Те говорят помпозно от парламентарната трибуна, жестикулират и удрят с юмрук по масата, но публиката отдавна ги възприема като виц
Роланд Барт описваше в едно знаменито свое есе „комичния ефект“ в поведението на Чарли Чаплин, който произтича от неосъзнаване на ситуацията, от невинното му неведение. Ефект, породен от абсурдното несъответствие между самовъзприятието на героя и страничния поглед на зрителя. Да речем, той краде букет цветя, докато зад гърба му наднича полицай. Само той е в неведение, докато публиката се залива от смях при вида на нелепия заплес. И колкото по-голяма важност си придава персонажът, толкова повече се засилва комичното въздействие.
В подобен скеч са вплетени, без да го съзнават, и българските политици. Те приказват помпозно от парламентарната трибуна, жестикулират, натъртват и удрят с юмрук по масата, по-сериозни от всякога с техните „приоритети“, „визии“ и „програми“, а през това време публиката умира от смях или досада – в зависимост от таланта на изпълнителя. Народът отдавна ги е вкарал в скеча и само те не го съзнават, което удвоява комедийния ефект.
Да вземем последния пример с дебатите по вота на недоверие за сигурността. Сигурност в България няма и не вярвам да имаме разногласия по този въпрос. Потърпевшите от нападения и обири сигурно възлизат на 90% от населението. България е страната на митичния „неизвестен извършител“. И ето че се събират 240 умни глави в Народното събрание и цели четири часа и половина спорят, при все че нещата са ясни. Сочат се с пръст кой е по-виновен от другия, придирят си кой повече е допринесъл за несъществуващата сигурност – ГЕРБ или БСП, Сульо или все пак в някаква степен и Пульо. Театър на абсурда.
Досущ като Чарли, който седи чинно пред чинията с варена обувка, оглозгва апетитно пирончетата и бленува кокошка.
Или да вземем последния конгрес на БСП – триумф на комизма. Събират се едни „другари и другарки“, нахвърлят куп опорни точки като предизборен зоб за електората, разправят врели-некипели за „реиндустриализация“ и „национализация“, проливат сълзи за бедните и онеправданите, проклинат ритуално ГЕРБ и се разотиват. А на другия ден подкрепят безусловно решенията на бившия ръководен кадър на СДС и настоящ премиер Пламен Орешарски, който рони сълзи предимно за богатите, отхвърля национализациите и казва „споко“ на бизнеса. Е, не е ли смешно?
Ами идеята на соцлидера за референдум, който да отмени плоския данък? Как да не прихне човек, като си спомни, че тъкмо Станишев въведе 10-процентовата ставка, докато беше премиер, и до последно я възхваляваше като правилна мярка? Смешката става още по-сериозна, като се има предвид, че законът забранява допитвания по данъчната политика. И то закон, писан не от кого да е, а лично от „другаря“ Янаки Стоилов!
Но такива са законите на жанра – героят трябва да е малко идиот,
за да предизвика насмешка. Затова и титлата „президент на ПЕС“, която се употребява в случая с цялата подобаваща сериозност, качва допълнително градуса на настроението. Граучо Маркс бледнее на този фон с неговия простодушен виц: „Това са моите принципи. Ако не ви харесват, имам и други“.
Какво да кажем за комичния заряд на лидера на ДПС Лютви Местан? Докато вае засуканата си в синтактично отношение словесност, народът, т.е. публиката, го възприема като обикновен шарлатанин. Класическа комедия в стил „Големанов“.
Или да вземем „почетния председател“ на ДПС – изживява се като хидроинженер с извънредни способности, а публиката го принизява до „джибри“, „барбекю“ и „летяща чиния“. Но тук вече навлизаме в трагикомедията.
Какво да кажем за съратника на тия двамата – депутата Делян Пеевски? Има се за управител на държавата, който „страхува“ всички подред, а във фолклора го споменават с всякакви унизителни имена. Като онези буржоа с вълчи кожуси от филмите на Чарли, които беднякът успява да изиграе с хитрост и преструвки.
Изт. lovechmedia.com
Смешни образи да искаш в българската политика!
Единствено Бойко Борисов засега успява да убегне на всеобщата насмешка. И то по една-единствена причина – защото той играе Бойко Борисов и се отнася към образа си с известна дистанцираност и самоирония. Не се е вживял докрай като сериозните костюмари. Което е слабост в изкуството, но в политиката дава предимства. Не че и той не е добър в скеча! Напротив! Просто съзнава, че го играе.
За разлика от ординареца си Цветан Цветанов, който разкрива огромен комичен потенциал, но напоследък цикли в диалозите. Честите повторения на това, което ни предлага като представление, убива насладата от спектакъла.
Скоро цялата тази трупа от комедианти ще плъзне по страната, за да изиграе за кой ли път представлението „предизборна кампания“. Лицата ще се изопнат, отговорността рязко ще се повиши, а загрижеността за благото на народа ще надвиши максимално допустимите равнища.
Зрителите разполагат само с едно унищожително оръжие срещу лицемерното зрелище – смеха. Нека го използваме по предназначение! Най-важното е да не ги приемаме на сериозно. Ако зад всеки „фюрер“ откриваме едно мъжле по бански, което се перчи по плажа Варадеро, политиката ни ще придобие по-приятно лице.
Или както казва Граучо, „Господа, Х. може да изглежда като идиот и може да говори като идиот, но не позволявайте това да ви заблуди. Той наистина е идиот.“
С едно-две преувеличения, допуснати заради „ефектната фраза“, текстът е неочаквано свеж и ме изкефи. Ще следя и ще чета тази авторка, дето поне на мене не ми беше много известна.. Още ще се чува за нея.