Как елитите от двете страни на политическия спектър подкопаха нашия социален, политически и екологичен ресурс
В продължение на 50 години Ноам Чомски е американският Сократ, нашата обществена „напаст“, която задава хапливи въпроси. Той говори не на градския площад в Атина, а на едно страдащо голямо глобално село, което, както изглежда сега, е в опасност.
Това интервю е взето от Open Source with Christopher Lydon – седмична програма за изкуства, идеи и политика. Слушайте останалата част от разговора тук.
Днес светът, който има огромни проблеми, все се тълпи пред вратата на Чомски, защото той беше откровен за задаващата се вихрушка. Не че светът знае добре какво да прави с предупрежденията му за назряващата катастрофа. Припомнете си прочутото запъване на надменния телевизионен водещ Уилям Ф. Бъкли Джуниър, срещайки ледения гняв на Чомски по повод войната във Виетнам през 1969 год.
Какво е странното при Ноам Чомск? „Ню Йорк Таймс“ го нарича „обосновимо“ най-значителният жив обществен мислител, макар че вестникът рядко го цитира или обосновава (различията си с него – б.ред.), а мега поп-звездите на телевизионните мрежи почти никога не правят нито едното, нито другото. И въпреки това този човек е всеобщо знаменит и почитан в своята 89-та година. Той е ученият, който ни научи да мислим за човешкия език като за нещо заложено в нашата биология, а не като изцяло социално придобит; той е хуманистът, който заклейми Виетнамската война и други проекции на американската сила най-напред на морална основа, преди практическите съображения; той остава „рок-звездата“ на колежанските кампуси в Америка и в чужбина и стана нещо като полярна звезда за поколението след „Окупирай Уолстрийт“, което днес отказва да почувства „прегаряне“ за Бърни Сандърс (игра на думи с лозунга на кампанията на Бърни – Feel The Burn или „Почувствайте горенето“ – бел. ред.).
Той остава, за жалост вън от местата, където се формулира политиката. Но на собствения си терен в Масачузетския технологичен институт (МТИ) той е един впечатляващо достъпен стар професор, който отговаря на е-мейли и посреща посетители като нас с весели пламъчета в очите.
Миналата седмица ние посетихме Чомски с една мисия с отворен финал: търсехме нестандартен прочит на най-новата ни история от човек, известен с това, че казва истината. Писахме му, че искаме да чуем не какво мисли, а как. Той отговори, че упоритата работа и отвореният ум имат много общо с това, а също и една „склонност от сократически тип да пита дали общоприетите доктрини са обосновани“.
Кристофър Лайдън: Всичко, което искаме да направите, е да обясните къде всъщност се намираме във време,…
Ноам Чомски: Това е лесно.
К.Л: (смях)…когато толкова много хора бяха на ръба на нещо историческо. Има ли резюме на Чомски?
Н.Ч: Ами едно кратко резюме мисля е, че ако погледнете най-новата история след Втората световна война, случило се е нещо наистина забележително. Първо, човешкият разум създаде два огромни бойни чука, способни да сложат край на нашето съществуване – или поне на организираното съществуване. Единият е съвсем познат. Втората световна война завърши с използване на ядрено оръжие. Стана непосредствено очевидно още на 6 август 1945 г. – ден, който си спомням много добре, че скоро технологията щеше да се развие до точка, когато ще доведе до окончателна катастрофа. Учените със сигурност разбраха това.
През 1947 г. Бюлетинът на атомните учени (Bulletin of Atomic Scientists) създаде своя прочут „Часовник на Страшния съд“. Знаете ли колко близо беше минутната стрелка до полунощ? В началото отмерваше 7 минути до края. През 1953 г. часовникът вече показваше, че ни остават две минути до полунощ. Това беше годината, в която САЩ и СССР взривиха водородни бомби. Но сега със задна дата разбираме, че тогава светът е навлязъл в нова геоложка епоха. Тя се нарича антропоцена – епохата, през която хората имат тежко, всъщност може би катастрофално, въздействие върху околната среда. Стрелката се премести отново през 2015 и 2016 г. А непосредствено след избирането на Тръмп в края на януари тази година стрелката застана отново на две минути и половина преди полунощ, най-близкото й положение до това през 1953-та.
Така че това са двете екзистенциални заплахи, които ние създадохме. Те могат, при ядрена война, да ни изтрият от лицето на земята, а при екологична катастрофа, да доведат до радикално влошаване на условията за живот, с неизвестен по-нататъшен развой.
Случи се и нещо трето. От началото на 70-те човешкият интелект се посвети на премахването или поне отслабването на основната преграда пред тези заплахи. Това усилие се нарича неолиберализъм. По това време започна преход от период на това, което някои наричат „строго контролиран капитализъм“ – 50-те и 60-те години, периода на големия растеж, егалитарен растеж, големия напредък на социалната справедливост и т.н.
К.Л: Социалдемокрация…
Н.Ч: Да, социалдемокрация. Понякога го наричат „златното време на модерния капитализъм“. Това се промени през 70-те с настъпването на неолибералната ера, в която живеем оттогава. И ако се запитате каква е тази ера, нейният решаващ принцип са механизмите за подриване на социалната солидарност, взаимната подкрепа и участието на хората в определянето на политиката.
Разбира се, тя не се нарича така. Нарича се „свобода“, но тази „свобода“ означава подчинение на решенията на една концентрирана, безотчетна, частна власт. Институциите на управлението на процесите системно биват отслабвани. А също и други видове сдружавания, които могат да позволят на хората да участват във взимането на решения. Маргарет Тачър го каза доста мило в нейния афоризъм: „Няма общество, а само индивиди“.
Всъщност тя, без съмнение несъзнателно, перифразираше Маркс, който, заклеймявайки репресиите във Франция, казва: „Репресията превръща обществото в чувал с картофи, просто индивиди, една аморфна маса не може да действа заедно“. Това е било осъждане. За Тачър това е идеал – и той е неолиберализмът. Разрушаваме или поне подкопаваме механизмите, чрез които хората, поне по принцип, биха могли да участват в управлението в степента, в която обществото е демократично. Затова ги отслабвай, подкопавай профсъюзите и другите форми на сдружаване, докато не получиш чувал с картофи, а междувременно прехвърляй решенията към една безотчетна частна власт – и всичко това в рамките на риториката на свободата.
Е, какво означава това? Единствената бариера срещу заплахата от унищожение е едно информирано, ангажирано общество, което действа заедно, за да реагира на заплахата и да подготви средства, с които да й противостои. Това бе отслабвано систематично и съзнателно. Още през 70-те вероятно сме говорили за това. Тогава се водеха множество елитни дискусии по целия политически спектър за това, каква опасност носи прекалената демокрация и каква нужда имаме от това, което се наричаше повече „умереност“ в демокрацията, та да станат хората по-пасивни и апатични и да не се месят в събитията твърде много… Точно това правят неолибералните програми. Така че съберете всичко казано дотук и какво получавате? Перфектната буря.
К.Л: Това, което всеки забелязва, са всички тези заглавия, включително Брекзит, Доналд Тръмп, хиндуисткият национализъм и подемът на национализма навсякъде, и Льо Пен – всички навеждащи на мисълта за някакъв истински световен феномен…
Н.Ч: Това е много ясно и беше предсказуемо. Когато налагате социално-икономически политики, които водят до стагнация или спад за мнозинството от населението, когато подкопавате демокрацията и отнемате взимането на решения от ръцете на обществото, вие ще получите гняв, недоволство, страх във всякакви форми. Само не знаете, кога точно това ще се случи. И това е феноменът, който подвеждащо бива наричан „популизъм“.
К.Л: Не знам какво мислите за Панкай Мишра, но на мен ми харесва неговата книга „Гневни години“. Той започва с едно анонимно писмо до вестник от читател, който казва: „Трябва да признаем, че ние сме не само ужасени, но и объркани. От триумфа на вандалите в Рим и Северна Африка, нищо не е изглеждало толкова внезапно неразбираемо и трудно обратимо“.
Н.Ч: Е, това е грешката на информационната система, защото случващото се е много разбираемо, много очевидно и много просто. Вземете, да речем, Съединените щати, които всъщност страдат по-малко от тези политики, отколкото други страни. Вземете 2007-ма – една критична година, точно преди срива.
Каква беше „икономиката-чудо“, която възхваляваха тогава? Икономика, при която реалните заплати на американските работници всъщност бяха по-ниски отколкото през 1979 г., когато започваше неолибералният период. Това няма прецедент в историята, освен при тежък шок, война или нещо подобно. Ето един дълъг период, през който действителните заплати всъщност са намалели, като същевременно беше създадено някакво богатство, но само в много малко джобове. Това също беше период, в който се развиха нови финансови институции. Ако се върнете в 50-те, 60-те, така наречените Златни години, тогава банките бяха свързани с реалната икономика. Това беше тяхната функция. И нямаше сривове, защото имаше регулациите на Новия курс (финансовото законодателство в САЩ от 1930-те гг.- бел. ред).
От началото на 70-те започна една рязка промяна. Най-напред мащабът на финансовите институции нарасна. Към 2007 г. те фактически получаваха 40% от всички корпоративни печалби. Освен това вече не бяха свързани с реалната икономика.
В Европа начинът, по който се подкопава демокрацията, е много директен. Решенията се оставят в ръцете на една тройка, която не е избирана: Европейската комисия, която не е избирана, МВФ – разбира се, неизбиран, и Европейската централна банка. Те взимат решенията. Така че хората са много гневни, те губят контрол върху собствения си живот. Икономическите политики предимно ги ощетяват и резултатът е гняв, обезверяване и т.н.
Току-що видяхме това преди две седмици на последните избори във Франция. И двамата кандидати бяха извън естаблишмънта. Центристките политически партии се сринаха. Видяхме това и на последните избори в САЩ през миналия ноември. Имаше двама кандидати, които мобилизираха базата. Единият беше републиканският кандидат, който спечели номинацията – милиардер, мразен от естаблишмънта, но – забележете, че откакто е на власт, не друг, а старият естаблишмънт е този, който движи нещата. Вие можете яростно да нападате „Голдмън Сакс“ по време на кампанията, но когато вече сте вътре, правите така, че те да ръководят икономиката.
К.Л: И така, въпросът е, в един момент, когато хората са готови да действат и почти готови да признаят, че тази игра, тази социална система не работи, имаме ли способността като вид да работим върху нея, да преминем зоната на объркване и след това да действаме?
Н.Ч: Аз мисля, че съдбата на човешкия род зависи от това. Защото – запомнете, това не е просто неравенство, стагнация, това е окончателна катастрофа. Ние конструирахме една перфектна буря. Това трябва да бъдат крещящите заглавия всеки ден. След Втората световна война ние създадохме два начина за унищожение. А с неолибералната ера ние демонтирахме средствата за справяне с тях. Това е, пред което сме изправени и ако този проблем не бъде решен, с нас е свършено.
К.Л: Панкай Мишра казва: „Това е определящата характеристика на един свят, в който модерното обещание за равенство се сблъсква с драстично неравенство по власт, образование, статус и пр.“
Н.Ч: То беше замислено да стане така. Да върнем за миг в 70-те. В елита по целия спектър цареше дълбока загриженост за активизма на 60-те – или „смутните времена“, както ги наричаха. Активизмът цивилизова страната, а това беше опасно. Това, което реално се случи е, че големи части от населението, което преди преди това беше пасивно, апатично, покорно, се опитаха да излезат на политическата арена по един или друг начин, за да заявят своите грижи и интереси. Те бяха наречени „специални интереси“ (евфемизъм за корупционни лобита – бел. ред.). С това название бяха обозначени малцинства, младежи, възрастни хора, фермери, работници, жени, с други думи – населението. Така че се „оказа“, че населението се състои от „специални интереси“, чиято правилна роля е да гледат и да пазят тишина.
И тази цел не се криеше. Два важни документа излязоха в средата на 70-те. Те идваха от противоположни полюси на политическия спектър. И двата оказаха силно влияние. И двата стигаха до едни и същи заключения. Единият, от левия край, беше докладът „Кризата на демокрацията“ на Тристранната комисия – либерални интернационалисти, три големи индустриални държави, основно Картъровата администрация, ето откъде дойдоха. Това е по-интересният документ. Американският докладчик Самюъл Хънтингтън от Харвард хвърляше носталгичен поглед назад към дните, когато, както той казва – Трумън можеше да управлява страната с помощта на няколко адвокати и директори от „Уолстрийт“. Тогава, според неговия доклад, всичко е било чудесно. Демокрацията е била перфектна.
Но през 60-те всички тези кръгове се съгласиха, че демокрацията е станала проблематична, понеже същите онези „специални интереси“ вече се опитват да взимат участие в демократичния процес. И това поражда прекалено силен натиск и държавата не може да се справи с него. Така че се налага да има една „умереност“ в демокрацията.
К.Л: Помня тази книга. Той (Хънтингтън) обърна мисълта на Ал Смит наопаки. Смит казва „Лечението на демокрацията е повече демокрация“. А той казва: „Не, лечението на демокрацията е по-малко демокрация“.
Н.Ч: Това не беше той, а либералният естаблишмънт. Той изразяваше един консенсусен възглед на либералните интернационалисти и на (елитите на – бел. ред.) трите индустриални демокрации. Те бяха стигнали до общо убеждение, че основен проблем са „институциите, отговарящи за индоктринацията на младите“. Тоест, училищата, университетите, църквата, те не си вършат работата. Не индоктринират младите правилно. Младите трябва да бъдат върнати към пасивност и покорството и тогава демокрацията ще бъде наред. Та това беше левия полюс.
А какво имаме на десния полюс? Един много влиятелен документ – Меморандумът Пауъл, излязъл по същото време. Луис Паул, корпоративен адвокат, по-късно съдия във Върховния съд, написа един конфиденциален меморандум за Търговската камара на САЩ, който се оказа изключително влиятелен. Той, повече или по-малко, положи основите на модерното така наречено „консервативно движение“. Риториката в него е леко налудна. Няма да се спираме подробно, но голямата картина е, че тази вилнееща левица е овладяла всичко. А „ние“ трябва да използваме ресурсите, с които разполагаме, за да отблъснем тази нова развилняла се левица, която подкопава свободата и демокрацията.
Свързан с всичко това беше един важен фактор. Като следствие от активизма на 60-те и борбеността на профсъюзите, падаше нормата на печалба на собствениците. Което не беше „приемливо“. Така че „ние“ трябваше да обърнем тренда (да се повиши нормата на печалбата – бел. ред.), трябваше да отслабим демократичното участие и следва какво? Неолиберализъм. Той носи точно тези ефекти.
Слушайте целия разговор с Ноам Чомски по Radio Open Source.
Източник: The Nation
Транскрипция на цялото предаване: Medium
Превод: Мария Рускова
