Самоубива ли се испанската левица? (Част 4)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Къдринка Къдринова

Мадрид-София

 

 

 4. От монолит към чакъл

Как рефлектират глобалните проблеми на Испания върху сегашната й патова ситуация? Ето как. Докато Рахой дава мило и драго, за да привлече социалистите в тъй желаната от него широка коалиция и плаши, че в противен случай Испания направо ще се срине, небезизвестната американска инвестиционна компания Goldman Sachs по чисто съвпадение, разбира се, публикува първия си за тази година доклад. В него като най-големи рискове пред еврозоната за 2016-та са посочени бежанският поток, забавянето в растежа на Китай и… неяснотата около сформирането на ново испанско правителство. Докладът смята за „много вероятно“ провеждането на нови избори в Испания при създалата се патова ситуация между партиите, която прави невъзможно съставянето на стабилен кабинет. При подобен сценарий политическата несигурност ще рефлектира върху развитието на испанската икономика и ще подкопае доверието на производители и потребители, прогнозира Goldman Sachs.

Разпространени бяха и предвижданията на рейтинговата агенция Fitch за „продължителна политическа несигурност в Испания, която ще доведе до по-ниска фискална консолидация и до спиране на процеса на реформи”.

Едновременно дойде и заключението на италианската банка Unicredit за испанската криза. В него е посочено, че ако не се стигне до широка коалиция между Народната партия и социалистите, всякакво друго правителство ще е нестабилно и ще доведе до предсрочни избори.

Да, проблемите на Испания не са испански, а глобални. И глобалните транслатори, старателно наплашвайки редовия гражданин, ясно показват кое е удобното им решение.

С тази опора зад гърба си Рахой усърдно продължава любимата си роля на

 

 „гарант на сигурността и стабилността”.

 

Той я игра по време на цялата предизборна кампания. А когато дойдоха резултатите, които показаха, че неговата Народна партия губи една трета от местата си в парламента и не може да сглоби правителство дори с подкрепата на „Сюдаданос”, Рахой веднага префокусира акцента другаде – че партията все пак е спечелила най-много гласове в сравнение с останалите и логично й се полага пак да управлява.

В първата сбирка на ръководството на НП след изборите се включи и бившият премиер Хосе Мария Аснар, който отправи призив за бързо свикване на „прозрачен” партиен конгрес – с ясния намек, че Рахой очевидно трябва да поеме политическа отговорност за лошите резултати. Медиите пошумяха по този въпрос само няколко часа. После пред тях се появи Рахой, който с обичайния си категоричен и не търпящ възражения тон обобщи резултатите от ръководното съвещание и увери, че дори и да се стигне до нови избори, пак той ще е кандидат премиер. Що се отнася до партийните конгреси, те винаги били прозрачни. Поредният щял да се свика тогава, когато се изясни въпросът с правителството. И точка. Темата повече изобщо не се повдига. За разлика от ситуацията при социалистите, която вече видяхме каква е (част 1 на поредицата). Впрочем ИСРП така и не е взела още решение за конгреса си – това тепърва пак ще се обсъжда на нов Федерален („баронски”) съвет, насрочен за 30 януари.

 

За пореден път испанската десница излъчва монолитност и внушение за стабилност на фона на разправии, разцепления и разнопосочност вляво. Така е било винаги. Още от периода на франкизма десните винаги са били обединени в една обща политическа сила. Същата функция изпълнява и съвременната Народна партия, чийто генезис идва от франкисткото Национално движение. В НП днес са събрани от християндемократи до крайнодесни. Електоратът й е твърд и дисциплиниран, гласува винаги еднозначно. Оттам идва и наистина впечатляващият факт, че въпреки драстичните скандали за корупция в НП и въпреки приложените от правителството й безпощадни социални орязвания, породили висок градус на възмущение в обществото през четиригодишното й управление, партията все пак излезе отново първа по гласове на 20 декември.

Според социолозите за този резултат са допринесли и други групи извън ядрото на традиционните и верни избиратели на НП. Гласове за нея са дошли и от

 

„високата” средна класа,

 

която забогатя по време на строителния балон, а след спукването му рязко обедня. Тези хора много искат да си възстановят поне част от предишното благоденствие и смятат, че суровата икономическа политика на НП е пътят. Ето как ми ги описа Пепа Буено: „Важният фактор тук, както и навсякъде, е икономиката. Това е общество, видяло жизненото му равнище да расте и да расте – и после изведнъж средната класа беше жестоко наказана. Тя сега се надява да си възвърне част от загубеното. А десницата й се показва като по-добър управител на икономическото възстановяване. Но такъв тип мислене спомага за забравата, за оневиняването и на онези многобройни случаи на корупция по време на това управление, което наистина беше ужасно.  Народната партия така и не си плати сметката за корупционните скандали. Тя ги прехвърли на правосъдието, което си върви в своя ритъм, изпълнява ролята си. Но НП не пое своята политическа отговорност за тях.”

Разкритията за масова корупция и в най-висшите кръгове на Народната партия, и в средните им структури, и по места, и в съветническите звена към банките бяха много болезнено приети от хората, работещи най-вече в обществения сектор, който особено силно пострада от рязкото затягане на бюджетния колан. Най-шумният от скандалите, разбира се, бе с

 

паралелната „черна каса” на Народната партия,

 

разкрита в публикации на в. „Ел Паис” в началото на 2013-та. Скандалът бе кръстен на името на ковчежника на НП Луис Барсенас, от чиито архиви излязоха повечето от разкритията. Барсенас бе поет от правосъдието, но много от записаното в бележниците и фактурите му, включително и за пликчета с „черни” суми, предназначени лично за Рахой, остана без последствие. Рахой, разбира се, отрече всичко като клевета и компромат – и това е тезата му и до днес.

Вероятно именно с цел да избегне тази болезнена тема той по време на цялата предизборна кампания отказваше да участва в публични дебати с кандидат-премиерите на другите партии и се появи само в един такъв дебат – с лидера на социалистите Педро Санчес, 6 дни преди самото гласуване на 20 декември. Санчес, разбира се, не му спести темата за корупцията и го попита защо не е подал оставка веднага след избухването на скандала „Барсенас”. Според соцводача така било редно да се поеме политическата отговорност за злоупотребите в НП, дори и да не са верни твърденията за лични прегрешения на самия Рахой. Санчес направо вбеси опонента си, като му заяви в прав текст: „Вие не сте достойна личност.”

Мнозина още тогава заключиха, че така Санчес завинаги е изгорил мостовете към хипотетична широка коалиция ИСРП-НП – най-малкото докато той персонално е начело на социалистите, защото Рахой никога няма да му прости това унижение. Други пък съзират в сегашното бламиране на Санчес от вътрешнопартийните му „барони” дългата ръка на Рахой, който чрез свои емисари ги нахъсва да сменят официалното си лице, за да може широката коалиция все пак да стане факт с някой друг, „по-отговорен” ръководител на ИСРП.

 

Санчес обаче също не бездейства. Във всеки случай именно нему е изгодно едно вдигнало много шум телевизионно предаване на телевизия SEXTA, която се смята за ориентирана наляво. Точно в навечерието на първото заседание на новия парламент телевизията даде трибуна на журналистката Мариса Гайеро от консервативния (!) в. „АБС”, интервюирала Барсенас в затвора. Барсенас й споделил, че разполага с аудиозапис, доказващ, че Рахой е получил лично от него плик от черната каса с 4900 евро. Новината добре подгрява и без това натрупаното и в обществото, и в политическите среди негативно отношение към Рахой и очевидно ще даде допълнителен импулс за парламентарно оборване на кандидатурата му за нов премиерски мандат. Това вероятно е желано и от неговите вътрешни опоненти в НП, които не липсват – нищо, че тези напрежения не се оставят да избият пред публика. Показателно е, че сегашното реактивиране на толкова болезнената корупционна тема се осъществява чрез журналистка от консервативния „АБС” и се разгласява от телевизия, свързвана с левицата.

Трябва да се припомни, че още преди изборите в политическите дискусии много интензивно се обсъждаше варианта Рахой да се откаже от ново премиерстване в полза на някое по-приемливо за общественото мнение лице от НП.

 

Вицепремиерката и вярна съратничка на Рахой – Сорая Саенс де Сантамария – е спрягана от мнозина като възможна негова приемничка и компромисен вариант за премиерския пост

 

Споменаваше се и името на дълбоко преданата на Рахой вицепремиерка Сорая Саенс де Сантамария, която политически по нищо не се различава от шефа си, но поне е по-млада, жена е и няма корупционни призраци под бюрото си.

За нея се заговори още по-усърдно, когато Рахой я изпрати да го замести на един от предизборните дебати.

Пепа Буено, която беше интервюирала Рахой четири дни преди изборите, ми каза в деня на вота: „Това е една много реална възможност – той да направи крачка назад, особено ако резултатите са много катастрофични. Познавам добре испанския министър-председател. Това е човек на безукорната форма. Но по време на последното интервю, което направихме, той беше крайно изнервен, раздразнен, изтощен. Бях много изненадана. Моето впечатление е, че той вече е взел решението. Веднага си помислих: идва

 

операция „Сорая”.

 

Допускам, че Рахой подготвя оттеглянето си.”

Този сценарий не е спрял да се върти сред испанските коментатори. Последната му модификация е, че Рахой ще опита все пак да състави ново правителство, което може да бъде отхвърлено, ако не мине след три гласувания в парламента. И евентуално преди третото гласуване да предложи Сорая вместо себе си като премиер – та да изкуши „широката коалиция” в последния момент.

Това засега са спекулации, разбира се. Но Рахой определено няма необходимия капацитет, за да послужи като обединяваща фигура в този тъй парцелиран нов политически пейзаж в Испания. Предизборната му стратегия може и да съумя да тласне към гласуване за НП дълбоката провинция, наплашена най-вече от послушната на правителството национална телевизия, че иначе идват страшни турбуленции. Но сега, когато се иска вече друг тип майсторство за балансиране между партиите, Рахой е като слон в стъкларски магазин.

Сега по-силно звучат и гласовете на интелектуалците и на професионалистите в образованието, здравеопазването и социалната сфера, особено унизени от последното управление. Ето какво ми каза например Мануел Муньос Идалго – големият приятел на България, известният поет и драматург, носителят на Орден „Кирил и Методий” Първа степен и на международната литературна награда „Никола Вапцаров”:

„Големите партии, управлявали досега, действаха като агенции за назначаване на свои хора. Гласовете, подкрепили статуквото на тези избори, дойдоха най-вече от провинциална Испания. Както казва Антонио Мачадо, „селата останаха сами.

 

Поетът и драматург Мануел Муньос Идалго

 

Жертви на страха, нахъсвани от аудиовизуалните медии и от стомасите си. Новите партии се родиха от надеждата за промяна. Опитват се да върнат честността в политиката. Създадени са предимно от млади хора, започнали да се интересуват от политика. Това е добре. Но ние, по-големите, вече не вярваме на предизборни обещания. Демокрацията е много щедра, когато ни предлага още от същото… Очертава се едно несигурно бъдеще за Испания, което обрича на неуспех опитите да се подобри положението в обществото. Винаги е все същото.

Политиците използват изригването на човешките емоции и сипят обещания. Махат си вратовръзките и се опитват да се смесят с народа. Обещават на хората всичко, което те искат да чуят. Но опитът показва, че са циници и лъжци. Никой не ти обещава толкова, колкото онзи, който знае, че няма да го изпълни – така е казал още нашият дон Франсиско де Кеведо.”

 

„Ако испанците бяха динозаври, щяха да гласуват за метеорита, който ги е убил”

 

– това пък бе вицът, плъзнал из Мадрид веднага след изборите, диагностицирайки ступора, в който очевидно бяха изпаднали доста избиратели, за да се съберат все пак наистина най-много бюлетини отново за Народната партия. Чух вица от българската поетеса Живка Балтаджиева, която от години живее в Испания и доскоро е била преподавател в университета „Комплутенсе”. Според Живка не само испанците, но и българите също, и въобще повечето народи по света се държат като обладани от Стокхолмски синдром – все си избират политици, които да ги мъчат. Тя също е сред възмутените от цинизма на Рахой, който не спира да се хвали с постигнатата от правителството му икономическа стабилизация и с прогресиращото преодоляване на безработицата.

 

Живка ми обясни: „Знаеш ли всъщност как отчитат постигната „заетост” например сред младите университетски преподаватели, които първо са уволнили? Предлагат им да водят курсове за преквалификация на безработни срещу 350 евро месечно. А минималната заплата в Испания е 648 евро!  И като приемат подобно подаяние, тези млади колеги вече се водят „работещи” – тоест официалният показател за безработица веднага се снижава. Но с 350 евро тук просто не може да се живее! Камо ли да се повишава научната квалификация… Това е съсипващо и за личното им бъдеще, и за развитието на интелектуалния потенциал на страната”.

Според Йосиф Давидов, журналист във вестника на българите в Испания „Нова дума” и съпруг на Живка, има симулации и в отчитането на оживление в икономическата активност. Той припомня, че 95% от бизнеса в страната се състои от малки и средни фирми, в които в много от случаите има по един „самонает предприемач”, обикновено загубил преди това друга работа. Ако въобще оцелее такава фирма, тя се принуждава да мами с данъците и да балансира на ръба на сивата икономика, защото иначе не може да се удържи на повърхността. Другият вариант на такъв „самонает” или „автономен предприемач”, както още ги наричат, е да се примири с несигурния живот на бедняк, ден за ден.

Имах интересен разговор с един представител точно на тази прослойка – 64-годишния „автономен”

 

уличен продавач на испански национални знамена

 

Хесус Мария Лопес Сантос. Наметнат с огромно червено-жълто знаме и развяващ по-малките, той бе атракцията за всички журналисти сред рехавата агитка, която едва беше започнала да се събира пред централата на Народната партия на улица „Генуа” в Мадрид след първите екзит-полове вечерта на 20 декември. Всички го интервюираха, защото просто още не се бяха появили по-интересни събеседници. Голямото стълпотворение настана доста по-късно през нощта, когато вече бяха обявени официалните резултати. А в началото на вечерта Хесус Мария Лопес Сантос и неговите знамена фокусираха всички скучаещи камери на улица „Генуа”, блокирана от полицейски коли и кордони още много преди да се стигне до импозантната и ярко осветена отвсякъде централа на Народната партия. Подобна мощна държавна охрана нямаше край никоя друга партийна централа в онази нощ.

 

Та продавачът на знамена радостно разказа на всички ни колко много обича Рахой и Народната партия, за която винаги предано гласувал, защото тя се грижела да работи икономиката, вместо да раздава социални помощи „като другите прахосници”. Човекът призна, че този път е раздвоен, защото освен Рахой, много харесвал и младия Алберт Ривера на „Сюдаданос”, но все пак предпочитал „чичо Рахой, защото е по-подготвен”. А Ривера ставал за негов вице.

Хесус Мария не пропусна да даде и себе си за пример на почтен и работлив гражданин, опора на онази просперираща Испания, която според него гради Народната партия: „Аз работя на улицата, изкарвам си хляба трудно, но честно. Пътувам и до други градове, и до други държави, когато футболистите ни играят в някой международен мач. Но не хленча като някои. Работя на собствена сметка и няма на кого другиго да се сърдя, освен на себе си. Така трябва да свикнат и младите, а не само да бягат оттук, понеже никой нищо не им поднася на тепсия.”

Освен този верен крепител на модела на Народната партия, пред партийната централа отрано се беше строила и още една сплотена компания – 5-6 кубински имигранти, долепени досами загражденията и разпънали плакат „С Рахой”. Те издържаха там цялата нощ и бяха щастливи, че когато вече много по-късно започна планираният митинг, можеха да съзерцават своя любимец от самото подножие на високата трибуна, на която той се появи с жена си и с най-близките си съратници, за да приветства вече насъбралото се долу множество.

 

Макар че резултатите бяха попарващи за надеждите му за нов мандат и макар да не бе в състояние да скрие киселия си израз, дисциплинираният Рахой изигра целия сценарий – дори заподскача на трибуната, което трябваше да изразява радост, че Народната партия все пак е взела най-много гласове в сравнение с останалите политически сили. Всичко бе толкова изкуствено, толкова нагласено и толкова контрастно – с този откъснат дори от избирателите си човек на високата трибуна, заобиколен само от шепа свои приближени, и с тези целеустремени активисти долу, организирано изкупили и развели знамената на Хесус Мария Лопес Сантос и на няколкото му други колеги с подобни артикули…

 

Митингът пред централата на Народната партия в нощта на изборите се оживи, чак когато на високата бяла трибуна се появиха Рахой и приближените му – там, горе, под кръгчето със светещите букви РР (партийната абревиатура на испански)

 

Всъщност всяка от партиите в тази нощ представи най-откровения си образ.

Юпито Алберт Ривера и съратниците му от „Сюдаданос” проследиха обявяването на резултатите така, все едно проследяват борсовите индекси, от един хотел в Мадрид, защото централата на партията им е в Барселона. Когато се разбра, че взимат едва 40 места, доста по-малко от очакваното, те се строиха пред своя добре организирана агитка и пред камерите на един подиум в онзи хотел.

 

Ривера повтори онова, което вече беше казал и преди вота – че ако не вземат абсолютно мнозинство за себе си, няма да влизат в коалиции с никоя друга сила. Но ще гласуват с „въздържал се” при представяне на правителство от партията с най-много гласове – за доброто на Испания. Изобщо Испания и единството й – любимият хит на основаната в Каталуня интегристка „Сюдаданос” – бе акцент и на следизборните й послания. До такава степен, че добре подготвената публика дори заскандира модификация на лозунга от онази стара чилийска песен – вместо El pueblo unido jamás sera vencido –

 

Espaňa unida jamás sera vencidа

 

(„Обединена Испания никога няма да бъде победена”). Не бе пропуснато и подсещането към Европа да обърне внимание, че именно „Сюдаданос” оформят новия политически център в Испания – явно много важно за Ривера уточнение, след като Педро Санчес през цялата кампания не спря да му повтаря, че обществото го разчита като отчетливо десен.

 

Напълно различен бе духът на митинга, с който „Подемос” отпразнуваха в центъра на Мадрид – на препълнения площад пред галерията „Кралица София” – своето влизане в парламента като трета политическа сила в Испания. То си беше истински празник – с песни, сълзи от щастие, прегръдки, скандирания. Ако човек не знаеше резултатите, би помислил, че „Подемос” печелят изборите. А може би беше точно така. Както пролича и по-късно, за тази партия не е толкова важно заемането на позиция в правителството, колкото самият факт, че получава възможност шумно да поставя въпросите, които вълнуват улицата. Именно там, на онзи площад, Пабло Иглесиас отново се зарече, че за формацията му е приоритет да вкара в конституцията

 

социалните права на гражданите – наравно с човешките и гражданските.

 

И заедно с всички запя просълзен El pueblo unido… Песните, танците и скандиранията продължиха на площада почти до зори.

 

 

При социалистите нямаше фиеста. Нямаше и митинг. Централата на ИСРП на улица „Ферас”, превърнала част от фоайето си в стъклен аквариум специално за натъпкалите се там отрано журналистически камери и засукани репортерки, започна да се пълни с активисти и симпатизанти около 20 ч., когато тръгнаха първите екзит-полове. Началните данни бяха посрещнати със смразяване, защото те поставяха ИСРП чак на трето място, след „Подемос”. Соцфункционери с измъчени усмивки се опитваха да обясняват пред камерите, че още е много рано, че трябва да се изчакат официалните резултати. Педро Санчес, който пристигна с кола, изобщо не мина през фоайето, нито се показа пред струпалата се отвън тълпа поддръжници. Колата направо се шмугна в гаража и оттам, по вътрешния асансьор, соцводачът се затвори на четвъртия етаж с приближените си да чака по-добри вести.

Междувременно пред няколкото телевизионни монитора във фоайето ставаше все по-горещо от развълнувани социалисти, репортерки и промъкнали се побелели гласоподаватели, за които бе най-важно да се доберат до подредените на една маса панички с чипс, чинийки със зелени маслини и шишета с минерална вода. Когато след около още два часа най-после започнаха да излизат данни, които оставяха ИСРП на второ място, настъпи всеобщо облекчение. Но не и за новодошлите пенсионери, защото

 

маслинките вече бяха свършили…

 

Сесар Луена, вторият човек в ИСРП, обаче вече можеше тържествуващо да заяви: „Народната партия се продъни, а ИСРП устоя.” Да, НП загуби 60 депутатски места, а ИСРП само 20. Но все пак това се оказаха най-лошите резултати на социалистите за цялата история на следфранкова Испания.

Късно през нощта Педро Санчес, заобиколен от многобройни съратници, се яви пред журналистите, за да декларира, че е горд да е начело на ИСРП и да задвижва лявата промяна, която според него са поискали избирателите.

Докато микрофони и камери се засичаха и си пречеха, забелязах един от операторите, заел удобна позиция в разположена по-нависоко ниша, до инсталирана там внушителна каменна глава със счупен нос и отнесена част от челото.

 

Главата на Пабло Иглесиас

 

Но не на Пабло Иглесиас Турион, лидера на днешната „Подемос”. А на Пабло Иглесисас Посе – основателя на ИСРП и на нейния синдикат, иберийския двойник на нашия Димитър Благоев.

Роденият през 1850 г. Пабло Иглесиас Посе е от много беден произход. Още 11-годишен започва да работи като печатар и да се бунтува срещу социалното неравенство. Самообразова се, посещавайки вечерни курсове и лекции на най-ярките испански интелектуалци, приема идеите на марксизма и на 2 май 1879 г. основава Испанската социалистическа работническа партия – заедно с още 15 печатари, четирима лекари, двама златари, един каменоделец и един обущар.

Точно 100 г. по-късно – през 1979 г. – оглавяващият тогавашната ИСРП Фелипе Гонсалес ще убеди конгреса й да се откаже официално от марксизма и ще я поведе по път, успореден на гурутата му от Германската социалдемократическа партия. Пабло Иглесиас Посе обаче е имал други гурута – Пол Лафарг, заедно с когото по време на испанския период на Марксовия зет се опитва да изведе работническото движение в страната от влиянието на анархизма, и Фридрих Енгелс, с когото води оживена кореспонденция.

Иглесиас се изявява като блестящ публицист в издаването от него списание „Социалист” и живее толкова бедно, че му си налага да спи в редакцията.

През 1888 г. основава Всеобщия съюз на работниците. На следващата година участва в учредителния конгрес на Втория Интернационал. През 1890 г. оглавява първата първомайска демонстрация в Испания. През 1908 г. основава Народния дом на Мадрид. През 1910 г. става първия депутат социалист в испанския парламент.

 

Каменната глава на Пабло Иглесиас Посе наднича зад гърба на оператора и от дълбините на историята

 

През 1919 г., съборен от тежка пневмония и от набъбващото разцепление в ИСРП, се оттегля от политиката. На следващата година от партията излизат две крила, от които после се създава Комунистическата партия на Испания.

Пабло Иглесиас Посе умира на 9 декември 1925 г. в сградата на улица „Ферас” 70 в Мадрид, където е бил последният му подслон. На 9 декември 1982 г. току-що станалата управляваща ИСРП начело с вече премиера Фелипе Гонсалес пренася своята централа в същата тази сграда на улица „Ферас” 70, възстановява фасадата й такава, каквато е била по времето на Иглесиас, и окачва отвън паметна плоча с името му, която продължава да стои и днес. А вътре, във фоайето, слага каменната му глава.

Главата, издялана от твърд 1500-килограмов монолит, е била част от бюст в чест на бащата на испанския социализъм, издигнат в парк в мадридския квартал Монклоа (там днес е правителственият дворец) през 1936-а, по време на Испанската република. Когато през 1939-та Мадрид е превзет от франкистите, те взривяват бюста. Фундаментът е раздробен, но главата оцелява почти непокътната – отнесен е само носът и част от челото и мустаците. Наредено е всичко да се натроши и материала да се използва за строежа на оградата на парка „Ретиро” в центъра на града. Но работниците и архитектът, които трябва да изпълнят това, тайно закопават главата в едно от кътчетата на парка. Тя остава скрита там 40 години. Изравят я вече след идването на демокрацията – през 1979 г. И днес, нарочно оставена с откъртен нос, за да напомня за драмите от миналото, главата на Пабло Иглесиас посреща всеки, влязъл в централата на ИСРП.

В нощта на изборите, загърбено от амбициозния оператор и със запечатан израз на нещо средно между удивление и скръб заради нащърбеното чело и липсващия нос, каменното лице на Пабло Иглесиас Посе стоеше там съвсем чуждо на суматохата около Педро Санчес и неестествено монолитно сред „течната модерност”. В нея вече изглежда всичко може да се раздроби на универсален чакъл…

 

Коментари

коментара