Съвсем наскоро аржентинският парламент окончателно одобри
национализацията на петролната компания И Пи Еф. Всъщност компанията
си беше държавна до 90-те години на миналия век, когато беше
приватизирана в пълно съответствие с най-модерната тогава представа, че
ако някое предприятие е частно, то ще разцъфтява и ще носи блага и щастие
на всички, а ако е държавно, значи за нищо не става. Със сигурност ви е
познато това мислене, защото в онзи период то беше активно пропагандирано
не само в Латинска Америка, но и у нас. Е, същото, което се случваше
в България, стана и в Аржентина. Тоталната приватизация не до масов
просперитет, както пишеше в неолибералните скрижали, а до масовото
обедняване, високи сметки и формиране на олигархична прослойка.
Но да се върнем на аржентинската петролна компания. Оказва се, че
основното, с което са се занимавали главните акционери в доскоро частната
компания – испанците от Репсол- е било да си разпределят лъвския пай
от печалбите. За инвестиции са се отделяли около 10 процента от парите,
всички останала е било разпределяно сред акционерите. В резултат на тази
политика на Аржентина й се наложи да внася гориво. А вместо да изпада
във възторг от действията на чуждите собственици-както обикновено правят
българските управляващи – аржентинската президентка Кристина Кирхнер
просто национализира И Пи Еф и изгони доскорошните собственици
от Репсол. Сега вече приходите от аржентинския петрол ще остават в
Аржентина, а не в сметките на мултинационалните корпорации. Логично е да
бъде така, нали? Само че тази логика все още не се забелязва в действията на
нашите управляващи, които смятат, че раздаването на ресурсите ни е проява
на висша държавническа мъдрост.

Действията на мултинациналните компании и слугуващите им политици
през последните две десетилетия предизвикаха гнева на населението
не само в Латинска Америка, но и в Европа. И беще, разбира се, въпрос
само на време този гняв да си намери политическо изражение. Хората
се чувстваха ограбени и затова започнаха да търсят партии, които да им
посочат виновниците за влошеното им състояние. Типичен пример е
гръцката неофашистка партия „Златна зора“. На парламентарните избори
през 2009г. тази партия спечели 0,29 процента от гласовете. Преди половин
година популярността й беше процент и половина, а днес социологическите
проучвания й предричат влизане в парламента с близо пет и половина
процента. Гласоподавателите на „Златна зора“ не се притесняват от
екстремизма на партията, нито от официалния партиен символ, който
силно наподобява нацистката свастика. Те се радват най-вече на силната
антимигрантска реторика на партийните лидери, защото явно си представят,
че ако всички чужденци бъдат изгонени от страната, Гърция отново ще стане
просперирища държава.

Разбира се, Гърция не е единствената страна, където се търси удобната
изкупителна жертва. Историческият успех на Марин льо Пен на френските
президентски избори също е доказателство, че тази тактика работи.
Атакуваш безспир мюсюлманите и исляма и печелиш все повече гласове.
Voila! Между другото, Никола Саркози също възприе яростната
антиимигрантска риторика с надеждата, че така по-лесно ще спечели втори
мандат. Само че това, което стана на практика е, че това му говорене
помогна повече на Марин Льо Пен, защото легитимира нейната и на партията
й ксенофобия. И сега тя с пълно право може да претендира, че е на път да
се превърна в център, около който да се формира новата френска десница.
Изобщо случващото се във Франция е прекрасна илюстрация на тезата на
словенския философ Славой Жижек, че „основният резултат от кризата ще
бъде не засилването на радикалната освободителна политика, а ръстът на
расисткия популизъм.“
Една от най-опасните последици от икономическата криза е, че лидери
на основни политически партии започват да звучат като политици от
екстремистко ксенофобския лагер и по този начин те легитимират считани
доскоро за неприлични за изговаряне тези. Точно такава е ситуацията в
Унгария, където ултранационалистичния дискурс на премиера Виктор
Орбан води до увеличаване на популярността на антисемитите от Йобик.
Работата е там, че Орбан, въпреки че мачка тотално опозицията и изобщо
всички несъгласни с политиката му, не успява да подобри икономическото
положение на унгарското население. Гласоподавателите, вече добре
обработени от официалния националистически дискурс, почват да се
оглеждат за нещо още по-радикално и, естествено се спират на наследниците
на унгарските фашисти. Йобик вече е втората партия в Унгария след
управляващите Фидес, а проучване на Централноевропейският университет
сочи, че за последните шест години броят на унгарците с антисемитски
възгледи е нарастнал от 14 на 24 процента.
Така де, желанието да намериш универсалния виновник за проблемите си
никога не изчезва – ако не са евреите, ще са циганите, ако не са циганите,
ще са циганите или имигрантите. Важното е ,истинките виновници от
олигархичния мултинационален капитал, да останат извън фокуса на
вниманието.

Коментари

коментара