За СДС ми е думата, както сигурно сте се досетили. Партията на демократичните промени, на сините надежди и сините лъвове, която към днешна дата е само сюжет за плажно-увеселителен сериал.
Миналата неделя седесарите бяха призовани да изберат свой лидер на вътрешни избори, след като досегашният – Мартин Димитров, подаде оставка. След първата пресявка за поста останаха да се борят двама лекари – депутатът Ваньо Шарков и кметът на Карлово Емил Кабаиванов. И двамата са фигуранти от третия ешелон на СДС, но изглежда това е най-доброто, с което партията разполага.
Реално обаче вотът е за ролята на друг един Ваньо в живота на седесариата – Костов. Около фигурата на бившия премиер се въртят основните разлики между двамата мераклии за лидерство в СДС. Адашът му Шарков се счита за продължител на линията Мартин Димитров и ще се бори за запазването на формата „Синя коалиция“. Зад карловския кмет пък стоят интересите на победилата клика около временния председател Борис Марков, която разтрогна съюза с Командира. Така че балотажът в неделя не е нито за бъдещето на СДС, нито за силната фигура в партията, вотът е сведен до дилемата „за“ или „против“ Костов. Макар че от 11 години не е председател на сините и даже учреди своя партия, този Ваньо продължава да буни духовете на демократичните сили.
Иначе по всичко останало двамата претенденти за лидери си приличат. И единият обещава силно СДС, и другият ще го възражда. Но и двамата не казват как. И първият е за децентрализация в партията, и вторият. Но най-важното е, че и двамата обещават да заведат „разбитите авари“ на едно и също място – при ГЕРБ. Със или без Костов. Всъщност цялата битка се свежда до това дали и ДСБ да влиза в бъдещата дясна коалиция, или да бъде изхвърлена зад борда. Позицията на Ваньо Шарков спрямо управляващите остава двусмислена. Ту смята, че „ГЕРБ криминализират целия преход“, ту обещава коалиция с ГЕРБ, „ако се наложи да спрем БСП“. При Кабаиванов нещата са по-ясни. Зад него стоят все хора, сраснали се със сегашната власт, за които коалирането с ГЕРБ не е компромис, а просто „обединение на десницата“. За него играе и останалият трети в лидерската надпревара – бившият столичен зам.-кмет по сигурността Иван Сотиров. С което шансовете му за успех, при същата мобилизация на седесарите, значително нарастват.
Изглежда Бойко Борисов подхранва илюзията у наивните седесари, че ако успеят да се отърват от Иван Костов, са добре дошли при него в дясна следизборна коалиция. Само че нито победата на ГЕРБ на предстоящите парламентарни избори е гарантирана, нито СДС изглежда във форма да прескочи 4-процентната бариера след бурното синьо лято. На последния вот за НС през 2009 г. „Синята коалиция“ все пак спечели 6.7% и над 280 000 гласа. Две години по-късно, на последвалия президентски вот, който вби клин между СДС и ДСБ, синият кандидат Румен Христов получи обидните 1.95 на сто от гласовете. При оскъдицата на вдъхновяващи идеи и спорната харизма на сините кандидат-лидери шансовете за 42-рия парламент още повече намаляват. Понякога лицата са по-красноречиви от платформите.
В проблем се превръща и политическото лицемерие на сините. Зад синия лъв, навирил двата пръста, все по-издайнически прозира дресьорският бич на Бойко Борисов. В общинските съвети по места седесари и десебари масово съглашателстват с ГЕРБ, докато върхушките им имитират опозиция на жълтите павета. В Пловдив дори се стигна до куриоз – почти цялото градско ръководство на ДСБ хвърли оставка в знак на протест срещу политиката на националното ръководство за разграничаване от ГЕРБ. Отделен бастион на „Синята коалиция“ представлява и парламентът, където форматът продължава да съществува въпреки официалното му разтрогване.
В тази шизофренна ситуация на младите сини лъвчета, които искат да градят кариера, не им остава нищо друго, освен да последват примера на връстниците си от ДСБ и да се разбягат към спасителните салове на „десния обединител“ Бойко Борисов и на „последната червена кукувица в синьото гнездо“ Меглена Кунева, с което ще захранят вероятната следизборна коалиция между двамата. Така от пепелта на синята идея ще се роди така лелеяната нова десница, но без СДС и ДСБ, без Ваньо, Надка, Мартин и Катка, но с отгледаното от тях поколение „демократи“. Синьото лято на 2012 г. може би ще завърши с „Развод ми дай“, преди да прозвучи „Последен валс“.
