Помните ли политическата криза в Румъния? Основното в нея беше войната на живот и смърт между президента Траян Бъсеску, мощно подкрепян от Европейската народна партия, и премиера Виктор Понта, с половин уста поддържан от ПЕС.
Да сте чували напоследък за напрежение между двамата, за нови скандали? И аз не съм чувал. А имаше момент, в който едновременно Понта искаше импийчмънт на Бъсеску, а Бъсеску, който има това конституционно право, отказваше да посочи Понта за премиер. Въпреки че лидерът на румънските социалисти беше спечелил изборите на 9 декември 2012 г. с голямо мнозинство.
Телеграмата, която Еврокомисията изпрати на 14 декември, може да бъде изучавана в учебниците по дипломация. Добре е да я прочетат и в България. Тя гласи: „Румънците направиха ясен избор по демократичен начин. Председателят Барозу очаква да работи с премиера Понта и президента Бъсеску през следващите пълни с предизвикателства години, за насърчаване на необходимите реформи в Румъния и в интерес на Европа“. Оттогава на север от Дунава всичко е тихо.
Неотдавна еврокомисарят Гюнтер Йотингер, известен в брюкселските среди като „поразяващата уста“, каза, че Италия, България и Румъния са станали „неуправляеми“ страни. Мнозина се намръщиха на Йотингер, но той е абсолютно прав. Какво беше спасителното решение в Италия? Голяма коалиция между левицата и вечно осъждания, но никога не наказан Берлускони. За Румъния вече стана дума. Остава България, където нуждата от голяма коалиция е още по-остра. Има се предвид това, че голяма коалиция би изолирала „Атака“, на която в ЕС гледат като на раково образувание. Жалко, че в ръководството на БСП не бяха разбрали това навреме.
Телевизиите показват събитията на повърхността. Текат протести с искане на оставка на правителството на Орешарски. Но какво става под повърхността? Малкото, което ми е известно, е, че неправителствени организации и търговци на влияние се опитват да изтръгнат от Еврокомисията изявления, подкрепящи исканията на протестиращите за оставка на правитеството. Това е мисия невъзможна. Комисията, която е доминирана от десноцентристите и която беше доста толерантна към безобразията на ГЕРБ, не иска да изглежда пристрастна, като изригне срещу правителство, в което водеща роля има БСП. Това би я дискредитирало ужасно много.
Другото нещо, което неправителствените организации искат, но няма да получат, е легитимация (своя или на „протестиращите“) като политически фактор, равен с този на партиите. Но както Барозу пише в телеграмата си, единственият демократичен процес са изборите. А резултатите от българските избори бяха повече от ясни – имаме една голяма лява и една голяма дясна партия, плюс една етническа турска и една ксенофобска и антитурска партия. И патова ситуация между тях.
Затова предсрочни избори ще има – по-рано или по-късно. Само че протестиращите правят парти, вместо да направят партия. Социолози твърдят, че въпреки че протестиращите искат предсрочни избори, половината от тях не биха гласували в такива. Затова нищо чудно при предсрочни избори вероятно партиите в парламента да са три, защото Сидеров отблъсна мнозина от привържениците си.
Чувам от протестиращи, че искат друга форма на управление – пряка демокрация. За пряка демокрация се водеше Либийската Джамахирия, поне според пропагандата на Кадафи. За друга пряка демокрация не се сещам. Уличният гняв е легитимен, но уличните искания остават политекзотика.
В такива ситуации няма друг вариант освен търсене на максимален консенсус по „минимален брой приоритети“, както се изрази Барозу при срещата си с Орешарски на 21 юни. Тоест ремонтирано правителство, подкрепяно от БСП и ГЕРБ, с кратък мандат и ясна програма. И в което лидерите на тези две сили няма да заемат правителствени постове.
Дали това ще реши проблемите на България? Не, разбира се. Олигархичният и монополистичен модел вероятно ще остане непокътнат. Голяма коалиция в Гърция не реши всички проблеми, но спаси страната от излизане от еврозоната и от ЕС. У нас голяма коалиция няма да реши много проблеми, но ще избегне подхлъзване в посока на икономически фалит, на фона на морална и демографска криза, които вещаят скорошен край на България.
За да се демонтира олигархичният модел, който в провинцията е направо феодален, ще има нужда от нови партии, които не са свързани или не се възприемат като свързани с олигархията, от силно гражданско общество и от работеща съдебна система. За това ще трябва време, но то би могло да се съкрати, ако половината българи, които не гласуват, започнат да го правят, включително по интернет. В Белгия гласуването е задължително.
Евросъюзът си има достатъчно кахъри и за Брюксел би било прекрасна новина, ако България престане да бъде проблемна страна, каквато е в момента. Затова, колкото и да се мразят ГЕРБ и БСП, каквито и думи да са изрекли една за друга, сега не им остава друго, освен да се обединят около формулата, която предложи Барозу.