Разчистване на 100-годишни сметки – Калин Първанов, сп. ТЕМА

Този път на прицел е големият български политик и държавник Александър Стамболийски

„Българският земеделски народен съюз е единствената организация в България, която няма нито един момент от съществуването си, за който да се срамува” – това заяви министърът на отбраната и председател на един от земеделските съюзи Николай Ненчев преди три месеца, когато бе отбелязана 115-годишнината от основаването на БЗНС. Ненчев допълни, че целта му е да направи партията си непреодолим фактор в политическия живот на България.

БЗНС действително е твърде голям и непреодолим фактор, но само в историята на България. Колкото до съвременния политически живот, на издънките на съюза е поверена по-скоро маргинална и декоративна роля. Именно днес останките от славния съюз имат от какво да се срамуват, но изглежда им липсват сетива да го видят. Под носа им префинено, но методично, се извършва ревизия на историческото наследство на най-голям политически лидер, идеолог и практик на БЗНС  Александър Стамболийски.

Колко лесно е и за това да обвиним „комунистите”. Същите, за които коалиционния партньор на Ненчев – възпитаникът на столичната Класическа гимназия и лидер на СДС Божидар Лукарски, твърдеше, че са извършители на зверското убийство на Стамболийски, без това да предизвика ни най-малко възмущение от средите на БЗНС. Уви, истината отново е коренно различна. Част от българската десница (към която гордо се числи и БЗНС-Ненчев), чрез гравитиращите около нея интелектуални среди разчиства свои 100-годишни сметки със Стамболийски. През това време на самия Ненчев е подхвърлено кокалче – Министерство на отбраната с две-три ведомствени фирми, подходящи за задоволяване на партизански страсти и за уреждане на службаши.

Такова политическо живуркане впрочем е в пълно противоречие с принципите на земеделския съюз, формулирани от Стамболийски в затвора през 1915-1918 г., в които се заклеймяват политическите котерии в администрацията, службогонците и „кокалановския стремеж към изпълнителната власт”. Твърде далеч от тези принципи са и коалиционните шмекери, претендиращи за идейно-политическото наследство на самобитния български лидер, но от ляво. В близки до БСП среди може да се чуе история от времето на тройната коалиция, която звучи като виц: по време на прословутите десанти на управляващите „при народа”, политик от ляв земеделски съюз бил разпределен в непознат за него район да разяснява правителствената политика и да чуе как живеят хората. Първото, от което се поинтересувал, било – може ли да се намери тъдява някое обезлюдено село, подходящо за купуване на едро.

Опустошената вила на Александър Стамболийски в столичния квартал „Модерно предградие“ – паметник на културата от национално значение

Докато различни крила и пера на БЗНС се разграждаха идейно и организационно през годините, вилата на Стамболийски в столичния квартал „Модерно предградие” беше разграбена. В задния двор на търговски център все още могат да се видят жалките останки от сградата, която фигурира в държавните регистри като паметник на културата от национално значение. Опустошен е и прилежащия музей, съхранявал част от архива на Стамболийски.

Очаквах поне един земеделец да реагира, ако не с друго – със статия, когато преди две години в праймтайма на обществената телевизия управлението на БЗНС (1919-1923 г.) беше обрисувано като „разюздан популизъм”, реформите му – като „провалени” и „до голяма степен преекспонирани”, а самият Стамболийски като „тоталитарен… е, не чак колкото Хитлер” (проф. Пламен Цветков). Въпросното предаване впрочем трябваше да бъде посветено на Деветоюнския преврат срещу земеделското управление през 1923 г., но реално протече като задочен съд над Стамболийски от представители на  „реформаторското” течение в историческата наука. Добре, че на 43-тата минута от началото му, зрителят все пак можеше да чуе, че

земеделският лидер
не е убиец, а е убит. 

Във Фейсбук страницата на предаването още стои анонс на изданието от 10 юни 2013 г., според който: „БЗНС на Александър Стамболийски е първата българска партия с авторитарен стил на управление по модела на италианското фашо и германския национализъм. Земеделските репресивни отряди, наречени „Оранжевата гвардия”, били въоръжени със сопи и с бойния девиз: „Бря, бря, бря – нам да е дубря!”.

Всичко това мина покрай ушите на съвременните безенесари. Да предположим, че недочуват, но може би, все още поне могат да виждат. Не е задължително да погледнат чак към учебниците по история…

Две емоционални информационни табели – открийте разликите

От известно време Столична община, управлявана от партньорите на БЗНС-Ненчев – ГЕРБ и Реформаторският блок, провежда една чудесна по замисъл инициатива. На булевардите, носещи имената на исторически личности, се поставят информационни табели. Ето какво гласи надписът на бул. „Ал. Стамболийски”, който се намира само на няколко крачки от най-важните институции в държавата: „Александър Стамболийски (1879-1923 г.) е български политик, лидер на земеделската партия и министър-председател на България в периода 1919-1923 г. Управлението му е белязано от поредица реформи, някои от които спорни, като е съпътствано от нарастване на напрежението в обществото и поява на авторитарни тенденции”.

В две изречения текст –
три словосъчетания с негативно 

послание. Представете си, че сте чужденец, който прочете това на английски. Започвате да се чудите поради какви причини българите са решили да кръстят централен булевард на този човек?

„Текстовете се пишат в Музея за история на София. Случвало се е да ги сменяме по различни причини”, казва столичният зам.-кмет по културата Тодор Чобанов.

Попадал съм само на още една табела за политик, в която оценъчната част преобладава над информативната. На около 500 метра северозападно от  „Стамболийски” започва „Стефан Стамболов”, двата булеварда почти се пресичат. Тук авторът на текста е дал всичко от себе си, а когато думите не са му стигнали да изрази възторга си, е прибягнал до цитат от чуждестранен източник: „Стефан Стамболов (1854-1895 г.) е бележит революционер, политик, поет, публицист. Като лидер на Народнолибералната партия, той е министър-председател на България през 1887-1894 година. Убит е в центъра на София на 3 юли 1895 година по политически причини. „Стамболов е въплъщение на българската енергия”. вестник „Фигаро”.

Между другото Стамболийски също е убит по политически причини, ала кой да го каже на чужденеца. През 1922-а негови самозабравили се привърженици брутално унизяват лидерите на дясната опозиция, като ги обръсват на гарата в Долни Дъбник, Плевенско. После Стамболийски плаща с живота си. Няколко обръснати бради срещу една отрязана глава на действащ и демократично избран министър-председател – какво зловещо осчетоводяване на политически сметки. По думите на руския писател Лев Любимов, свидетел на събитията в България от онова време, истинските убийци на Стамболийски „се намираха сред „висшето българско общество”, което изпитваше люта омраза към него. Това общество се състоеше от семействата, чиито деди и прадеди са се издигнали при турците и покрай тях са завладели главните богатства на страната; то презираше онези българи, които нямат подобни предци и не полагат старания във всичко да заприличат на чужденци. В салоните на това общество, препълнени с всевъзможни вехтории, купени ангро във Виена или в Берлин, цареше горделивост и високомерие, намирисващи на най-затънтен провинциализъм. „Знатните българи” ругаеха положението в родината си и управлението на Стамболийски, въдворил „селски болшевизъм”.

Ако този текст се струва прекалено описателен на съставителите и редакторите на столичните информационни табели, можем да им предложим и по-кратък цитат – за баланс. „Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери – рушветчии, политически интриганти, и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хора, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси” – Ърнест Хемингуей, американски писател. Ефектът сред туристите е гарантиран, ако добавим тези думи към табелката.

Стамболов или Стамболийски?

– едно от „вечните дербита”  в българската история очевидно продължава да се играе върху политическия терен. Двама бележити български лидери с близко звучащи имена и сходство в съдбите, но с твърде различни идеи. Силни личности с авторитарни забежки, които все пак не прекрачват границите на парламентарната демокрация. Единият – убит на 41 г., кумир на целокупната българската десница (в това число вероятно и на земеделеца Ненчев, ако съдим по последните декларации в сайта на БЗНС, чийто антируски патос е недостижим дори и за Стамболов). Другият – убит на 44 г., водач на първото ляво управление в историята на България. Толкова ли е трудно поне да ги мерим с еднакъв аршин?

Колкото до „невежеството” на Стамболийски и конфликта му със софийските интелектуални салони, все още могат да се намерят и достъпни данни, според които при управлението на БЗНС се въвежда задължителното основно образование, детската литература се освобождава от данъци, строят се 1115 нови училища в малките селища, откриват се медицинския, ветеринарния, агрономическия и богословския факултети на Софийския университет. Ако ви е интересно – побързайте да си запазите сведенията, че кой знае дали и утре ще са в Уикипедия. И дали и тази информацията няма да бъде подменена „по различни причини”…

Толкова е могло, толкова е направило реформаторското управление на Стамболийски само в една област за четири години – от излизането от затвора на земеделския лидер до преврата и убийството му. Ако други могат повече, да заповядат.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Ценко Барев – последният от големите

През ден-два, когато времето позволява, възрастен мъж с достолепна осанка прекосява пеш центъра на София – от паметника на Левски, в района на който живее, до уличка край НДК, където се намира работното му помещение. Това не е офис, а „канцелария”, както удачно Ценко Барев я нарича. Високият и елегантен възрастен мъж трудно може да остане незабелязан, но единици са тези, които разпознават в него последния от големите лидери на БЗНС.

Барев е за последно в светлината на прожекторите през 1991-а, когато след 46 години политическа емиграция стъпва на родна земя  и стотици земеделци го посрещат на Кулата, в Благоевград, пред храма „Александър Невски”. Срещу идеите, с които се завръща обаче, духа мощен насрещен вятър. Макар и дългогодишен член на Парламентарната асамблея на НАТО, в която представлява емигрантските общности на източните народи по време на Студената война, Барев не счита членството в пакта за панацея. Обявява се за партньорство с НАТО, но и с Русия и със страните от ОНД. В областта на земеделската политика счита, че ТКЗС-тата не трябва да се ликвидират, а да се реформират, като се разделят на по-малки кооперации. Барев оглавява БЗНС-единен, който не успява да се споразумее за единодействие с БЗНС „Никола Петков”. На изборите през есента земеделците претърпяват фиаско – оранжевите на Барев получават 3.9%, а зелените – 3.4%. Впоследствие повечето крила временно се обединяват и за лидер е наложена Анастасия Мозер, която вкарва съюза твърдо в десния коловоз.

95-годишният Барев напоследък е зает с една от най-важните задачи в живота на голям политик – да подреди архива си. Но не отказва раздумка, която може да продължи и половин ден. С часове е готов да разказва за пътя от трънското село Декьовци до центъра на София; за ученическите си години, когато е писал реферат за Бетовен, а после и за туберкулозата, заради което го изключили от гимназия; за познанството с елита на тогавашния БЗНС; за Никола Петков, д-р Г.М Димитров и Илия Бешков; за четирите години в килията на царския затвор, под чийто прозорец бесят осъдените на смърт; за кратката си месторабота в Комитета по култура и последвалото бягство от България, след като комунистите започват да установяват диктатура, чиято първа жертва са доскорошните им съюзници – земеделците; за българската емиграция в Париж и списание „Бъдеще”; за срещите и преговорите с Жискар Д`Естен и Андреоти; за вилата в Корсика…

През 60-те, когато отношенията между двата блока се разведряват и предстои посещение на Никита Хрушчов в Париж, по-ярките емигрантски лидери са любезно „помолени” да напуснат столицата. Като компенсация за принудителното отшелничество на острова, на Барев е предложена заплата като на френски заместник-министър. Без да се замисли отказва. Но за да не създаде проблеми на местния кмет с централните власти, я дарява за благоустрояване на селото. Благодарните селяните пък му помагат с труд и материали да си построи къща в най-красивата местност. Барев я ползва през летата, а през останалото време я отдава безплатно на студентски организации. Възнамерява скоро да я дари на местната община.

В софийската си канцелария ветеранът нееднократно е бил търсен от земеделски дейци по актуални въпроси. Пестелив на подробности, Барев си спомня как Георги Пинчев му говорил за Иван Костов като за „вторият Стамболов”. По някое време се появило и „онова момче, дето сега е министър на войната”. Трънчанинът не му цепил басма. Посрещнал го с думите: „И ти ли водиш битка да седнеш на мръсния стол на Пинчев?”

Днес Ценко Барев не храни илюзии – „Земеделският съюз е минало…”, а случващото се  „няма нищо общо нито с идеите на БЗНС, нито с интересите на България”.

Коментари

коментара