Вече две десетилетия България се лута като един ментално увреден Тезей из лабиринта на десните теории и практики.
Стените на този лабиринт са твърди като главите на български неолиберали, а нишката, която държим с надеждата, че ще ни помогне да стигнем до светлия изход, е изтъкана от следните постулати – държавата е лоша, пазарът е прекрасен; всичко държавно е отвратително; всичко частно е великолепно; държавните служители са глупави, мързеливи и корумпирани, честните частници са талантливи, креативни и алтруисти; следователно трябва да приватизираме – не само земята и предприятията, но и културата, науката, образованието, здравеопазването… Двайсет години си повтаряме тези мантри и не спираме да се чудим защо това не ни помага нито да убием Минотавъра на несправедливостта и бедността, нито да излезем от лабиринта на Прехода. И напук на всякаква логика продължаваме да храним ума си с отровата, която го скапва.
Десният буламач, който поглъщаме на закуска, обед и вечеря, много прилича на онази адска смес, забъркана от трите вещици в „Макбет“. Само дето вместо вещерската рецепта в Шекспировата трагедия, включваща „змийска люспа, вълчи зъб, пръча жлъчка, свински пъп“, тук имаме ястия, доставени директно от
кухнята на Милтън Фридман
и неговите чикагски момчета, чиито кулинарно-интелектуални продукти бяха любими на Аугусто Пиночет, Маргарет Тачър и Роналд Рейгън.
За по-емоционално настроени десни души има и десерт, обилно поръсен с цитати от Айн Ранд, където блудкавата сантименталност е съчетана с възхвалата на егоизма и необезпокоявания от никаква държавна намеса капитализъм. А колкото и природно интелигентен да си, не е възможно да запазиш здравия си разум, ако останеш малко по-дълго на такава диета. Ефектът върху съзнанието ви ще бъде също толкова опустошителен, какъвто е ефектът от прекаляването с хамбургери върху тялото /виж по темата филма Super Size Me/. Напълно подкрепям идеята цигарените кутии да бъдат облепени със снимки на скапващи се бели дробове. Обаче настоявам със също толкова стряскащи картинки да бъдат съпровождани и ултрадесните четива. Защото те отравят мозъците ни със същата ефикасност, с която цигареният дим унищожава дробовете ни.
И все пак няма да е справедливо, ако остана на равнището на дълбокия песимизъм. Сигурно сте забелязали, че през последните няколко години дори и ние в България започнахме да изтрезняваме от неолибералния запой. Вече не приемаме с такава охота посланията на глашатаите му и сме доста по-критично настроени към умозаключенията на десетките фондации и тинк-танкове, щедро захранвани от своите
презокеански донори
Различни са причините за тази повишена критичност. Например световната криза, доказала за пореден път, че оставен сам на себе си, пазарът ражда чудовища, а не всеобщо добруване. Или пък протестите на хората в Мадрид, Рим, Лондон, Квебек, Ню Йорк, нежелаещи да се примирят с постоянно
прокарваното от властите внушение
че е по-важно да бъдат спасявани банките, а не работните места.
Само че за да бъдат излекувани политическото мислене и политическите действия у нас, е нужно нещо много по-голямо от разкази за „Окупирай Уолстрийт“ или за новата данъчна политика на Обама. Необходима е цялостна реабилитация на Левия разказ за света.
Знам, че подобен призив ще подейства на някои читатели по същия начин, по който действа върху Иван-Костовите сектанти споменаването на продажбата на БГА „Балкан“. Ще ги разтрепери, иначе казано. Обаче аз отдавна съм се отказал да се съобразявам с психопатологичните особености на една или друга група от населението. Призовавам към същото и трезвомислещите читатели. Сигурен съм, че хората, в чиито глави има собствени мисли, а не заучени формулировки от семинарите на Института „Катон“ и други подобни развъдници на неолиберален планктон, ще се съгласят, че Лявото не е синоним на тирания, мракобесие и ГУЛАГ. За другите се налага да припомним, че постиженията, с които толкова се гордеем днес – като свободата на печата, стачките, всеобщото право на глас, безплатното образование и т.н. – не са дар от Бога, нито от просветените милионери, а са постигнати в резултат от многогодишната борба на леви партии и движения.
Левицата, а не десницата, е тази, която разширява пространствата на свободата, която събаря стените на социалните, националните и расовите гета. Благодарение на левите политики милиони хора се спасиха от нищетата, унижението и дискриминацията, получавайки възможност да учат и развиват способностите си. Тъкмо прилагането в действителността на левите идеи позволи на гражданите по целия свят
да живеят
несравнимо по-добре
от предшествениците си. Капитализмът от средата на ХIХ век, с неговата безжалостна експлоатация на наемния труд, няма почти нищо общо с капитализма сто години по-късно именно заради дългогодишната борба на левите партии и профсъюзите за достоен живот на работниците. А това е борба, която се крепи не върху разсъжденията на Едмънд Бърк или Жозеф дьо Местр. Тя се вдъхновява от трудовете на Русо, Маркс, Сартр, Маркузе и още много други леви философи и интелектуалци.
Левите решения не просто подобряват бита. Лявото, освен всичко друго, е и територията на мечтите – за повече справедливост, за повече права, за повече възможности за всички, а не само за привилегированите. А много от тези мечти, независимо от огромната съпротива срещу тях, се сбъдват. И в резултат на това сбъдване всички ние, които живеем от труда си, можем да се чувстваме като нормални хора, а не като експлоатиран до смърт добитък, както са се чувствали работниците преди 150 години.
Разбира се, днес нямаше да се налага да говорим за възраждане на тези идеи, ако през последните трийсетина години Лявото и по-специално политическите му проекции в лицето на различните социалистически и работнически партии не бяха изпаднали в състояние, силно наподобяващо старческото слабоумие. Вместо да се борят за правата на хората на наемния труд, голяма част от тези, продължаващи да се наричат „леви“, партии предпочетоха да се присламчат към идеите и практиките на доскорошните си опоненти вдясно. Лидерите им заговориха за „придвижване в центъра“, за „плюсовете на пазара“, за „трети път“. Не стана много ясно от какво точно са привлечени „левите“ политици – дали от дълбочината на десните идеи, или от количеството хайвер в чиниите на колегите от десницата. И така,
оядена и дълбоко впиянчена
традиционната политическа левица заприлича едно към едно на Жерар Депардийо, когото иначе въобще не харесва.
Е, крайно време е тази шкембелийска „левица“ да изчезне. Мястото на истинските леви хора не е при огъващите се от курвоазиета, камамбери и трюфели шведски маси. Левите трябва да са там, където се водят битките. Битките за работни места, за по-високи заплати, за по-добро образование и здравеопазване, за по-достойни пенсии. И тези битки трябва да бъдат водени навсякъде – в парламента, в медиите, на улицата. И разбира се, тези битки трябва да бъдат печелени. Само в такъв случай би имало смисъл от съществуването на Лявото.
ПЕТЪР ВОЛГИН
