Докато според Айн Ранд социалната държава е път към тоталитаризма, то страните с някои от най-щедрите социални програми в света продължават да просперират. А предложеният от нея нерегулиран капитализъм ни донесе последната световна финансова криза.
Денис Къминс, Evonomics
Превод: Мария Рускова
В предишния си материал описах катастрофалните последици от два опита да се приложат принципите на Айн Ранд в реалния свят. Сред над 1300-та коментари под статията имаше ропот от последователи на Ранд, че нейните възгледи са били погрешно тълкувани. Несъгласията преди всичко опонираха на моето твърдение, че Ранд възхвалява необуздания личен интерес. Както писа един читател: „Според Ранд, добрите хора ги е грижа за другите. Те обаче не искат да бъдат принуждавани да раздават на другите резултатите от инвестираното си време, но са щастливи да търгуват и разменят с другите това, което произвеждат, и се радват, когато тази търговия подобрява живота на другите.“
Тези възражения са лишени от основание.
Човешките същества са социални същества, чиито общества зависят от това техните членове да гледат отвъд непосредствения си личен интерес, за да функционират, както признава Ранд в своето „Писмо на Айн Ранд“:
Човекът печели много от взаимодействието си с други хора; животът в човешко общество е нормалният за него начин на живот, но само при известни условия. Човекът не е вълк единак и не е социално животно. Той е договорно животно. Той трябва да планира живота си в далечна перспектива, да прави свой собствен избор и да взаимодейства с другите хора въз основа на доброволно споразумение (и трябва да може да разчита на това, че те ще спазват споразуменията, които са сключили). Изборът не е между саможертвата или доминацията.
Въпреки че приема обществените взаимодействия, Ранд вижда повече негативи отколкото положителни резултати от взаимната зависимост между хората. Както тя пише в “Изворът”: “Изборът е независимост или зависимост. Всичко, което произлиза от независимото его на човека, е добро. Всичко, което произлиза от зависимостта на човек от човека, е зло.”
Може би ключът за разбирането на това противоречие се намира в една бележка в дневника й, където тя пише: „Егоизмът не означава само да правиш нещо за самия себе си. Човек може да прави неща, които засягат другите, но за собствено удоволствие или полза. Това не е неморално, а израз на най-висок морал.“
Според тази философия, актовете на алтруизъм са разрешени, доколкото те носят удоволствие или друга полза на даващия, който няма моралното задължение да предлага помощ на страдащите. Тези нагласи са изразени по-пълно в „Добродетелта на егоизма“:
Моралната цел в живота на един човек е постигането на собственото щастие. Това не означава, че той е безразличен към всички хора, че човешкият живот не е ценен за него и че няма да помогне на другите в беда. Това означава, че не подчинява живота си на благополучието на другите; че не жертва себе си заради тях; че облекчаването на техните страдания не е негова първостепенна грижа; че всяка помощ, която той оказва, е изключение, а не правило, акт на щедрост, а не морално задължение; че помощта не е цел, а е инцидентна – както бедствията са инцидентни в хода на човешкото съществуване – и че ценностите, а не бедствията, са целта, първостепенната грижа и движещата сила в неговия живот.
С други думи: аз преди теб, на първо място и винаги.
Ранд пословично ненавижда и демонизира алтруизма. В интервю пред Майк Уолъс от 1959 г. тя твърди, че алтруизмът не само е неморален, но и невъзможен.
Недоверието на Ранд към алтруизма се корени в нейния ранен жизнен опит, когато е живяла под съветско управление. Родена е като Алиса Розенбаум през 1905 г. в Санкт Петербург, Русия. Баща й бил аптекар и семейството се е радвало на комфорта на средната класа. По време на Октомврийската революция през 1917 г. аптеката на баща й е била конфискувана от Съветите. Тя е свидетел на преобразяването на Русия под влиянието на съветския комунизъм, който поставя правата на държавата над тези на индивида. Отвратена е от тактиката на силната ръка, използвана от съветската държава.
Според нея, това насилствено подтискане е резултат от сляпата вяра в алтруизма и колективните форми на управление, които той предполагаемо поражда. В нейните писания няма значителна разлика между социализма и съветския комунизъм. Основното й несъгласие е свързано с отменянето на правото на частна собственост и производство, което според нея е отличителен белег на всяка форма на социализъм.
В една статия, озаглавена “Фашистката нова граница”, тя пише: “Главната характеристика на социализма (и на комунизма) е обществената собственост на средствата за производство и следователно отменянето на частната собственост.”
Тя смята, че една свободна страна трябва да бъде внимателна, когато въвежда социални програми, които биха довели до оформяне на социална държава. В „Капитализмът: непознатият идеал“ тя заявява:
Основният и решаващ политически проблем на нашето време е капитализъм срещу социализъм или свобода срещу етатизъм… Целта на “либералите” – както става ясно през последните десетилетия – беше да въвлекат страната в социален етатизъм посредством единични, конкретни, специфични мерки, които увеличават властта на държавата, без да позволят тези мерки да бъдат интегрирани в принципи и без никога да позволят да се идентифицира тяхната посока или да бъде назован основният проблем. Така трябваше да дойде държавното планиране, не чрез гласуване или чрез насилие, а чрез бавно загниване, чрез един продължителен процес на отклоняване и епистемологично разложение, водещо до свършен факт. (Целта на „консерваторите“ беше само да забавят този процес.)
Не трябва да се изненадваме, че Ранд е била член на алианса Motion Picture за опазване на американските идеали, който се е занимавал със съставяне на черни списъци на актьори и сценаристи – членове на Американската комунистическа партия или считани за симпатизанти на комунизма.
Във “Философията: кой има нужда от нея“ тя пряко свързва социализма с алтруизма изначално:
Социалистите имат някаква своя логика: ако колективната жертва на всички за всички е моралният идеал, то те искаха да установят този идеал на практика, тук и сега. Аргументите, че социализмът не би работил и че не може да работи, не ги спряха: алтруизмът също никога не е работел, но това не накара тези хора да спрат и да го подложат на съмнение. Но само разумът може да си задава такива въпроси…
Така че нека зададем въпроса: Работел ли е някога социализмът? Показателят Prosperity Index (Индекс на просперитета) оценява над 100 страни по 89 икономически показатели. През 2015 г. в първата десетка на страните според този индекс са Норвегия, Швейцария, Дания, Нова Зеландия, Швеция, Канада, Австралия, Холандия, Финландия и Ирландия. (САЩ са на 11-то място.) Какво е общото между тези страни? Всички те съчетават щедри социални програми с капиталистическа демокрация. Те раздават щедри социални помощи чрез преразпределяне на богатството, гражданската свобода се цени, и има малко ограничения върху потоците на капитали и работна ръка. Изглежда, че страните, включили социални програми в своите социоикономически политики, всъщност процъфтяват.
Е, как Ранд направи такава голяма грешка? Отговорът според мен е в нейното убеждение, че алтруизмът по необходимост води до експлоатация и в крайна сметка до унищожението на индивидуалността:
Що се отнася до алтруизма, той никога не е бил жив. Той е като смъртоносна отрова в кръвообращението на Западната цивилизация и хората са оцелели само защото нито са вярвали в него, нито са го практикували… Не бъркайте алтруизма с добротата, добрата воля или уважението към правата на другите. Това не са водещи принципи, а следствия, които алтруизмът всъщност прави невъзможни. Изначалната същност на алтруизма, неговият универсален принцип, е саможертвата, която означава да пожертваш себе си, да се отречеш, да се откажеш от себе си, да се самоунищожиш. Това означава, че егоистът е еталон за зло, а самоотверженият – за добро.
Ранд не е сама в своята загриженост за риска от експлоатация, присъщ на алтруизма – еволюционнните биолози също се бориха с този проблем…
Все пак Ранд е права, когато описва в „Моралната инфлация” как алтруизмът може да доведе до експлоатация:
Макар че алтруизмът заявява, че „по-благословено е да се дава, отколкото да се получава“, на практика нещата не са точно така. Даващите никога не са благословени – колкото повече дават, толкова повече се изисква от тях. Оплакванията, упреците и обидите са единственият отговор, който те получават в отговор на това, че притежават добродетелите на алтруизма.
Според разсъжденията на Ранд, егоизмът е най-добрата защита, тъй като алтруизмът излага индивида на риск от експлоатация. Еволюционните биолози от друга страна внимателно проучиха (и математически моделираха) условията, при които алтруизмът работи и кога не успява. Най-влиятелната теория по отношение на еволюцията на гените при несвързани индивиди е тази за реципрочния алтруизъм, предложена от уважавания еволюционен биолог Робърт Тривърс през 1971 г. Казано с прости думи, теорията казва: „Аз ще ти помогна, ако ти си съгласен също да ми помогнеш.“ Ако другата страна приеме предложението и отвърне със същото, шансовете за оцеляване и на двете страни нарастват. Този случай на практика е идентичен с концепцията на Ранд за социалните договори. В “Добродетелта на егоизма“ тя пише: “В едно свободно общество хората не са принудени да търгуват един с друг. Те го правят само чрез доброволно споразумение или чрез договор.“
Проблемът е, че един индивид може да се облагодетелства от кооперирането, но той обикновено ще спечели най-много, ако (след като е получил обещаното от другата страна) не изпълни собствените си задължения. В този случай реципиентът получава всички ползи, докато алтруистът понася всички разходи. Крайният резултат е, че алтруистите изчезват. Но Тривърс показа, че алтруистите могат да оцелеят, когато е спазено едно просто условие: тези, които не отвръщат със същото, трябва да бъдат наказани чрез изключване от следващи кооперативни начинания. Ако веднъж ме направиш на глупак, срам за теб. Ако два пъти ме направиш на глупак, срам за мен.
За разлика от тях Ранд смята, че първостепенната роля на държавата е да арбитрира и да налага такива договори. Из „Добродетелта на егоизма“:
Ако един договор е нарушен чрез произволно решение на един човек, то може да причини катастрофална финансова вреда на другия… Това изисква държавата да влезе в една от най-важните и най-сложните си функции: тази на арбитър, който урежда споровете между хората в съответствие с обективни закони.
С други думи, ясно е, че Ранд очаква от държавата да играе основна роля за защита на справедливостта в пазарните отношения, която е крайъгълен камък на нерегулирания капитализъм на свободните пазари (laissez-faire capitalism). Но какво има тя предвид, когато говори за този капитализъм?
Когато казвам „капитализъм“, имам предвид чист, неконтролиран, нерегулиран laissez-faire капитализъм – с отделяне на държавата от икономиката, по същия начин и поради същите причини като отделянето на държавата от църквата.
Дали ненамесата на държавата в икономиката и отказа от регулиране работи? Американската и световната икономика все още се олюляват след един от най-големите си провали: икономическият колапс от 2008 г. Алън Грийнспан, един почитател на обективизма, който помогна за преиздаването на „Добродетелта на егоизма“ на Айнд Ранд през 1986 г., беше председател на Федералния резерв от 1987 г. до 2006 г. Неговото презрение към регулациите често се цитира като една от главните причини за ипотечната криза, която през 2008 г. доведе до най-тежкия икономически колапс след Голямата депресия. При едно изслушване в Конгреса той призна, че е направил грешка като е предположил, че финансовите фирми могат да се регулират сами.
Критиците на доктрината за лесе-фер капитализма се появяват от самото начало на възникването на тази идея и включват такива светила от 19-ти и 20-ти век, като Торстейн Веблен, Джон Комънс, Кларънс E. Айрес и Джон Мейнард Кейнс. През 1885 г. икономистите противници на политиката на laissez-faire сформираха Американската икономическа асоциация. Критиците на свободния, нерегулиран капитализъм твърдят, че той създава капани на бедността, които не могат да се избегнат чрез свободен избор; монополна власт, която се появява естествено на пазара и позволява на фирмите да експлоатират потребителите; експлоатация на работническата класа, която смъква надниците до минимум и принуждава наемните работници да работят при тежки и опасни условия. Днес тези проблеми много занимават общественото съзнание, както се вижда от силното представяне на сенатор Бърни Сандерс на първичните президентски избори със неговата определено социалистическа политическа платформа.
Въпреки това превъплъщенията на Джон Голт продължават да доминират в икономическата политика. Рик Сантели от CNBC, фен на Ранд, наскоро заяви: „днес ние живеем в свят, в който Атлас е свил рамене“, в който на „тези, които карат влаковете да идват навреме“ им е „писнало“. Той предложи да се затворят Уолстрийт и енергийните компании за един ден, за да се види дали това ще се хареса на хората. Подобно на Голт, той изглежда вярва, че работниците повече се нуждаят от хора като него, отколкото хората като него се нуждаят от работници.
Още през 2011 г. сенатор Елизабет Уорън красноречиво парира тези полурелигиозни вярвания:
Няма човек в тази страна, който да е забогатял сам. Няма такъв. Ако сте построили някъде фабрика, браво на вас. Но искам да е ясно. Вие превозвате вашите стоки до пазарите по пътища, за които всички ние сме платили. Вие наемате работници, за чието образование всички ние сме платили. Вие сте на сигурно място в своята фабрика, благодарение на полицията и пожарната безопасност, на които всички плащаме. Няма нужда да се притеснявате, че във вашата фабрика ще влязат мародерски банди и ще откраднат всичко… Вижте сега. Вие сте построили фабрика и тя е страхотен успех – страхотно, успех! Вие трябва да запазите голям дял от спечеленото. Но базисният ни обществен договор гласи да оставите малка част за хлапето, което идва след вас.
Основният извод е: аналите на историята показват, че дори ако човек е достатъчно талантлив, за да създаде огромно богатство, монополизирането на това богатство за собствена употреба е опасно. Или както казва милиардерът Ник Ханауер, „Внимавайте, колеги плутократи, вилите идват“. Богатството никога не се създава в социален вакуум. Вие може да конструирате по-добър капан за мишки, но неизбежно ще зависите от работата на другите, за да осъществите и дистрибутирате своя продукт, и от доходите на другите, които ще им дадат възможност да го купят. Автомобилната индустрия има нужда не само от няколко милиардери, които да купуват колите, за да се задържи в бизнеса. Финансовият бизнес има нужда от наемни работници с излишък от доходи, които да купуват техните инвестиционни продукти. Казано просто, богатството трябва да бъде разпределено, за да продължават колелата на търговията да се въртят.