Сирийските бежанци в центъра в с. Баня имат нужда от топли дрехи, обувки, мляко, памперси
Журналисти сме, можем ли да влезем в бежанския център? „Не, не може. И си приберете фотоапарата, не може и да снимате!” А бежанците могат ли да излизат навън? „Да, те могат да излизат и да ходят където искат.”
Така си говорим през оградата с охраната на бежанския център в село Баня, Новозагорска община. Търсим логика в забраната за нас и в разрешението за тях, не я намираме. Затова пак си говорим, пак същото, плюс „ама аз колко пъти да кажа да си приберете фотоапарата?” Не го прибираме. Отиваме в съседния двор, почивна станция някаква. Правим няколко снимки през оградата. Обаждат се в почивната станция да ни изгонят от двора. Гонят ни. Нещо трябва да измислим, за да си свършим работата. А работата ни е съвсем обикновена – да разкажем на българите какво се случва в България, когато хиляди подгонени от смъртта хора бягат насам. Трябва да измислим нещо, за да информираме българите какво става в България.
И ето какво измислихме. Изкрещяхме. „Ехоо, ние сме български журналисти и не можем да влезем при вас. Искате ли вие да излезете при нас?” Излязоха. Разказваха. Поискаха да бъдат снимани. Предложиха да ни почерпят с кафе или чай от оскъдицата си.
И всички се оплакаха: претъпкано е. Бежанският център в с.Баня не е нов. През годините тук са минавали афганистанци, косовари, иракчани и иранци, сега най-много са сирийците. Строен е за 60 души. Сега са 142, повечето от тях от Сирия. Няма как да не е претъпкано. Сместили са колкото може повече сгъваеми легла в две зали, за да има къде да легнат новодошлите.
Тя е мюсюлманка, която търси мирно небе за четирите си деца
Абир Мохамед Али е тук с четирите си деца. Тя е на 36 години, окачила е на врата си своята представа за герой – Че Гевара. Дошла през февруари по обичайния начин, платила на трафикант да я достави на българска територия с четирите деца – Арта, Ария, Артеш и Мохамед. Живеели в град Амуда. Бомбардировки не са преживявали, но стрелбите и отвличанията били всекидневие. Училищата били затворени. Абир умирала от ужас за децата, защото се грижела сама за тях, бащата избягал. Определя себе си така: фризьорка, сунит, който обича християните, почитател на Че Гевара. Получила е временно разрешение да остане в България. На български знае едно изречение: „Няма адрес – проблем голям!” Това означава, че Абир е отишла в София да си търси работа и квартира. Квартира не може да наеме, защото няма с какво. (Няма адрес!) Търсила работа, не намерила. (Проблем голям!) Трябва да напусне центъра в Баня с децата, защото вече е с временно разрешение за пребиваване. Но няма къде да отиде. Не може вече и да получава онези 65 лева на човек на месец, които се дават на бежанците в лагера, пак заради липсата на адрес. Обаче ако си я представяте сломена, не е. „Нямам никакво оплакване от българската полиция, всички бяха много любезни още като стъпихме тук. И българите са любезни хора, директорът и персоналът в лагера са добри. Имам проблема на много българи – не мога да намеря работа. Как да се сърдя, тук и на българите им е трудно. Ще се движим към Германия явно.” През цялото време Абир се усмихва. Децата не трябва да разберат, че е трудно. Как беше оня италиански филм? „Животът е прекрасен”. Не, не го била гледала. Нейният филм се казва „животът е учител”. Абир се старае да вземе с отличен най-трудния изпит.
В центъра не се предлага храна. Бежанците получават по 65 лева на месец, купуват от магазина, има кухни, в които могат да сготвят. Купуват това, което има в селския магазин, най-необходимото. Щеше да е хубаво, казват, ако за децата имаше осигурена по чаша мляко на ден.
Али има пари. Имал бизнес и не е бягал в паника по тениска и джапанки като сирийците. Той е от Иран. Там не бил добре, защото е кюрд, член на Работническата партия на Кюрдистан (ПКК) или както най-кратко го обяснява: „Аз съм комунист”. В Иран е стрелян, улучен в крака. Бори се за автономия на кюрдите в северозападен Иран. Твърди, че са 12 милиона в тази област, в подобни случаи деля числото на две и се получава долу-горе вярното (според Уикипедия също). Иска да може да ползва свободно кюрдското си име Саро, а не да е записан в документите насила Али. Тук пък не е добре, защото в България дават най-трудно убежище на иранци, според него. Казва, че по тази причина в центъра в Баня живее иранско семейство от три години. Али си търси си държава. „Каква държава?” Казва: „Която и да е държава. Някоя, в която да съм гражданин.”
Али (Саро) обвинява две неща за това, че е човек с две имена и нито една държава – исляма и собствения си народ. Убеден е, че ислямът е голямото зло, не институциите. А кюрдският народ в Иран му е виновен, защото е страхлив, не иска да се бори, не иска да се събуди даже. Той написал книга, в която обяснява на кюрдите славната им история и как трябва да се борят, за да си направят славна държава. Обаче те не четат и си я карали, както си знаят. И този кюрдски Паисий сега броди между София и бежанския център, за да си осигури законно пребиваване за поредните три месеца в България, докато си търси държава.
Ахмед от Алепо: „Ето го разрешителното, мадам, но къде да търся работа?”
Ахмед от Алепо платил 600 долара на турския трафикант, за да го доведе до България. За разлика от Али той няма пари, става дума за онази липса, при която на човек му личи, че е гладен, колкото и Ахмед да говори сдържано и да ме държи на разстояние от проблемите си, като ме нарича „мадам”. И той търси работа в София. „Знам, мадам, че е трудно и за българите. Надявам се, мадам, и вашият народ, и ние да се справим.” Абдула е също от Алепо, студент по архитектура. „Мислите ли, че е възможно тук да завърша образованието си? Трябва да стана архитект.” Като си помисля само какво строителство го чака в опустошения Алепо…
Абдул Охаб е в Баня от двайсет дни. Мислил ли е през тези дни кога ще се върне? „Нямам къде да се върна.” А възможно ли е една американска атака да ускори решаването на проблема, дали е мислил? „Нищо няма да ускори и реши, само ще доразруши малкото, което остана от Сирия.”
Абдула е арабин, но в момента се върти непрекъснато около приятел кюрд, чиято жена всеки момент ще роди. В центъра вече има бебе на един месец, задава се и друго. Двамата мъже се тревожат как ще премине раждането, в центъра няма постоянно лекар, само медицинска сестра. Клатят глава: ами памперси? Не съм сигурна, че мога да ви опиша тези двама мъже.
Единият е кюрд, глава на семейство, чака дете. Имал дом, подготвен за бебето. Другият е арабин, красиво момче, което мечтае да стане голям архитект. Родният им град Алепо вече е гробище, в което са погребани придобивките и мечтите им. Сега имат само себе си – своите животи и още един, който предстои да дойде. За да не ги отвее отчаянието, мислите им спасително се закачат за дреболия – откъде ще намерят пари за памперси? Иначе те знаят, че човек може да порасне и без памперси, нали и те така са пораснали. Техните безкрайни разговори кое-как-ще-стане са само ритуал, за да се заземяват и да се наслаждават на онова, което е много по-важно от памперсите – приятелството, подкрепата, човещината. Предполага се, че в Сирия би трябвало да са врагове – един кюрд и един арабин. Сега са бъдещ един бъдещ баща и един предан приятел. Тук всичко е оголено до сърцевината, до смисъла.
През нощта вече става студено, планина е. В едната от залите на центъра спят 35 души. „Не мога да заспя от студ. Дойдох с ето тази риза с къс ръкав. Поне да беше с дълъг.” Нямат топли дрехи, нямат обувки. До самия бежански център има старчески дом. На пейката седят две възрастни жени. Питаме ги имали ли са проблем с бежанците, съседи са от години с лагера. Никога, казват, разхождат се, възпитани хора, тия последните особено. Казваме на жените, че бежанците нямат дрехи, обувки, че им става студено. „Защо не са казали, даже ние имаме излишни дрехи, камо ли във всяка българска къща?”
Защо не са казали? Бежанците няма как да кажат. Трябва да го кажат администраторите на бежанските центрове. Трябва да пишат докладни (а може би пишат, но няма кой да чете?).
Защо ние не сме видели? Защото не ни пуснаха. Какво по-тайно от това, което ни разказаха хората, щяхме да видим. Че сме неподготвени? То няма как да се скрие.
Защо не са се сетили? Червеният кръст, неправителствени организации, всички онези чувствителни към човешките права и потребности активисти, които могат да реагират по-бързо от правителство – защо не реагират?
Арта, усмихнатото лице на Сирия
Българите биха откликнали. Един час след като публикувах снимка на Арта, едно от четирите деца на Абир, българско семейство ме помоли да ги свържа, за да им предложат временно лятната си къща край София. Един ден след като написах на приятели в скайп, че са нужни дрехи, беше събран един чувал. Разбира се, чух и: „Да са си стояли там на топло.” Но винаги е така при голямо изпитание: съдби и души се разместват, наместват. И омесват. Вече няма как да нямаме нищо общо с тези хора, защото сме близки – близки като раната и мехлема.
Снимки: Костас Анастасиу
