Да градим мостове вместо недоверие
Маргит Шратценщалер и Атанас Пеканов за в. „Die Presse“, Виена
Атанас Пеканов е икономист в Австрийския институт за икономически изследвания. Преди това е работил в Европейската централна банка и Института за ново икономическо мислене (INET). Завършил е бакалавърска степен по икономика в Университета по икономика във Виена и магистратура по икономика в University College London.
В последния си „Документ за размисъл“ за бъдещето на европейския икономически и валутен съюз Европейската комисия ясно залага на задълбочаване на интеграцията с цел повишаване на издържливостта на еврозоната, а с това и на целия ЕС. Изложените предложения отиват по-далеч, отколкото се очакваше – отчасти това се дължи и на избора на Еманюел Макрон за президент на Франция, с което се разкриха нови възможности за по-нататъшни стъпки по отношение на европейската интеграция. Макрон се разглежда като силен застъпник на повече сътрудничество на равнище ЕС и Еврозоната, а в резултат на това играе ролята на противовес на резервираната германска позиция.
Публикацията започва с ясна диагноза. В последното десетилетие
очакваната конвергенция между европейските държави
в Еврозоната не се случи в мащаба, в който се надявахме.
Ниските равнища на инвестиции и недостатъчното нарастване на производителността в последните години заплашват да донесат още повече поляризация в ЕС. Същевременно, бяха направени важни стъпки за преодоляване на проблемите във финансовия и банковия сектор, както и да бъде прекъсната жестоката взаимозависимост между банките и обществените финанси на съответните страни.
Все още липсва общ механизъм за макроикономическа стабилизация. Докладът предлага както препоръки за подобряване на съставните елементи на икономическия и валутен съюз в краткосрочен план, така и по-дълбоки размишления за архитектурата на еврозоната. Някои от краткосрочните препоръки, като например за европейската схема за застраховане на депозитите (ECЗД) и за продължаването на изграждането на банковия съюз и на съюза на капиталовите пазари, често се разглеждат като необходими и следователно би трябвало скоро да могат да бъдат реализирани.
Но най-тежкият дебат е свързан с ключовия въпрос за създаването на стабилизиращата макроикономическа функция в еврозоната. Такава функция беше обсъждана още в Доклада на Петимата председатели от 2015 г. Но мненията докъде трябва да се простира тя се разминават.
Във всеки случай обаче липсата на механизъм за управление на съвкупното търсене (както това се случва на национално ниво посредством фискална политика), когато паричната политика достигне своите граници, е проблем от макроикономическа гледна точка. Подобно на реномирани експерти в сферата на валутните съюзи и докладът на Комисията подчертава нуждата от поне някаква степен на обща фискална политика на еврозоната.
Противниците на тази идея твърдят, че по този начин ще се намали дисциплиниращият ефект, нужен за прокарването на структурни реформи, както и ще се застраши следването на общите правила. Но все повече икономисти гледат на настоящата рамка от правила – особено тази, записана във Фискалния пакт – като недостатъчна в случаи на рецесия, тъй като тя изисква точно във времена на икономически спад, да се предприемат консолидиращи, спестителни мерки, които допълнително усилват рецесията. Публикацията предлага за дискусия Европейска схема за защита на инвестициите по време на икономически спад, както и
схема за обезщетения при безработица на европейско ниво
като възможни стабилизатори, обхващащи цялата Еврозона.
Въвеждането на общи европейски облигации (на Еврозоната), подобни на държавните ценни книжа на САЩ, е още едно предложение, което би могло да бъде от полза и да засили устойчивостта на Еврозоната. Издаването на подобни активи ще доведе до диверсификация при банките (и по този начин намаляване на предпочитанията им към местни държавни ценни книжа) и би редуцирало нестабилността на пазарите в страните с високи нива на задлъжнялост. За да се намали опасността, че чрез преразпределяне на риска общите облигации биха довели отделните страни до намаляване на собствената им отговорност по дълговете, някои от предложенията за общи ценни книжа – като дискутираните в момента European Safe Bonds – се предлагат без обща отговорност. Все още обаче липсва политически компромис за решение по въпроса.
Тези струващи си обмисляне предложения обаче – и според самата Европейска Комисия – няма да бъдат достатъчни, за да се гарантира безпроблемното завръщане към растежа след бъдещ икономически шок. За тази цел би била необходима една обща фискална институция на европейско ниво, която да координира фискалната политика. Така например в последните години една експанзивна фискална политика в центъра на ЕС, в страните, които имат достатъчно фискално пространство, щеше да има позитивен ефект както за тях, така и за периферните страни. Но при взимането на решения само на национално ниво, мотивът да се прави такава стимулираща политика е малък именно в тези страни, които могат да си позволят, когато икономиката се развива добре така или иначе – както е в Германия в момента.
Предпазливото предложение за „финансово министерство на еврозоната“, което да защитава общите й интереси, си струва да бъде дискутирано.
Едно финансово министерство на еврозоната трябва обаче
да се подчинява на значително повече демократичен контрол
отколкото например в момента Еврогрупата. Защото за разлика от паричната политика, фискалните решения често са политически и трябва да бъдат взимани демократично.
Спорен остава въпросът доколко едно финансово министерство на Еврозоната може да допринесе за справяне с бъдещи кризи, ако не разполага с по-голям бюджет (в сравнение със сегашния бюджет на ЕС от един процент от европейската икономика).
Недостатък на публикацията е краткото споменаване на изграждащите се европейски стълбове на социалните права. Те, както и свързаните с тях минимални стандарти, биха били важна крачка, за да добие Европа популярност отново. Освен това минималните стандарти биха могли да ускорят ограничената досега конвергенция, но трябва да бъдат въплътени в една обща концепция за бъдещето на валутния съюз.
В противен случай преднамереният опит за по-силна координация на данъчната политика ще срещне съпротива. Защото
ако не получат нещо в замяна, средно- и източноевропейските държави
няма да се откажат от дъмпинговото състезание
за по-ниски корпоративни данъци, което те за съжаление разглеждат като един от малкото си инструменти за постигане на конкурентоспособност. Пропуснати са и превърналите се в обект на много дискусии търговски баланси: при все, че много икономисти вече разглеждат гигантския търговски излишък на Германия като проблем за останалата част от ЕС и това представлява една от най-важните пречки пред конвергенцията.
Въпреки очакваните трудности пред завършването на икономическия и валутен съюз, докладът представя една изпълнена с надежда визия, когато заключава, че е „време да поставим прагматизма над догматизма и да строим мостове, вместо да се отнасяме с недоверие един към друг“.
Оригиналният материал, публикуван във вестник Die Presse, може да бъде намерен тук.
Разширената версия на този коментар беше публикувана на сайта на Австрийското общество за европейска политика.