на чешка доброволческа част е в последните месеци от войната и претърпява пълен провал. В лагера на ротата от СС „Свети Вацлав“ пристигат едва 50 души, но част от тях бързо се разбягват. Малки групи чешки колаборационисти участват на страната на Райха в битката за Прага, където Червената армия е приета с най-масово въодушевление. Нацистите и не разчитат на голяма военна подкрепа от протектората Бохемия и Моравия, в който са вкарали чехите. Те са им нужни главно като дисциплинирани работници, а заводите „Шкода“ са от ключово значение. Затова отделят специално внимание на мощните чешки профсъюзи. Най-големият от тях – Национален работнически синдикат с над половин милион членове, попада под идейното влияние на националсоциализма.
Първата публична екзекуция след влизането на фашистите в Минск, извършена от литовски полицейски батальон под командването на майор Импулявичюс. На бесилото е 17-годишната Мария Брускина, която заедно със свои приятели е помагала на ранени червеноармейци да бягат от плен
Макар че става първа жертва на европейската и световна война, Полша също дава своя дан в колаборационизма. Съдейки по последни данни, той не е чак толкова скромен. В Синята полиция на Генералното губернаторство влизат от 12 до 15 хил. поляци, 600 от които са съдени след войната. Част от тях охраняват еврейските гета и лагерите на смъртта, които са концентрирани в Полша. Същевременно полски подразделения участват както в десанта на съюзниците в Нормандия, така и в Червената армия. В окупираната страна се разпалва мощна съпротива с дясна част (армия „Крайова“) и лява фракция (армия „Людова“).
През 2001 г. президентът Квашневски се извинява за масовите убийства на неколкостотин евреи в селището Йедвабне. Малко преди това е публикувана книгата „Съседите“ на Ян Томаш Грос, която шокира страната. Въз основа на свидетелски показания американският историк от полски произход разкрива, че 1600 евреи са станали жертва на свои съселяни в Полша. В последно време излизат и други подобни изследвания, предизвикващи разгорещена полемика в полското общество.
Друг бивш президент – Траян Бъсеску, преди 4 години олицетвори една нова тенденция: да се редактират фактите и
да се ревизират
резултатите
от Втората световна война. Освен в Румъния, тази линия е добре видима в прибалтийските страни и дори в Полша, а в Украйна отдавна не прави впечатление на никого. Липсата на реакция от Запада пък дава основание за тълкувания като мълчаливо съгласие…
„Ако зависеше от мен, бих дал същата заповед като маршал Антоанеску“, заяви Бъсеску (през 1941 г. фашисткият диктатор нарежда на румънската армия да премине граничната река Прут). Последва уточнение, че Бъсеску би спрял войската при линията по Днестър. Антоанеску отива доста по-далеч – до Волга и Кавказ, а навлиза в Съветския съюз уж за да си върне „изконни румънски земи“ като Бесарабия и Северна Буковина.
Преди 74 години Румъния задейства на Източния фронт две свои армии с численост 220 хил. души, но впоследствие многократно ги попълва. Те обаче така и не се прославят с кой знае какви успехи. Именно на най-южния фланг още в първите дни на войната Червената армия провежда успешно контранастъпление и дори навлиза за кратко на румънска територия. На 16 октомври с цената на големи загуби румънците успяват да влязат в Одеса, но градът е оставен от съветското командване по тактически съображения и защитниците му успешно са евакуирани в Севастопол. Към края на 1942 г. румънските армии държат фланговете на съюзническите войски при Сталинград. Напипали слабото място, руснаците насочват към тях главните удари на контранастъплението си, довело не само до обкръжение и разгром, но и до прелом във войната. Когато през 1944 г. съветските войски се връщат към старата граница, Румъния прави рязък завой в политиката си и след вътрешен преврат става техен съюзник.
Загубите на румънците във войната са огромни: над 200 хиляди убити в източния поход и още около 60 хил. в западния (в т.ч. са жители на Молдова). Ако се прибавят загиналите в плен и ранените, цифрата става колосална и със сигурност надхвърля половин милион.
Подобно на Румъния и Финландия има сметки за уреждане с Москва. Те са свързани със загубата на Карелия в зимната война от 1940 г. За разлика от съседите ни обаче скандинавците си връщат териториите, за които претендират, и спират настъплението. От юни 1941-ва до лятото на 1944 г. войната на Карелския фронт е позиционна без особено активни действия от двете страни. Финландия е изключение в силите на Оста, оставайки демократична държава. В армията й дори воюват около 300 местни евреи. Други около 500 обаче са предадени от правителството на съюзниците нацисти. Пак със съгласието на властите около 4 хиляди войници и офицери воюват не в своята армия, а в частите на СС по идейни подбуди. Съседна Норвегия пък праща на братята финландци доброволчески легион от 1200 души.
Финландски части заедно с норвежците държат блокадата на Ленинград от север и североизток, която продължава 872 дни и води до гибелта на близо 1 млн. души,
97% от които
умират от глад
През 1944 г. Хелзинки предлага примирие, което е прието от Сталин. Армията се връща на границата от 1940 г., след като е загубила към 54 хил. войници. В последните месеци на Втората световна финландците дори подгонват бившите си съюзници – отстъпващите и мародерстващи немци в Лапландия.
Унгария няма териториални претенции към СССР, но повод за нахлуване през 1941-ва се намира: отмъщение за комунистическото въстание на Бела Кун през 1919 г., когато за няколко месеца в страната е обявена съветска република. Преди да прати войските на изток, диктатурата на Миклош Хорти участва и в окупацията на Югославия. Парадоксалното е, че само преди 4 месеца двете страни са подписали пакт, в който са се клели във вечна дружба. Унгарски съединение се сражават на страната на нацистка Германия до последните дни на войната, докато верни на командващия Първа армия ген. Бела Миклош и други части преминават на страната на Москва. Загиналите унгарски войници се изчисляват на около 200 хиляди души.
Войната разделя и словаците. Марионетното правителство на пастор Йозеф Тисо се включва в Оста, но разполага със скромна армия от две дивизии с 28 000 души. В хода на войната много от тях дезертират или стават партизани. От другата страна на фронта бъдещият президент на Чехословакия и герой на три държави генерал Людвик Свобода формира антифашистка бригада от 15 000 словаци и чехи. Тя воюва в състава на Червената армия, участва в освобождаването на Харков и Киев и прераства в корпус. В мемоарите си маршал Конев оценява високо качествата на корпуса и на неговия командир, отбелязвайки, че понякога личната храброст на Свобода му пречела да изпълнява задълженията си – увличал се в боя с автомат в ръце. Участието на Словакия в силите на Оста се оценява като символично, за разлика от Съпротивата, която тук е сред най-мощните в Европа.
Фашистка Италия има една-единствена официална причина да воюва на изток: още през 1940 г. лично Мусолини е авторът на идеята за Общоевропейски поход срещу болшевизма. На първо време той заделя за целта експедиционен корпус в състав от 62 000 войници. Към края на 1942 г. числеността му нараства до над 200 000 – колкото да увеличи мащабите на катастрофата при Сталинград.
Италианската авантюра в снежните степи приключва с пълно фиаско. От всички съюзнически армии те търпят най-големи поражения и загуби в жива сила. Италианските части са зле подготвени, с недостатъчно и старо въоръжение, на всичкото отгоре и лошо облечени. Когато през лятото на 1943 г. режимът на Мусолини пада, крал Виктор Емануил подписва примирие с Англия и САЩ, а новото правителство обявява война на Германия, в тила на Вермахта на Източния фронт все още се намират окаяни италиански части. Такъв е случаят в Лвов, където немски войски обкръжават казармите на довчерашните си приятели, разоръжават ги и в продължение на няколко дни ги разстрелват методично. В други места италински фашисти доброволно остават на служба в СС и във Вермахта. Само на изток Италия губи 70 000 души, други 21 хил. остават в съветски плен (някои чак до 1956 г.)
Към 1942-1943 г. загубите на Вермахта и на съюзниците са толкова големи, че Хитлер започва да търси начини да ги компенсира. Берлин предприема нетрадиционен ход, привличайки нови съюзници от окупираните територии на СССР и от военнопленници от Червената армия. Под егидата на СС се формират Туркестански (11 хил. души), Мюсюлмано-кавказки (4 хил.) и Севернокавказки (5 хил.) легиони, дори грузински и арменски части.
Расовата гнусливост
отстъпва на прагматизма
и на неистовия стремеж към каспийския нефт. Списъкът с „пълноценните“ или поне с полу-пълноценните народи нараства. В Севернокавказкия легион са привлечени черкези, чеченци, ингушети, осетинци – бойци от 30 местни народности. Отделно са създадени Волжско-Татарски, Калмикски и Татарски легион (основно от жители на окупирания Крим). Над съветските позиции се сипят листовки-пропуски, в които войниците се призовават да спрат да се бият за интересите на евреите комисари и да преминат от другата страна. „Немските войски ще ви окажат топъл прием, ще ви нахранят и ще ви устроят на работа“, съблазнява ги пропагандата.
След войната Сталин ще действа като противниците си, отмъщавайки на едро с вътрешна депортация в СССР на цели народи.
Туркестанският легион обединява военнопленници от средноазиатските републики на Съветския съюз. Нацистите им обещават след войната да ги обединят в Голям Туркестан. Е, не става дума за независима държава, а за германски протекторат, който ще започва от Поволжието и Кавказ и ще свършва някъде там, където започва японският протекторат „Китай”. Подобни съюзници, естествено, не са от най-боеспособните и благонадеждни (често се разбягват или преминават при партизаните), но сраженията се решават и от
количеството живо месо,
хвърлено в боя
За да се намали дезертьорството, обичайна практика е с подобни формирования да бъдат запушвани дупки в тила, да им се дават полицейски функции или да воюват срещу партизаните в Европа. Легионерите от Средна Азия са командировани срещу италианските антифашисти, грузинците се озовават на Западния фронт в Холандия, а казашка кавалерия и украински доброволци от СС се бият с отрядите на Тито на Балканите.
На север латвийци, литовци и естонци масово попълват доброволчески формирования и цели дивизии. По-малко техни сънародници се изтеглят с Червената армия и воюват в редовете й. С полкове, формирани основно от прибалтийци, разполага и Москва, но в тях, както и в партизанските отряди значителна част са местни евреи.
Отделно към февруари 1945 г. на немска служба се числят към 600 000 волнонаемни или т.нар. хиви – бивши съветски граждани от всякакви националности. В началото те са леко въоръжени и изпълняват спомагателни функции – пазачи, шофьори, сапьори, санитари, готвачи и пр., но постепенно са превърнати в наказателни отряди за борба с партизаните.
Украинският колаборационизъм е сред най-силните и е сравнително известен (виж статията „Западна Украйна – една неудобна история“ в бр. 10 на сп. „ТЕМА” от 2014 г.). Той съвсем не включва само СС дивизията „Галичина“, а и ред други формирования, отряди, полиции. Най-мощната националистическа организация УПА на Степан Бандера дълго време е съюзник на Хитлер. Броят на украинците в различните военни части на Третия райх е поне 250 хил. души.
Една от дълго пазените тайни е, че малко повече от тях са руснаците. Най-голямото им въоръжено формирование е т.нар. Руска освободителна армия на ген. Андрей Власов, която към април 1945 г. достига численост от 130 хил. души.
Елитът на т.нар. Руска освободителна армия на конгрес на колаборационистите в Прага. В средата на президиума (с очилата) е командващият РОА ген. Андрей Власов
10 пакета долнопробен тютюн (махорка), две бутилки водка от кимион и почетна грамота е наградата за руския селянин, който предава на немците озовалия се в дома му и загубил връзка с войските си командващ 2-ра ударна армия на СССР. Власов трябва да пробие блокадата на Ленинград, но армията му е обкръжена и разбита. В плен ветеранът от Гражданската война, който служи в Червената армия още от 1919 г., изненадващо се осъзнава като антикомунист и дори пише възвание в този дух към руския народ. Набира новата си армия основно от военнопленници, разбира се, под зоркия поглед на хитлеристите. Власовците се бият настървено, особено към края на войната, защото не чакат пощада, ако попаднат обратно при „своите“. Същото важи и за колаборационисти от други страни. Идейно подковани доброволци от цяла Европа, колаборационисти и наемници, сред които и власовци,
отбраняват последните
укрепления в Берлин
когато немските армии масово се предават. В дневника си Гьобелс отбелязва упорството, с което през март 1945-а РОА се сражава при река Одер срещу настъпващите съветски войски. С власовци се сблъсква дори и Първа българска армия в жестоките битки при Драва. Подразделения на РОА са използвани и за изстъпления срещу цивилно население, в антипартизански акции и потушаване на въстания. Една пехотна дивизия прави изключение в битката за Прага, минавайки на страната на чешките партизани.
Моряци от Балтийския флот на Червената армия разхождат малката Люси в освободения Ленинград. Родителите на детето са загинали по време на 872-дневната блокада
След войната власовците са съдени, но не всички получават най-тежки наказания. Някои са заселени по Урал и в Сибир, където вършат тежка работа в мините и заводите, но на сравнително свободен режим и с добро заплащане. В руски източници може да се намерят свидетелства на местни жители, че през 70-те години именно „предателите“ започнали масово да си купуват москвичи и лади, докато съвестните съветски граждани нямали тези възможности.
Руски селяни се изтеглят след отстъпващата съветска войска
В лятото на 1941-ва дори руснаци пробват да си създадат своя марионетъчна квазидържава, насаждаща нацистка идеология. В градчето Локот – някогашно императорско имение, възниква т.нар. Локотско самоуправление. Даже и руснаците знаят малко за него. В хаоса при отстъплението на съветите и две седмици до идването на първите танкове на Гудериан бъдещият бургомистър Константин Воскобойник започва да организира движението си, което ще се нарече „Национал-социалистическая трудовая партия России“. Сред целите му са разпускане на колхозите и „безпощадно унищожаване на всички евреи и бивши комисари“. Почвата е благодатна – в ядрото на самоуправлението са „царски хора“ и работници в чифлиците, настроени срещу революцията още от 1917 г.
Кримски татарин на служба във Вермахта по време на тържество в селото му
На Воскобойник немците поверяват територия от 30 000 кв. км (приблизително колкото Белгия) върху части от днешна Брянска, Орловска и Курска област, обитавана от 600 000 души. След успешния
атентат срещу
руския фюрер
от партизани делото му продължава друг виден колаборационист – бившият агент на НКВД Бронислав Камински. Към 1943 г. в неговата Руска освободителна народная армия (РОНА) се числят не по-малко от 20 000 бойци, без да броим полицаите. През август Камински и хората му бягат в Белорусия, където създават Лепелска република. После немците ги пращат да потушават Варшавското въстание. Безчинствата на РОНА са толкова големи, че дори нацистите са принудени през 1944 г. да се отърват от тотално компрометирания си слуга. Носителят на „Железен кръст“ бригаденфюрер Камински е разстрелян, а частите му са хвърлени срещу словашките въстаници в Братислава. После остатъците от РОНА са обединени с РОА въпреки нежеланието на генерал Власов, който считал хората на Камински за наемници.
Украински полицаи разстрелват евреи в парка на Миропол, Житомирска област
В Локотското самоуправление служи бившата съветска медицинска сестра Антонина Макарова. 20-годишна е назначена на длъжност екзекутор,
разстрелва общо 1500 души
с картечница
„Максим“ срещу 30 марки за порция. В края на войната умело заличава следите си и отново става милосърдна сестра. Омъжва се за ветеран от войната – белорусин от еврейски произход, с когото заживява в Лепел. Разкрита е и осъдена на смърт чак през 1978 г.
Войната пази и много по-мръсни тайни от тези на картечарката Тонка. Някои от тях загатват за себе си косвено. Според публикувани наскоро данни в съветски плен са попаднали 2 389 560 германци. Но те са само една трета от всички пленници. 1 118 526 принадлежат към други националности (от 187 370 румънци до 72-ма шведи). В тази статистика не влизат украинските и руски колаборационисти, както и събратята им по оръжие от останалите съветски републики.
Ако се прибави и техният брой, то най-вероятно ще се окаже, че всеки втори боец за „обединена” и „нова Европа“ в Източния й поход от 1941-1945 г. не е бил германец. Мащабите на тези събития показват, че фашизмът не е национален „патент” и може да се роди не само на едно място. Дано поне да е само веднъж…
–––––––––-
Цитираните числа в статията са от различни достъпни източници. Няма гаранции, че всички са абсолютно достоверни, но до голяма степен очертават разположението на силите. Използваните снимки са от www.waralbum.ru
