Едно въведение на тема „дясното“ и „лявото“ е необходимо в днешна България. Първо, ляво и дясно не са категории, отнасящи се до постоянни, иманентни и непроменливи във времето и пространството качества на едно или друго в политиката. Казано накратко, лявото и дясното преди 100, 50 или 5 години не са едно и също нещо, както не са едно и също в България, Бразилия или САЩ. Така че, ако в България останат само Сидеров и Костов, със сигурност Костов ще е левицата (веднага си представям хорът от протести на онези, които продължават да водят борба за „автентичното дясно“), както и, ако останат само Борисов и Кунева, Кунева ще е лявото (пак си представям протестите на участниците в днешния „реформаторски десен блок“).
Иначе казано, дадена левица винаги е такава по отношение на дадена десница, зависи от основните линии на противопоставяне и дебати в обществото. Ще завърша това въведение с добавката, че от поне 150 години, преобладаващата в света левица е най-често социалистическа (в най-широкия смисъл на тази дума, често с марксистки произход). Това е резултат на бурната история на ХIХ и ХХ век.
Два въпроса днес напират едни след друг:
- Какво представлява левицата в България?
- Нужна ли е нова левица?
Протестите и от февруари, и от юни, но и много преди това имат несъмнено нещо общо и то е най-важното – те искат справедливост (на цените, на заплатите, на пенсиите, на правосъдието, на достъпа до общественото благо, на достъпа до чиста природа, на достъпа до интернет). Справедливост във всичко! Това често остава някак си настрана от публичния им образ, поради което са и възможни манипулациите с противопоставянето на „тези“ и „онези“ протести. От такова противопоставяне имат интерес тъкмо онези, срещу които са самите протести – наричат ги олигархия, мафия или с други цветисти имена.
Варна, 17 февруари 2013г., протест срещу монополите.
Именно защото това многогласно и гръмогласно искане е за справедливост (каква друга, ако не социална), е учудващо, че от това не произтича една логична нова динамика на левицата в България. Причината е в състоянието на организираната политическа левица в България. Да погледнем само партиите, участвали на последните избори (май 2013 г.). От общо 45 партии, ако приемем за меродавни етикетите, от тях заявяващи се като леви са БСП (в “Коалиция за България“ заедно с Български социалдемократи, Движение за социален хуманизъм, „Европейска сигурност и интеграция“, Комунистическа партия на България, ЗНС „Александър Стамболийски“, „Нова Зора“ и „Евророма“), Социалдемократическа Партия, Българската Левица, Съюз на Комунистите в България. Дали сред другите етикети на изборите има и леви партии, засега не ми е възможно да кажа. Както няма да споря и дали „Атака“ е крайно-лява – нейните представители в ЕП отидоха при френските депутати на Льо Пен и бях припознати като крайно-дясна партия от подобните партии в ЕС. Нека уважим самоидентификацията на „Атака“. Със сигурност, обаче, има леви организации извън онези, които са се регистрирали за изборите. Така че, казвайки левица в днешна България, трябва да имаме предвид едно гигантско многообразие на организации, проекти, инициативи, граждани. Ще се опитам да направя обща типология на това множество, като си давам сметка, че тя, като всички типологии, със сигурност ще опрости нещата. Но нищо друго не мога направя в един кратък текст.
Комунистическата левица
В постинг от ноември 2012 г. Vanex (Иван Кърчев) изброява шест комунистически партии: 1) Българска комунистическа партия (председател Зонка Спасова); 2) Комунистическа партия на България (председател Александър Паунов), която е в Коалиция за България с БСП; 3) Съюз на комунистите в България (председател Костадин Чакъров); 4) Партия на българските комунисти (председател Васил Коларов); 5) Българска работническа-селска партия (председател Найден Найденов); 6) Българска работническа партия (комунисти) (председател Иван Воденичарски).
В това множество от комунистически партии (през периода след 1990 г. са съществували и вероятно още се водят по регистри и други), едни са твърдо привързани към сталинизма (виж например: http://archivek-p.org/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BA%D0%BF/; ), други се обявяват като автентични продължители на Маркс („Съюзът на комунистите в България“) или на Троцки, макар и не експлицитно (Българска работническа-селска партия). Но всички те претендират да бъдат продължители на старата БКП (било първата от 1919 г., нелегалната от 1934-1944, или управляващата от 1947-1989). Едни са били и продължават да бъдат съюзници с БСП, други се противопоставят на БСП, защото я смятат за „ренегатска партия“. При всички, обаче, водеща е силната носталгия по времето на социализма – независимо от кой по-точно период: „сталинския“, хрушчовския“, живковския“ или всички заедно). Тази носталгия не може да бъде основа за една съвременна левица в България, която да се ползва със симпатиите на едно ново поколение.
Социалистическата левица
В нея хегемонна остава БСП. Опитите да се създаде отделна от БСП социалдемократическа левица като цяло останаха без съществени последици. „Евролевицата“ и произлезлите от нея партии практически изчезнаха от политическата сцена, а и те се опитваха да пре-основат една социалдемокрация като компромис между социалните ангажименти и неолибералната икономическа философия.
Самата БСП претърпя дълга еволюция, от една управляваща комунистическа партия към една източноевропейска посткомунистическа социалдемокрация (http://bsp.bg/bg/pages/board?PHPSESSID=e7b2413c14c05074a82a4cae8160b463). „Обединението за социална демокрация“, което постигна вътрешнопартийна хегемония към 1994-1995 г. не успя да премахне много от старите политически рефлекси, но най-вече, не успя да откъсне БСП от влиянието на корпоративните интереси, най-често свързани с бившата партийна номенклатура и с мрежите на „Държавна сигурност“. Все пак тази тенденция успя, именно когато БСП беше в опозиция, т.е. по-малко интересна за корпоративните частни интереси, да сближи българските социалисти със социалдемократите в България и Европа, което завърши през 2003 г. с приемането на БСП в Социалистическия интернационал.
Полуразрушеният монумент на Бузлуджа илюстрира състоянието на БСП.
Миксът, който в крайна сметка се получи, се оказа едновременно траен и нестабилен. Траен, защото се основаваше на една сякаш приета от всички философия, която обясняваше еволюцията на бившата БКП „надясно“, към една европейска социалдемокрация. Накратко: вместо революция – еволюция; вместо одържавена собственост – частно притежание; вместо класова борба – класово сътрудничество и т.н. Една философия, която може би привличаше много енергия по време на перестройката (1985-1989), но сега, 25 години по-късно, едва ли изглежда привлекателна за хората, смятащи себе си за леви.
Миксът се оказа нестабилен, защото, противно на тази обяснителна философия, БСП всъщност се оказва недостатъчно лява партия, а не недостатъчно дясна. Защото произходът й от излизащата от власт БКП носи очевидните й „родилни петна“ на „партия на реда и социалните йерархии“, на партия на дисциплината и безкритичната лоялност, на партия по същество консервативна в социален и политически смисъл. И сега БСП продължава да бъде в плен на корпоративни частни икономически интереси, на разнообразни частни лобита, за които последното, което може да се каже, е, че са загрижени за социалната справедливост и за гражданската активност. Последните, всъщност, винаги са били основна характеристика на левите партии и движения от Западна Европа. БСП остава и досега партия, която се опитва да стои на две опори: консервативната носталгия и европейския либерален социализъм. Засега не се очертава яснота, кое ще надделее, но дългото оставане в неподвижност подкопава най-вече онези тенденции, които искат радикална модернизация.
Опитът да се „извлече“ от БСП една нова и гражданска левица – тази на „Българската левица“ също се оказа обременен от „родилни петна“. Защото тази „нова левица“ побърза да се съюзи през 2009 г. с партия „Нова зора“ – една претендираща да бъде лява, но всъщност консервативно-националистическа партия, чийто девиз е „Единство, православие, отечество“, (http://www.novazora.eu/news-full.php?id=41&start=65) както и с Партията на българските комунисти, които заявяват, че признават „върховенството на националната идея“, макар това да не противоречи на техния „дълбок интернационализъм“ (http://pbk-gd.org/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5).
- Лявата диагноза.
Бунтарската левица
Обобщаващият етикет по-горе може би не е най-подходящ, но се можах да измисля по-добър. Става дума за организации, малобройни и малочислени, които си представят левите най-вече като бунтари срещу едно наложило се статукво и най-вече срещу хегемонията на неговите културни модели. И понеже живеем в глобализирано капиталистическо общество, този бунт често е едновременно анархистичен, алтерглобалистки, антикапиталистически. Изпълнен е с либертарни леви идеи (думата идва от френски език и моля да не се бърка с идващата от американския английски език дума „либертарианство“, което е разновидност на неоконсерватизма). Тук по-видими са организации като движението „Че Гевара“, които смятат, че изборите са „инструмент, който е под пълния контрол на капитала“, искат система, която да „позволи на трудещите се да осъществяват своята власт без бюрокрация“ (http://cheguevara.net16.net/aboutus.php) – накратко Съвети като онези от 1905 г., повлияни от философията на „самоуправленския социализъм“ на Пиер-Жозеф Прудон. Или пък няколкото анархистки организации, като Федерацията на анархистите в България. Те си представят самоуправляващо се общество, също близко до идеала на Прудон, като „диалог на федерациите на потребители и федерациите на производителите, пряко самоуправление и самоотбрана, справедливо разпределение и механизми за предотвратяване на проблеми и конфликти“ (http://sm.a-bg.net/2013/07/22/neobhodimostta-ot-revolyucionna-organizaciya.htm).
Вероятно моята типология ще предизвика протести, например сред онези, които определят себе си като „несоциалистическа левица“ или от онези, които се смятат са „социалистическа левица“. Сигурно ще имат право, защото, както казах, всяка типология е опростяване. Но е видно, че никакво „обединение“, „единство“, „съюзяване“ на тези толкова разнородни левици не е мислимо или възможно.
Но мисля, че напира вторият от поставените въпроси – има ли нужда от нова левица? Ще кажа направо – нямам отговор, но ми се струва, че една нова левица вече съществува, макар и не толкова забележима, и тя си проправя път през множеството дискурси и прояви. Едва ли ще кажа нещо ново, само ще припомня, че от 1990 г. досега, да се обявяваш за „десен“ беше едновременно престижно, модерно, напредничаво, добро. Както и да си „ляв“ значеше, че си консервативен, дори архаичен, носталгичен, немодерен, непрестижен, маргинален. Пак преувеличавам, но сред мнозина от моите познати, това изглеждаше точно така. За мнозина също така словосъчетанието „ляв интелектуалец“ изглеждаше като оксиморон. По този повод е много показателна статията на Калин Манолов „Левите интелектуалци – комплексирани неудачници“ в Offnews (http://offnews.bg/index.php/218437/kalin-manolov-levite-intelektualtsi-kompleksirani-neudachnitsi), както и отговорът на Петър Волгин „Десният интелектуалец – амебата на българския преход“ (http://offnews.bg/index.php/216010/volgin-desniyat-intelektualets-amebata-na-balgarskiya-prehod) и последвалият коментар на Любомир Топалов „Българският интелектуалец като усмивката на изчезваща жаба“ (http://offnews.bg/index.php/219936/prof-lyubomir-topalov-balgarskiyat-intelektualets-kato-usmivkata-na-izchezvashta-zhaba).
Е, оказва се, че в публичното пространство днес има млади хора (във всеки случай много по-млади от мене – но, както отбелязва съпругата ми Ирина, „то вече повечето са по-млади от тебе“), които се определят като леви и не искат заедно с това да бъдат обременени от това, че са „от БСП“ или са „носталгични комунисти“. Това е новото днес и неговите кълнове могат да родят нещо много важно и съществено. Дори в. „Капитал“, който, дори само поради името си, едва ли се афишира като ляв, посочва в един скорошен материал: „Вълната млади хора със социалдемократически възгледи се разраства, но не намира своите политически представители“ (http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/03/01/2013665_novite_levi/). Същият коментар продължава: „Те са млади, активни и мислещи. Определят възгледите си по-скоро в лявото, наричат себе си социалдемократи, но не робуват на изтъркани доктрини. Наблюдават случващото се, анализират миналото и търсят решения. Не се асоциират с никоя от съществуващите политически партии в България“. Димо Господинов, един от тези млади леви, който се смята за последовател на „прогресивизма“ (антимонополни политики, ефективна мрежа за социално подпомагане, прогресивно подоходно облагане и други мерки, целящи да гарантират справедливост в обществото, но не за сметка на свободната стопанска инициатива – http://progressivebg.blog.bg/politika/2013/03/31/shto-e-to-progresivizym.1070223), определя лявата идея като „всеки да има равен старт и обществото да не те прави изначално роден аутсайдер. А рецептата е в гарантирането на образование, здравеопазване и минимални доходи“. Мнозина от тях по-рано са били членове на Българска социалистическа младеж, но днес имат силни резерви към БСП.
В своя блог Илия Марков (Господин И) пише: „С действията и бездействията си ние допуснахме Лявото в България да достигне до степен на тотално обществено отвращение. Отвращението на българските граждани от предателството към тях и от това, което представлява БСП е напълно резонно. А олицетворяването на БСП с Левицата е нормално при липса на разумна алтернатива.“ (http://www.iliamarkov.eu/) Той е от инициаторите на акцията “На кафе пред парламента”, на 29 години е, политолог и магистър по бизнес администрация, неотдавна се e върнал в България от САЩ. Обичаен профил на млад професионалист от десницата, но се смята за ляв.
Ваня Григорова,“СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ“. Групата протестира срещу монополите през февруари, но и срещу скандалните назначения през юни-юли 2013. ФБ-страницата на СБ е най-активният дискусионен форум вляво.
Едно днешно разбиране за лявото виждаме на сайта на „Солидарна България“: „Големият ресурс за лява политика в България е в отвоюването на държавата от престъпността и корупцията, в налагането на закона, в борбата с картелизацията на икономиката, реформата на правосъдието, в хармонизирането на обществените контрасти“ (http://solidbul.eu/?p=15). В това ново сдружение има цяла палитра от по-млади и не толкова млади, като Турхан Аптула, Иво Христов, Ваня Григорова, Калина Андролова, Калин Първанов, Мариян Карагьозов, Чавдар Найденов и мнозина други. Всъщност, една вече доста солидна група, чието присъствие в публичното пространство, в медиите, е значително. Ако продължават така, току виж се преборили за културна хегемония (защото са органични интелектуалци, както обяснява Антонио Грамши).
Един Манифест е озаглавен: „Нови леви перспективи: равенство и ляво след 1989 г.“ Той вероятно най-радикално поставя въпроса за днешния конфликт между демокрацията и пазара: „Самото „общество“ днес е подменено от атомизирани субкултури, спотайващи гнева си в позволени културни отклонения и в превръщането на „начините на живот“ в стока. Единствена среща на обществото и този гняв е отново на пазара, където те са обединени около потребителския избор на стоки, запълващи свободното време.“ (http://novilevi.org/manifesto) Тук позоваването както на Роза Люксембург (това е и една от помагащите на инициативата “Нови леви перспективи“ фондации), така и върху Херберт Маркузе е очевидно. Манифестът допълва по повод на общата ситуация в България: „И докато БСП решително градяха капитализма, то десните сили в България натрупваха престиж най-вече с антикомунистическата си реторика. Лявата политика беше монополизирана от БСП и сведена до абсурдни десни икономически мерки. А свеждането на политическата алтернатива до настоящия управленчески популизъм се представя като последният останал избор, при който гражданите се борят да бъдат или добри капиталисти, или послушни националисти. Кризата на лявото и дясното се оказват едно и също нещо и кулминират в десничарски популизъм, който е свободен да нормализира всяко бедствие чрез тази еднаквост.“ (пак там)
Така зададеният въпрос има неочакван отговор – вече има нова левица, левицата на поколението, което днес съди демокрацията по нейните собствени критерии, а не се затваря в станалото културна норма противопоставяне на комунизма. Това е поколение, което не се страхува, че комунизмът ще се върне, Страхува се за демокрацията и смята, че тя спешно се нуждае от лява перспектива. От една левица, която е:
– Социално чувствителна.
– Културно-либерална.
– Антинационалистическа.
– Светска.
– Солидарна.
– Антикорпоративистка.
– Гражданска.
И най-вече социално-критична, едновременно мислеща и действаща. Дали такава левица ще се случи в България – вероятно да. Въпросът е, кога?
Антони Тодоров
Антони Тодоров е политолог, роден 1957 г. в София, професор по политология в Нов български университет (2012).
Би било интересно да обясните защо Костов е ляв спрямо Волен Сидеров. Вие лично как определяте АТАКА извън нейното самоопределение?
Едно уточнение: наскоро Павел Иванов, лидер на движението „Че Гевара“ зае мястото на Костадин Чакъров, лидер на Съюза на комунистите.
Наскоро четох откровено расистки текст за циганите в Новинар (в момента не мога да предложа линк, защото е изчезнал, но давам линк към сайта на БХК, където е писано за расистките изяви на Андролова: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/iuliana-metodieva/2008-06/za-leuropeo-i-glavnata-mu-redaktorka-za-d-r-mengele-i-za-etichnata-komisiya-po-pechat/) . Въпросът ми е как е възможно човек хем да е едно от лицата на новата левица, хем да е расист? Бих се радвала новата левица да се разграничи от подобни изявления и личности … или пък личностите следва да претърпят катарзис.
Надявам се коментарът ми да види бял свят, за разлика от коментарите на мои приятели, които отговарят на Вашите определения за нова левица, но бяха блокирани под писанията на другото ново ляво лице, Петър Волгин.
Искрено се надявам да имаме нова левица, която да бъде наистина различна от старата. Поздрави!
Аз лично никога не бих зачеркнал или дамгосал Калина заради един текст, който не споделям. А това се опитват да направят онези, на които позициите й се зловидят, като размахват това писание. Помня добре, че този текст бе изваден от архива, не щеш ли, тъкмо когато излезе дразнещият за статуквениците брой за 68-ма година. И не мисля, че това е случайно. Що се отнася до позициите на СБ като организация, те са на сайта в графа „Позиции“.
PS Познавам добре Калина и въобще отхвърлям определението „расист“. Относно СБ, тя не е член на сдружението, тук Антоний е сбъркал. Но публикуваме нейни коментари и те никога не са безлични. Камо ли расистки.
Тези констатации, че има достатъчно млади хора, които да представляват бъдещите ви донори, е просто неуместно! Аз съм на 60 и все си мисля, че моите деца ще видят края, а внуците ми просто няма и да знаят, че е имало толкова много левици…те просто отдавна няма да са фактор в политическия живот.
Лявото смята, че битието определя съзнанието. Дясното е криптофашизъм. Чалгата, води до високи ценности и култура??????? Проститутките ще влязат в рая, с такова съзнание??????????????????????
ИСКАМ 50% ОТ БВП ДА СА ДЪРЖАВНИТЕ РАЗХОДИ. И 50% ДА Е ДОБАВЕНАТА СТОЙНОСТ ЗА СЛУЖИТЕЛИТЕ – ТРУДЕЩИТЕ СЕ. 25% ДДС И 25% ПЛОСЪК ДАНЪК. 2% ЗА БЕЗРАБОТНИ, 3% ЗА СЕМЕЕН БИЗНЕС, 10% ЗА ПОЛИЦИЯ И АРМИЯ – ГРАЖДАНСКА ЗАЩИТА И МЕДИЦИНА, 15% ЗА ОБЩИНИТЕ, И 15% ЗА ПЕНСИОНЕРИТЕ – КАТО ПРОЦЕНТИ ОТ БВП. ТАКА ЩЕ ИМА РАСТЕЖ БЕЗ ДЪЛГОВЕ
В сегашната световна криза, пък и всяка, страните с развит вътрешен пазар и потребление, са почти незасегнати от кризата или. А страните като нашата, са във фалит. Това е дясна политика, за експлоатация на ресурсите, чрез ПРИВЛИЧАНЕ на външни капитали. Нещо отречено още от Адам Смит, да се разчита само на външна търговия, и така да се подценява трудът на реалната икономика. Но десните, мислят че всичко трябва да се продава ако цената му е евтина, и мечтаят за държава с нула безработица – чрез свръх ниски заплати. ТОВА Е ИСТИНАТА
ХРИСТОС ИСКА ВСИЧКО ДА ДЕЛИМ ПО РАВНО. БЮДЖЕТА, ПЕЧАЛБАТА, СВОБОДАТА И ХРАНАТА. В РАЯТ ЩЕ ВЛЕЗЕ ТОЗИ КОИТО ДАВА ПОВЕЧЕ ОТКОЛКОТОПОЛУЧАВА – КАТО УСИЛИИЕ И ПАЙ
Перпендикулярен коментар
Нужна ли е нова левица? Авторът пише, че няма отговор. Възможен е един коректен отговор – „перпендикулярният“. Надявам се той да е удовлетворителен.
Дихотомията ляво-дясно е израз на груба, формална и изкуствена схема, чрез която се заличават същностните различия. Отправното начало в нея е центризмът, а левите и десните организации спрямо него са симетрично разположени. Тази схема няма нищо общо с природно-общественото развитие, което е асиметрично (един пример за това е барионната асиметрия на нашата Вселена). Поставилият себе си в центъра на света либерал, гледа на всички останали като на равнопоставени и еднакво необходими. А те не са такива.
Разграничителните линии в политиката може да са всякакви (според някаква схема, нечие задание, внушение и прочее), но относно развитието на обществото линията на разграничение (и на противоборство) се определя не формално-геометрично, а същностно и съдържателно. От едната страна са организациите, които работят за прогреса на всеки човек и на цялото общество, а от другата – тези които обслужват само една част от него.
Повече от век и половина насам първите са марксистките партии и движения, а вторите – консервативните. В “ничия земя“, в междинната зона, се подвизават какви ли не обществени субекти. Понятията ляво и дясно за тях са относителни. Примери за това дава и Антоний Тодоров. Те могат да изглеждат такива, но вече не само спрямо някакъв набеден център, обикновено либерален, а спрямо двете крайни страни и спрямо разграничителната линия между тях. По-точните понятия в случая са не ляво и дясно, а близо и далече, по-близо и по-далече.
Съществуващото многообразие от политически позиции и действия се свежда до три момента: 1) целта на дейността на субекта е развитието на всеки един човек, на общностите и на обществото изобщо (по Маркс свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички); 2) целта на субекта е постоянното нарастване на богатството, разбирано като капитал, което е постижимо само чрез ограбването на природата и на останалите хора – иначе казано неговата цел е нещастието на другите (такъв субект пречи съзнателно на развитието на останалите и понеже без известен прогрес забогатяването е твърде слабо, той е принуден да го допусне, дори да се грижи за него, но само в някакви предели; 3) субектът не се е определил решително (поради системни причини като особености на социалната му позиция, недостатъчен житейски опит, недостатъчни знания и безкритично мислене – всекидневно и идеологическо) и стои в „ничия земя“ – може да се каже, че е по-близо до една от двете страни и по-далече от другата.
Иначе казано политическата координатна система „ляво-дясно“ трябва да бъде „завъртяна“ на 90 градуса, а понятията ляво и дясно – изхвърлени от употреба. Вместо център в новата отправна система съществува област (ивица, зона, полоса), в която влиянията на двете страни като че ли взаимно се погасяват. Широчината и мястото на тази област зависят от противоборството между двете страни и състоянието на хегемонията на господстващата класа. Зоната е подвижна и не би могла да бъде взета за някакъв център. Двете страни не са равноправни, равнопоставени, еднакво значими и необходими за развитието. Едната е устремена към бъдещето, а другата ѝ пречи. Тази втората досега е обозначавана като дясна. За бъдещето тя не е необходима, в бъдещето нея я няма.
В заключение. Необходима е не просто левица, а нова марксистка организация. Такъв е моят „перпендикулярен“ отговор, коментар.