Ненавистта към старците е белег за изродено общество
„Най-мразим да мислим, най-обичам да мразим.“ Тази древна шопска сентенция се потвърждава от последното социологическо проучване на „Евробарометър“. Изненадата е, че на първо място в класацията на ненавижданите не са ромите, а пенсионерите. Според изследването 58 на сто от гражданството не мисли доброто на старите хора в България. Зад тази смразяваща картина се крие изключително сложен обществен феномен. Една от причините е
култът към тялото и утопията за вечната младост
които са обсебили съвременните умове. Днешният човек упорито не ще да старее и по всякакъв начин се опитва да саботира естествения процес. За тази глезотия на помощ се притекоха пластичните хирурзи. Вече не само жени, но и мъже ходят да си опъват кожата всеки път, когато забележат в огледалото нова бръчка, правят си липосукции, наливат си силикон в бюстовете, преливат си кръвна плазма и се тъпчат с жен-шен т.н. Пазарът на лекове е заринат с еликсири на живота и какви ли не подмладяващи субстракти от нечувани билки и животински ензими. Чалнати милионери по света и у нас биват замразявани дълбоко след кончината им с надеждата, че един ден науката ще открие тайната на безсмъртието, ще ги възкреси и превърне в тийнейджъри.
Телевизията, киното, рекламата – това са царствата на вечната младост. Всеки побелял или понабръчкал се образ неминуемо излиза от употреба. Или пък ако го показват на публиката, следите на годините се заличават старателно с компютърна анимация и Photoshop. На картинките лесно могат да ти изпилят бръчките, да ти скрият коремчето, да ти повдигнат задника, да ти изправят носа и да ти удължат краката. Друг е въпросът, че понякога фотографиите на достолепни люде се превръщат в техни карикатури, водени от желанието да обърнат хода на времето.
Геронтофобията не е български патент
а отпадъчен продукт на съвременната медийна демокрация. Никъде по света за президенти и премиери народът не избира дейци, които ходят с бастун, треперят, говорят с наставнически тон и възхваляват какво е било „едно време“. Малцината изключения като Нелсън Мандела само потвърждават правилото. Навсякъде рейтинговите политици са в разцвета на силите си, пращят от здраве и си боядисват косите.
Докато навремето дядовците ни са били уважавани като стопани на къщата и старейшини на рода и са се радвали на обичта на безбройните си внуци и правнуци, днес няма кой да им отстъпи място в трамвая. Преди са били пазители на традициите и са ги давали за пример на всеки непослушен хлапак от фамилията, докато днес ги намират за останки от „Джурасик парк“, неспособни да се ориентират и разберат новата епоха. Смятат ги за посмешище, а пенсиите им – за непосилна тежест на бюджета. Тази травма в България е още по-изострена от историческото ни лъкатушене след падането на комунизма. Възрастното поколение беше натоварено с
вината, че е търпяло тоталитарния строй
и че не е успяло да осигури на всеки един свой горд потомък апартамент в центъра, мерцедес в гаража и вила на Черноморието и на Ривиерата. Белокосите бяха натоварени и с друга отговорност – за счупения свят, наречен преход, в който се мъчат децата и внуците им.
Пропастта между поколенията от душевна се превърна и във физическа. За последните десет години населението на България намаля с близо 1,4 милиона души. Това безкрайно бягство на младите в чужбина освен до техния материален успех и житейски уют доведе и до известни неудобства за техните родители на прага на старостта. В резултат на което у нас има бум на старчески домове, чиито такси се плащат от отрочетата, които живеят на Запад.
За капак и икономическата криза, заедно с неизбежното обедняване, предизвика известно озверяване. Когато на четвъртата година ГЕРБ се сети да вдигне пенсиите с цената на нови данъци, мнозина изреваха: „Дерат ни безпричинно! Това е популизъм!“ Вероятно тези индивиди изповядват някакво тайно мистично учение, посветено на изтреблението на старите хора. Иначе не биха могли да бъдат толкова коравосърдечни към родителите си, които изнемогват с малките си пенсии. В едно солидарно общество всеки нормален човек би се разделил с част от залъка си, но
да не остави старите хора да ровят по кофите
и да попадат в лапите на гладната смърт.
Древногръцкият философ Диоген видял едно дете да хвърля камъни по минувачите и му казал: „Внимавай да не удариш с някой камък баща си!“ Ние вече сме готови да изпотрепем с камъни дядовците, а след време и бащите.
Солидарност по време на антагонизма може да има само на класово равнище! Нещата отиват нататък, но все още има време докато стигнем до там. Всеки малоумник който не вижда класовият антагонизъм или нарочно се прави, че не го забелязва, е враг на солидарността!
Солидарност е аз да съм богат и да дам на бедния, който е в нужда, не като не виждам обществените разлики, а като ги пренебрегвам. Това, с една дума, е милостърдието, и на него учи Църквата вече хиляди години.
А с „класовата“ солидарност просто се самозалъгваме, че сме солидарни, а иначе сеем в сърцата си омраза, която, като даде плод, ще затрие и нас. Понеже хората, които говорят за класи, обикновено приемат, че съществуват „обективни исторически закони“, добре е да се обърнат към историята на милионите убити в СССР, за да видят, че обективно класовата омраза води към всеобщо унищожение. А ако приемат това като „исторически фалшификации“, все-още имат възможност да поживеят в Северна Корея.